Определение № 2494 от 13.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4631/2025 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба от Районна прокуратура – Русе, представлявана от прокурор И. К., срещу въззивното решение на Окръжен съд – Русе №341/09.07.2025г. по в. гр. д. №375/2025г. В жалбата са изложени доводи за неправилност на обжалваното решение, постановено при нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Насрещната страна С. В. Н., с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез адвокат Б. В., оспорва жалбата като неоснователна. Твърди, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, тъй като поставените въпроси са неотносими към мотивите на въззивния съд и не е налице очевидна неправилност на решението. В условие на евентуалност изразява становище за нейната неоснователност. Прави искане за присъждане на разноски. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд, потвърдил решението на първостепенния Районен съд – Русе, с което Районна прокуратура – Русе била осъдена да заплати на С. В. Н. сумата от 9 257,35 лв. – сбор от брутни трудови възнаграждения, представляващи разликата между дължимото по ЗСВ минимално месечно възнаграждение за длъжността, изчислено на база средно месечна заплата на заетите в бюджетната сфера, съгласно чл.218 ал.2 ЗСВ и действително начислените и получени от ищеца суми за периода от месец септември 2021 г. до месец декември 2022 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на исковата молба до окончателното ѝ плащане, както и на сумата от 2 417, 46лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на главниците в размер на законната лихва, за периода от месец октомври 2021 г. до 30.07.2024 г. За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото са надлежно установени следните обстоятелства: В процесния период, от 30.08.2021 г. до 30.08.2023 г., ищецът заемал длъжността “младши прокурор” при Районна прокуратура – Русе, като със Заповед № РД-07-1503/15.11.2022г. на Главния прокурор, бил командирован на длъжност “прокурор” в Софийска районна прокуратура, считано от 03.01.2023 г. С решение по т.4.27 от Протокол №27 от проведеното на 19.07.2023г. заседание на ПК на ВСС, 2023 г., ищецът бил назначен на длъжност „прокурор” в Районна прокуратура – Русе, където същият изпълнявал възложените му служебни задължения до освобождаването му от длъжност на 08.01.2024 г. Въззивният съд приел за установен и безспорен между старните факта, че за периода от 30.08.2021 г. до 31.12.2022г., С. Н. получавал по-ниско възнаграждение от дължимото му се по закон. Същото било определено съобразно решението и изчислението на колективния кадрови орган на съдебната власт, който с решение от 04.02.2021 г. на Пленума на ВСС утвърдил Таблица № 1 за максималните основни месечни работни заплати на съдии, прокурори и следователи в сила от 01.01.2021г. Според същата, основното възнаграждение на младшите магистрати през 2021г. възлизало на 2 720 лв. С Решение от 31.03.2022г. на Пленума на ВСС същият утвърдил Таблица № 1 за максималните основни месечни работни заплати на съдии, прокурори и следователи в сила от 01.01.2022г., според която основното възнаграждение на младшите магистрати през 2022 г. било в размер на 2 992 лв. Съдът посочил, че съгласно правилото на чл.218, т.2 от ЗСВ, за процесния период на ищеца се дължало основно месечно възнаграждение в размер на удвоената средно месечна заплата на наетите лица в бюджетната сфера, съобразно данните на Националния статистически институт. С оглед на това и въз основа на приложената по делото справка от НОИ, приел че средно месечната заплата на наетите лица в бюджетната сфера била в по-висок размер от изплатеното на ищеца месечно възнаграждение. Установил, че разликата в дължимото по закон месечно възнаграждение и реално полученото от ищеца за процесния период възлизала на 9 257,35лв. Въззивният съд направил извод, че след като месечното възнаграждение на С. Н. било определено със закон, заплащането му било задължение на работодателя, независимо от липсата на решение на ВСС за утвърждаване на таблица с месечни работни заплати на съдии, прокурори и следователи. Изложеното обосновало и крайния му извод за основателност на предявения иск за заплащане на главницата в пълния претендиран размер. Приел, че същата се дължи ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба до окончателното ѝ плащане. Съдът намерил за основателен и иска за заплащане на сумата от 2 417, 46лв. – обезщетение за забавено плащане на възнагражденията в размер на законната лихва за периода на забавата преди подаване на исковата молба, тъй като работодателят изпаднал в забава на 1-во число на следващия месец, през който работникът престирал работна сила. Основанията за допускане на касационното обжалване са регламентирани в разпоредбата на чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК. Според същата и разясненията по приложението ѝ дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато касационното обжалване, е необходимо касаторът да е посочил точно и ясно въпросите, по които въззивният съд се е произнесъл в решението си, които са от значение за изхода на конкретното дело и за формиране на решаващата воля на съда. Въпросите следва да се от такова естество, че разглеждането им да доведе до промяна на крайния резултат по спора (ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). По отношение на същите следва да са налице и предвидените в чл. 280 от ГПК допълнителни основания по чл. 280, ал. 1 т. 1 – т.3 ГПК, като за да бъде допуснато обжалването в хипотезата та т.3, е необходимо разглеждането на поставените от страната въпроси да допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика (която следва да е посочена), или за осъвременяване на тълкуването ѝ, с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите (изясняване на правната норма) са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите (т. 3 от ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). В конкретния случай касаторът е направил искане за допускане на обжалването в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК по следните правни въпроси: 1/ Административните ръководители на районни прокуратури, в качеството си на третостепенни разпоредители с бюджетни средства, разполагат ли с правомощия еднолично да начисляват и изплащат основни месечни възнаграждения на младшите прокурори от техните структури, в размер различен от определения от ВСС в рамките на разполагаемите им средства; 2/ При начисляване и плащане на основните месечни възнаграждения на младшите магистрати, следва ли административните ръководители на органи в съдебната власт, да се съобразяват с размерите, посочени в Таблица 1 на ВСС или е допустимо да плащат еднолично определен от тях по-висок размер, в отклонение от определения от първостепенния разпоредител с бюджет възнаграждение и доколкото така извършените действия биха били в нарушение на финансовата дисциплина, няма ли да бъде в противоречие със закона; 3/ Когато Висшия съдебен съвет определи възнаграждение в размер по-нисък от определения по чл.218, ал.2 от ЗСВ, длъжен ли е работодателят – орган на съдебната власт, чрез административния ръководител, да приложи пряко закона и да начислява и изплаща възнаграждение съответно на определеното по реда на чл.218, ал.2 от ЗСВ, независимо от решението на ВСС; 4/ Допустимо ли е при липса на изрична правна норма, със съдебен акт на административния ръководител на орган на съдебната власт, да се вменява задължение да проследява данните на НСС относно размера на средно месечната заплата на заетите лица в бюджетната сфера и еднолично да начислява и да изплаща възнаграждение в размер съобразен с разпоредбата на чл.218, ал.2 от ЗСВ. Формулираните от страната въпроси са некоректно зададени, обусловени са от нейното несъгласие с крайните изводи в обжалваното решение и са неотносими към мотивите на съда. В решението съдът не се е произнасял и не е разглеждал въпросите дали ответникът, като работодател, е бил обвързан от определените от ВСС размери на възнагражденията на съдиите, прокурорите и следователите в процесния период, нито е обсъждал неговите правомощия като разпоредител с бюджетни средства. Съдът не е разглеждал и задълженията на ответника като орган на съдебна власт да проследява данните на Националния статистически институт относно размера на средно месечната заплата на заетите била в бюджетната сфера. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по предявените искове, като приел, че страните са били в трудово правоотношение в процесния период, размерът на следващото се на ищеца трудово възнаграждение било определено със закон, същото било дължимо от ответника, като работодател и не му било изплатено в пълен размер. С оглед на изложеното, по поставените въпроси не е налице общата предпоставка за допускане на обжалването по чл.280, ал.1 от ГПК. В допълнение към изложеното следва да бъде отбелязано и обстоятелството, че страната не е обосновала наличието на соченото от нея допълнително основание за допускане на обжалването, а именно разглеждането на въпросите да е от значение за точното прилагане на законите и за развитие на правото. Несъгласието с фактически и/или правен извод на съда не съставлява самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване и не може да обоснове наличието насоченото от страната основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Разгледаните от въззивния съд правни норми, относими към предмета на спора, са ясни и не се нуждаят от тълкуване, поради което не е налице и соченото допълнително основание за допускане на обжалването. Не е налице и очевидна неправилност на въззивното решение, тъй като от формираните в същото мотиви не може да се направи извод за прилагане от съда на отменен закон, на закон в противоречие с неговия смисъл, нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика, които да обосноват допускане на обжалването в хипотезата на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т.3 и ал.2, предл.3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. На основание чл.78 от ГПК и направеното искане касаторът Районна прокуратура – Русе следва да бъде осъден да заплати на С. В. Н. сумата от 2 750лв., представляваща направените разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция. Същата, след превалутиране по чл.12 от ЗВЕРБ и закръгляне по чл.13 от ЗВЕРБ, възлиза в размер на 1 406,05 евро. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,