Определение № 23 от 12.01.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2191/2017 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от А. Г. В., чрез адвокат В. Б. от АК - П., срещу въззивно решение № 120/06.02.2017 г. на Пловдивския окръжен съд, постановено по в. гр. д. № 2871/2016 г. Касаторът излага доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Насрещната страна О. - Р., представлявана от кмета П. С., чрез адвокат Н. С., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Претендира разноските, направени в касационното производство. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Пловдивският окръжен съд, като потвърдил решението на първостепенния Пловдивски районен съд, осъдил А. Г. В. да заплати на [община] сумата от 17 689,14 лв. - обезщетение за ползвани имоти, собственост на общината, без правно основание, през стопанските 2011, 2012, 2013 и 2014 години, както и обезщетение за забава в размер на законна лихва върху главницата, считано от завеждане на исковата молба – 27.04.2016 г., до окончателното изплащане. За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че общината-ищец е собственик на спорните земеделски имоти по силата на решения по чл.18ж, ал.1 от ППЗСПЗЗ от 1993 г. и от 1997 г. на Поземлената комисия. А. Г. В. е упражнявал фактическа власт през исковия период, като съдът намерил, че не е налице валидно правно основание за това, противопоставимо на собственика. Съдът направил извод, че ответникът В. неоснователно се е обогатил за сметка на ищеца, за което дължи обезщетение в размер на средния пазарен наем за спорния период от време. Посочил, че е без значение какъв е наемът за общински имоти, включително и за процесния, определени с решения на Общинския съвет. Искът е уважен, на осн. чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Съдът намерил, че длъжникът е изпаднал в забава от датата на поканата да плати обезщетението, което е станало с подаването на исковата молба и е присъдил търсеното обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата, считано от 27.04.2016 г до окончателното издължаване, на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК (ред. до изм.ДВ, бр.86/2017 г.). Поставя въпрос за тълкуване на понятието „…ако е необходимо“, употребено в чл. 18, ал. 2 от Наредбата за медицинската експертиза, както и е значението му за явяването на страната по гражданско, а не наказателно дело. Въпросът е поставен във връзка с оплакването, че първостепенният съд е дал ход на делото при отсъствие на В., въпреки представен от него болничен лист, защото в него не е отразено, че лицето не може да се яви пред органите на съдебната система. Според касаторът съдът е допуснал нарушение на чл. 142, ал. 2 ГПК, в резултат на което не е могъл да посочи и представи доказателства. Въззивният съд, не е намерил за основателно това оплакване на В. и на свой ред е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила, като не е допуснал събиране на нови доказателства в хипотезата на чл. 266, ал. 3 ГПК. Въпросът е от значение за постановения резултат, но не е от значение за точното приложение на закона, както и за развитие на правото. Разпоредбата на чл. 18, ал. 2 от Наредбата за медицинската експертиза е ясна, като тълкуването й не създава затруднения в правоприлагането. Няма никакво съмнение, както и противоречие в съдебната практика, че нормата обхваща всички случаи на лично явяване пред органите на съдебната власт, какъвто е и гражданският съд по висящо гражданско делото, за което е призован като страна, свидетел или вещо лице. Поставен е още и въпросът следва ли при определяне на обезщетение за неоснователно ползване на общински недвижим имот да бъдат взети предвид приетите наемни цени от самия административен орган и от значение ли е за определяне на обезщетението обстоятелството дали след проведена тръжна процедура е достигната действителната пазарна стойност на общинския имот. Той също е включен в предмета на спора и от значение за постановения резултат, като не е налице поддържаната от касатора хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК (ред. до изм.ДВ, бр.86/2017 г.). Неоснователното обедняване на собственика за сметка на неоснователното обогатяване на ползващия се от неговата вещ, се определя от средномесечния пазарен наем, който би получавал за спорния период, както е изяснено в ТР-82-74-ОСГК ВС РБ и последователно е прилагано в трайната практика на Върховния съд и Върховни касационен съд, включително формираната по реда на чл. 290 ГПК. Искът, с който разполага собственикът е именно по чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Изключения спрямо субекти или вид собственост не могат да се обосноват. Без значение е, че обеднилият се е община и, че вещта е частна общинска собственост. Наличието на одобрена наредба от Общинския съвет, с определен размер на наем на общинско имущество, не значи, че за исковия период от време би се намерил наемател, който да я плаща; единствен обективен критерий за определяне размера на паричното обедняване на собственика е само пазарът – търсенето и отдаването под наем на недвижими имоти с характеристиките на процесния. Определената от Общинския съвет съд наемна цена би имала значение при иск на наемодател против наемател за заплащане на наем, какъвто не е предявен. Цената, получена след търг, също няма отношение към реалната пазарна цена, още повече за време, предхождащо търга. Следващият въпрос също не може да обуслови допускане на касационно обжалване на осн.. 280, ал. 1, т. 3 ГПК (ред. до изм.ДВ, бр.86/2017 г.). Той е следният: има ли значение за уважаването на иск по чл. 59 ЗЗД, предявен от административен орган-община, незаконосъобразното бездействие на органа да организира провеждането на търг за отдаване под наем на собствените си недвижими имоти и дали неизпълнението на тези административни правомощия, представляващи и задължения, може да е основание за претенция на административния орган за ангажиране гражданската отговорност на потенциални участници в търговете по Закона за общинската собственост или на адресати на административни актове и/или административни договори по ЗОС? Няма никакви съмнения, че във всеки един случай, в който несобственик владее без основание вещ, дължи обезщетение по чл. 59, ал. 1 ЗЗД на невладеещият собственик. Упражняващият фактическа власт несобственик е длъжен да съобрази поведението си с действителните материални права и волята на собственика; дължи освобождаване (връщане) на вещта и за това не е нужна покана от собственика. Собственикът е този, който решава как да се ползва и разпорежда със своята вещ и в този смисъл бездействието му да обяви търг за отдаването й под наем не прави основателно ползването й без основание от друг правен субект. Евентуални бъдещи правоотношения между страните не дават основание на упражняваната до момента фактическата власт от несобственика. Последният процесуалноправен въпрос, уточнен от касационната инстанция е – кога въззивният съд е длъжен да обсъди нови фактически твърдения, както и да допусне нови доказателства по делото. Въпросът е от значение за постановения резултат. А. В. е подал бланкетна въззивна жалба. След срока за обжалване на първоинстанционното решение е депозирал допълнение към въззивната жалба с въведени нови фактически твърдения, както и с доказателствени искания. Въззивната инстанция намерила, че В. не може да сочи нови обстоятелства поради забраната на чл. 266, ал. 1 от ГПК. Във въззивното решение е посочено, че съдът ще обсъди само възраженията относно „доказаността на исковете по основание и размер“. Съставът на Върховния касационен съд намира, че повдигнатият по чл. 280, ал. 1 ГПК процесуалноправен въпрос не е разгледан в цитираните от касатора решения, но е налице поддържаното в евентуалност основание – той е от значение за точното приложение на закона, както и за развитие на правото. По изложените съображения, касационно обжалване следва да бъде допуснато. Мотивиран от горното, съдът