Определение № 3036 от 28.10.2025 г. на ВКС по т. д. № 1926/2025 г.

Производството по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба, подадена от Еднолично адвокатско дружество Е. И., като пълномощник на С. Г. П., срещу определение № 1778/06.06.2025г. на Окръжен съд – Пловдив, постановено по в.ч.гр.д. № 1471/2025г., с което съдът е потвърдил определение № 5491/25.04.2025г. по гр.д. № 3789/2024г. на Районен съд – Пловдив, с което е оставена без уважение молбата на ЕАД Е. И. за изменение на основание чл. 248 от ГПК на решението в частта за разноските.

Жалбоподателят ЕАД Е. И. поддържа, че постановеният съдебен акт е неправилен и изцяло лишен от мотиви. Счита, че е несъразмерно присъденото й адвокатско възнаграждение от 480 лв. при цена на иска 10 028,43 лв. Твърди, че съобразно Наредба №1/2004г. се дължи възнаграждение в размер на 1560 лв. с ДДС. Поддържа, че следва да бъде приложено разрешението по решение на СЕС по дело С-57/15 за тълкуване на чл. 14 от Директива 2004/18 „Съдебни разноски“ за присъждане на разумни и пропорционални такива. Позовава се на несъобразяване с практиката на ВКС, формирана след постановяване на решението на СЕС по дело С - 438/22. Счита, че съдът не е преценил цената на иска, административно-техническите разходи на адвоката, както и стойността на положения от него труд. Не бил приложен и изведеният от СЕС в решението му по дело С - 57/15 разубеждаващ ефект от иска в хипотезите на потребителска защита при договори с неравноправни клаузи, тъй като присъждането на разумни и пропорционални разноски би спряло ответника да сключва такива договори. С оглед горното претендира отмяна на определението и определяне на адвокатско възнаграждение съобразно цената на иска, в условията на разумност и пропорционалност.

В изложението, инкорпорирано в жалбата, се сочат основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, като се поставят следните въпроси:

1. „Какъв следва да е критерият за разумност и пропорционалност на разноските, респ. на адвокатското възнаграждение, подлежащо на определяне от съда?“;

2. „Следва ли при съобразяване критерия разумност и пропорционалност, съдът да съобрази и цената на иска?“;

3. „Следва ли при съобразяване на критерия разумност и пропорционалност на разноските като индиция за определянето на справедливо и разумно адвокатско възнаграждение да служи НМРАВ?“, за който сочи, че е разрешен в противоречие с практиката по решение на ВКС по гр.д. №90/2020г. на 3 г.о., решение по гр.д.№2477/2021г., 4 г.о., по гр.д. № 1365/2016г.,4 г.о., опр. №638/18.03.2024г. по ч.т.д. №757/2023г., 1 т.о., опр. № 474/28.02.2024г. по ч.т.д. №961/2023г., 1 т.о. и др.;

4. „Задължен ли е и следва ли съдът при определяне на адвокатско възнаграждение да извърши преценка на всички конкретно съществуващи обективни обстоятелства от значение за определянето на справедливо адвокатско възнаграждение, включително и да вземе предвид цената на иска, която дава отражение на това какъв ще бъде размерът на държавната такса и размерът на адвокатското възнаграждение?“, по който въпрос се твърди произнасяне в противоречие с практиката на ВКС по ППВС 4/1968г., ТР 1/2001г. на ОСГК, ТР №3/22.04.2005г. по т.д. №3/2004г. на ОСГК и др.; 5. „Какви следва да са обективните критерии за разумност и пропорционалност при определяне на разноските, подлежащи на присъждане, респ. на адвокатското възнаграждение, подлежащо на определяне от съда и следва ли да се изследва освен фактическата и правна сложност на делото, то и цената на иска, респ. материалният интерес по делото?“, за който въпрос се сочи основание по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК.

Ответникът по жалбата – „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД оспорва жалбата чрез процесуалния си пълномощник – юриск. Л., по съображения, подробно изложени в писмен отговор от 29.07.2025г.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите по жалбата и данните по делото, намира следното:

Въззивният съд е бил сезиран с частна жалба, подадена срещу определение по чл. 248 ГПК на първоинстанционния съд, който е отказал да измени решението си в частта за разноските, присъдени на Еднолично адвокатско дружество Е. И. в размер на 480 лв. Окръжният съд е приел, че съобразно критериите, изведени от СЕС в Решение от 25.01.2024 г. по дело C-438/22, първоинстанционният съд правилно е определил адвокатско възнаграждение за процесуалния представител в размер на 400 лева, с включен ДДС в размер на 480 лв., вземайки предвид, че по делото липсва фактическа и правна сложност, има множество подобни казуси в съдилищата, проведено е само едно съдебно заседание, в което процесуалният представител на ищцата не се е явил лично. Счел е, че определеният размер на адвокатското възнаграждение, следващо се по чл. 38 ЗА, е адекватен. С тези мотиви е потвърдил първоинстанционния акт.

ВКС, състав на Първо търговско отделение, намира, че частната жалба е процесуално допустима, подадена е от активно легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, в законоустановения срок, представено е изложение на основанията за допускане до касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване се извършва съгласно предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК. Касационната инстанция може да допусне до обжалване въззивния съдебен акт, по отношение на който се установява вероятност да е нищожен - основание съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 от ГПК, вероятност да е недопустим – основание съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК или очевидно неправилен – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. В случая не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.2 ГПК. Извън посочените основания, касаторът следва да обоснове предпоставките по чл. 280, ал. 1 от ГПК.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в цитираното ТР, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, а не е задължение на съда да го изведе от изложението към касационната жалба, като ВКС може само да го конкретизира и доуточни.

Първите четири поставени в изложението по касационната жалба въпроса са взаимосвързани, поради което следва да бъдат разгледани общо, тъй като касаят критериите за определяне на адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал.2 от Закона за адвокатурата и обстоятелствата, които се преценяват от съда. Същите са обуславящи с оглед разрешения от въззивния съд с атакуваното определение въпрос относно дължимия размер на адвокатско възнаграждение, поради което удовлетворяват общия селективен критерий по чл. 280, ал.1 ГПК. Налице са и сочените от касатора основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване на определението.

Съгласно посочените от касатора решение С-438/22 на СЕС, и известната на съда практика, обективирана в определение № 1001 от 06.03.2024 г. по ч.гр.д.№ 553 от 2024 г. на ВКС, ГК, III г.о., определение № 28 от 21.01.2022 г. по ч.т.д.№ 2347 от 2021 г. на ВКС, ТК, II т.о., определение 1183 от 14.03.2024 г. по ч.гр.д.№ 2605 от 2023 г. на ВКС, ГК, III г.о., определение № 327 от 16.07.2018 г. по ч.т.д. № 750 от 2018 г. на ВКС, ТК, II т.о. и мн.др., се приема, че при произнасяне по искане по чл. 78, ал. 5 ГПК за намаляване на адвокатско възнаграждение поради прекомерност, или по искане за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА, съдът не е обвързан от приетите в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа размери, които могат да служат само като ориентир за съда при определяне на дължимото адвокатско възнаграждение. Въведеното с чл. 38, ал. 2 ЗАдв. правило, че съдът присъжда възнаграждение в определения от Висшия адвокатски съвет размер, без възможност да се прецени вида, количеството и сложността на извършената работа, създава изкуствени икономически бариери при защитата на правата и интересите на участниците в гражданския процес и представлява нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, в какъвто смисъл е даденото тълкуване в решението по дело C-438/22 на СЕС. По изложените съображения нормата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв., препращаща към Наредба № 1/2004г. за възнагражденията за адвокатска работа, не съответства на правото на ЕС, поради което не следва да се прилага. Посочените в Наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне на възнагражденията, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи размери на възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда, като от значение следва да са следните критерии: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и фактическата и правна сложност на делото.

Същевременно следва да се отчете, че относно защитата на потребителя при недействителни договорни клаузи с постановеното по преюдициално запитване във връзка с приложение на чл.6, § 1 и член 7, § 1 от Директива 93/13 решение от 16.07.2020г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19 на СЕС, и решение от 28.07.2016 г. по дело C-57/2015г. Съдът на ЕС е дал принципни тълкувания и разяснения относно приложението на института на съдебните разноски в светлината на правото на Европейския съюз. В пар. 21 на решението по дело С-57/2015г. е посочено, че член 14 от Директива 2004/48 прогласява принципа, че направените от спечелилата делото страна разумни и пропорционални съдебни разноски по принцип се поемат от загубилата делото страна, освен ако това е недопустимо поради съображения за справедливост. Следователно възлаганите разноски следва да са разумни и пропорционални.

С оглед горното следва да се приеме, че възнаграждението по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. на процесуалния представител на страната, упражнила правата си на защита като потребител, без да е обвързано с размерите по Наредба № 1/2004г., следва да отговаря на критериите за разумност и пропорционалност, като се съобрази фактическата и правна сложност на делото, положеният от адвоката квалифициран труд, обемът на извършените действия.

Предвид гореизложеното приетото от въззивния съд адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв. /480 лв. с начислен ДДС/, при цена на исковата претенция в размер на 10028,43лв., при отчитане на извършените действия по производството, както и фактическата и правна сложност на делото, свързано с потребителска защита, е несъответно по размер. Настоящият съдебен състав намира, че адвокатското възнаграждение по чл. 38 ЗАдв. следва да бъде определено в размер на сумата от 960 лв., с включен ДДС. Този размер се явява справедлив и обоснован с оглед критериите за определяне на адвокатско възнаграждение в конкретния случай, като се съобразява както характера на спора, така и положения от адвоката труд и извършени процесуални действия, при отчитане фактическата и правна сложност на делото, свързано с потребителска защита, но и на факта, че по делото е проведено само едно съдебно заседание, в което е приключено разглеждането му.

С оглед горното, съдът намира, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното определение, като се отмени отказа за изменение на акта на съда в частта на разноските и се присъди допълнително възнаграждение на процесуалния представител на ищцата, а именно сумата от още 480 лв., допълващ присъденото адвокатско възнаграждение до сумата от 960 лв., който общ размер се явява справедлив и обоснован. Не се следва адвокатско възнаграждение за разликата до размер от 1560лв., който е посочен в списъка за разноски.

Воден от горните съображения, ВКС, състав на Първо търговско отделение,