Определение № 3855 от 14.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4663/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвани са следните решения по в.гр.д. № 944/2024 г. на Софийски градски съд: · решение № 518/24.01.2025 г., с което въззивният съд, потвърждавайки решение № 16226/09.10.2023 г. по гр.д. № 38653/2021 г. на Софийски районен съд отхвърля исковете на З. В. С. срещу Нов български университет за сумите 12 600 лв. – разлика между дохода, който ищецът би получил за образователната и научна степен „доктор“, и дохода, който получава на длъжността „главен асистент“ по трудов договор № 486/12.10.2001 г. в периода 01.07.2018 г. – 01.07.2021 г., и 3 816 лв. – законни лихви, изтекли в същия период, и · решение № 4088/27.06.2025 г., с което въззивният съд отказва да допълни своето решение. Решенията се обжалват от З. С.. По основното решение касаторът повдига материалноправни въпроси, свързани с тълкуването и прилагането на § 6 ПЗР ЗРАСРБ - разпоредбата, с която е обосновал противоправното бездействие на ответника, от което произтичат вредите по заявеното с иска обезщетение, и по процесуалноправни, свързани с правомощията на въззивния съд на инстанция по същество и задължението да мотивира своето решение. По решението по чл. 250 ГПК касаторът повдига процесуалноправни въпроси за задължението съдът да се произнесе по всяка молба, с която е сезиран, вкл. по всяка молба за допълване на основното решение, и кога въззивният съд е длъжен да приеме, че решението е непълно. Претендира разноските по делото. Ответникът НБУ, ответник и по касация, възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а решенията са правилни. Претендира разноски пред настоящата инстанция. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е намерил, че по трудов договор № 486/12.10.2001 г. ищецът първоначално заел при ответника длъжността „асистент“, преназначен бил на длъжността „старши асистент“, а в зададения с иска период заемал длъжността „главен асистент“. Приел е, че претенциите са съответно за пропуснат доход – разлика между трудовото възнаграждение, което ищецът получава на длъжността „главен асистент“, и този, който би получил на длъжност „доктор“, и законни лихви върху обезщетението, а ищецът ги основава на твърдения, че вредите имат за причина неизпълненото задължение на ответника по § 6 ПЗР ЗРАСРБ. След извършено системно тълкуване на разпоредбата във връзка с разпоредбите на ЗВО, регламентиращи процеса и условията за програмна акредитация (чл. 78 и сл.), въззивният съд е приел, че нормативно задължение на Националната агенция за оценяване и акредитация (трето за процеса лице), а не на ответника, е по своя методика да разработи програмна акредитация, а „под създаване на условия за зачисляване за придобиване на образователната и научна степен „доктор на науките“ в самостоятелна подготовка“ – задължението по § 6 ПЗР ЗРАСРБ на висшето учебно заведение към лице, заварено на длъжност „главен асистент“, законът допуска различни форми на изпълнение – напр. да предостави научна и материална база, финансова подкрепа в зачисляването в докторантска програма в друг университет, и други уговорени от страните възможности със същата цел. Заключил е, че не намират нормативна опора твърденията на ищеца, че по причина на неизпълнено задължение на ответника - по § 6 ПЗР ЗРАСРБ, е пропуснал да реализира доходи. Добавил е, че приложимите нормативни актове също така изискват ищецът да прояви активност, за да придобие научна степен „доктор“ – да се кандидатира и спечели конкурс в акредитирано за такава програма висше учебно заведение, да защити дисертационен труд. Без това - ищецът не твърди и не доказва такива факти да са се осъществили, няма сигурност за увеличаване на неговото имуществото, т.е. въззивният съд е отхвърлил исковете и поради липса на причинно-следствена връзка. Изводът на въззивния съд в основното решение, че не са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на Университета, съответства на обективното ни право и поради още едно съображение. Претендираното обезщетение ищецът е заявил като разлика между получаваното възнаграждение на заеманата длъжност „главен асистент“ по трудово правоотношение с ответника и възнаграждението, което би получил като лице с научна степен „доктор“. Вземането за трудово възнаграждение възниква при трудово правоотношение и престиран труд. Изрично уредени в КТ са всички изключения, при които законът признава вземане, определено в или до размер на трудовото възнаграждение без престиран труд. Те не обхващат настоящия случай. Ето защо дори да се даде отговор на повдигнатите от касатора материалноправни въпроси, това не би довело до уважаването на исковете. Вредата/пропуснатият доход не може да се формира по начина, по който ищецът претендира. Повдигнатите процесуалноправни въпроси също не са обуславящи. По начина, по който решението е мотивирано, не може да се приеме, че въззивният съд не е изпълнил задълженията си на инстанция по същество, включително да съществува неяснота с какви съображения е намерил исковете за неоснователни. Основното решение не следва да се допуска до касационен контрол поради изключената обща предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК – повдигнатите въпроси не го обуславят. С решението по чл. 250 ГПК въззивният съд е разгледал всички молби за допълване на основното решение, които ищецът е подал. Подходът е съответен, а не в противоречие със задължението на съда да разгледа и се произнесе по всяка молба, с която е сезиран, в смисъла, произтичащ от чл. 2 ГПК и разяснен в практиката на ВКС. В своята практика ВКС трайно приема, че въззивното решение е непълно, когато въззивният съд не се е произнесъл по исковете, които първостепенният съд е разгледал и за които първоинстанционното решение е било обжалвано, или когато е отменил решението по главния иск, но при възстановена висящност на евентуално съединения иск, е пропуснал да го разгледа - чл. 271, ал. 2 ГПК. В съответствие с тази практика въззивният съд е оставил без уважение молбите за допълване на основното решение с мотиви, че е разгледал и намерил за неоснователни и двата осъдителни иска, които са били отхвърлени с обжалваното от ищеца първоинстанционното решение. При този изход и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на кастора са разноските, направени от ответника пред ВКС. Те се изразяват в уговореното и изплатено адвокатско възнаграждение за отговора на касационната жалба срещу основното решение. При тези мотиви, съдът