Определение № 1444 от 26.05.2026 г. на ВКС по т. д. № 1178/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С решение №11/08.01.2025г. по т.д.№589/22г. по описа на Софийски апелативен съд е отменено решение №260306/03.05.2017 г. по гр.д.№1120/2017 г. на Софийски градски съд и вместо това са осъдени А. М. П. и И. А. З. да заплатят солидарно на „Корпоративна търговска банка“ АД /н/ на основание чл.57 ал.3 ЗБН вр. чл.240 ал.2 ТЗ сумата 18 638 186 евро, представляваща обезщетение за претърпени от банката имуществени вреди от неизпълнение на задължения на ответниците в качеството им на бивши администратори на банката, допуснати при сключване между банката и „ЮМС“ АД на договор за банков кредит от 30.01.2014 г., ведно със законната лихва от 29.10.2024 г. до окончателното изплащане, като е отхвърлено искането на „Корпоративна търговска банка“ АД /н/ за присъждане на законна лихва върху главницата от 18 638 186 евро за периода 23.03.2017 г. – 28.10.2024 г. Срещу така постановеното въззивно решение в осъдителната му част са постъпили касационни жалби от ответниците А. М. П. и И. А. З., в които са наведени оплаквания неправилност, поради постановяването му при противоречие с материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Претендира се отмяна на решението в обжалваната от касаторите част и произнасяне на касационната инстанция по същество с отхвърляне на предявените искове и присъждане на направените във всички инстанции разноски. В приложеното към касационната жалба на А. П. писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът се позовава на самостоятелното основание за достъп по чл.280 ал.2 предл.3 ГПК, считайки решението за очевидно неправилно по съображения,че съдът е приложил нормата на чл.57 ал.3 ЗБН в смисъл,противоположен на действителното й съдържание; че е допуснал грубо нарушение на правилата на формалната логика, приемайки,че не е следвало да бъде сключван процесният договор за кредит и така биха били предотвратени всички последващи загуби на банката,без да отчете,че кредитната дейност е основна функция на банките и представлява високорискова такава, като този риск се носи от самата банка в името на финансовия пазар и реализирането на печалба; не е обсъдил множество съществени доказателства, с което е нарушил основни процесуални права на ответниците, гарантирани от принципите на състезателното начало, равенството на страните и установяването на истината. Наред с това касаторът се позовава и на допълнителната предпоставка за извършване на селекцията по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, която счита за осъществена с въпросите 1. Деликтна или договорна е отговорността по чл.57 ал.3 ЗБН и в тази връзка приложим ли е критерият „дължима грижа“ при определяне наличието на предпоставките за възникване и реализиране на тази отговорност /противоправност на поведението, причинна връзка между него и вредата и вина/ или бившият администратор на банка би отговарял за вреди само при допуснато отклонение от изрично предписано негово задължение за поведение? и 2. Следва ли предявяването или непредявяването на косвен иск по чл.134 ЗЗД за упражняване имуществените права на кредитополучателя и на отменителния иск по чл.135 ЗЗД за обявяване за недействителни спрямо банката на увреждащи действия на кредитополучателя да се обсъди от съда по иск за ангажиране на отговорността на бивши администратори на банката по чл.57 ал.3 ЗБН във връзка с преценката дали синдиците на несъстоятелна банка са предприели всички адекватни съдебни действия срещу кредитополучателя и са изчерпали всички предвидени в закона средства за откриване, обезпечаване, съхранение на и изпълнение върху имущество на кредитополучателя, при положение,че по делото е налична информация за бездействие на кредитополучателя спрямо притежавано негово имущество и за разпоредителни сделки с притежавано към момента на неизпълнението по кредита негово имущество? Твърди, че произнасянето на касационната инстанция по тези два въпроса би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, поради наличие на неясноти в закона и необходимост от създаване на съдебна практика за отстраняването им/. При произнасянето си, според касатора, съдът е разрешил въпроса 3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи,твърдения и възражения на страните и всички събрани по делото доказателства? в отклонение от практиката на Върховен касационен съд, обективирана в решенията по т.д.№1665/22г. на І т.о. на ВКС, гр.д.№997/21г. на ІІІ г.о. на ВКС, гр.д.№1921/21г. на ІІІ г.о. на ВКС, т.д.№937/18г. на І т.о. на ВКс, гр.д.№2221/16г. на ІІІ г.о. на ВКС и т.д.№1656/13г. на ІІ т.о. на ВКС. Поддържа в тази връзка,че съставът на апелативния съд не е обсъдил множество относими и надлежно събрани в процеса доказателства като решението за откриване на производство по несъстоятелност на „ЮМС“АД, извлеченията от сметките на длъжника, от които се установява,че същият е плащал редовно задълженията си за лихва до 25.06.2014г.; ГФО на кредитополучателя за 2014г. и 2015г. /а е взел предвид само тези за 2012г. и 2013г./,както и други доказателства за осъществени след сключването на договора факти, от които се установява,че квесторите и синдиците на банката са имали възможност и са били длъжни да предприемат множество адекватни действия за обезпечаването и удовлетворяването на вземанията на банката, включително чрез завеждане на искове по чл.134 и чл.135 ЗЗД. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, приложено към подадената от него касационна жалба И. А. З. поддържа приложимост на допълнителната предпоставка на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, която счита за осъществена с разрешените,според него, от въззивния състав въпроси: 1.Към кой момент следва да се извърши преценка за предвидимост на вредите по чл.82 ЗЗД и в частност може ли да се приеме,че несъбираемостта на отпуснат банков кредит е била предвидима към момента на предоставяне на кредита при положение,че впоследствие кредитополучателят е бил обявен в несъстоятелност, а началната дата на неплатежоспособността /определена с решението по несъстоятелност, което действа спрямо всички/ следхожда датата на отпускане на кредита с повече от 6 месеца? /противоречие с решенията по т.д.№3103/2017г. на І т.о. на ВКС, т.д.№317/2014г. на І т.о. на ВКС, т.д.№1402/2022г. на І т.о. на ВКС/; 2. Чрез какви доказателствени способи се установява несъбираемост на вземане по договор за банков кредит,съществуваща към момента на отпускането на кредита? и 3. При наличие на разпоредбата на чл.73 ал.1 ЗКИ съществува ли задължение за изпълнителните директори самостоятелно да извършват преценка на кредитния риск или следва да се приложи предвидената законодателно делегация, съгласно приетата организация,създадени правила в изпълнение на същия текст на чл.73 ал.1 ЗКИ? /по двата въпроса – противоречие с решенията по гр.д.№ 3270/2021г. на ІІІ г.о. на ВКС, гр.д.№2189/2015г. на І г.о. на ВКС и гр.д.№2049/2020г. на ІV г.о. на ВКС/; 4. След като отговорността на администраторите на банката е договорна, то вината във формата на небрежност се презюмира и съответно отговорността обхваща предвидимите вреди,а за да обхваща всички вреди следва ли формата на вината да е умисъл или груба небрежност и следва ли тази форма на вината да подлежи на доказване? /противоречие с решението по гр.д.№1076/2011г. на ІV г.о. на ВКС/; 5. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички редовно заявени и поддържани от страните доводи и възражения и да обсъди в мотивите си правнорелевантните твърдения на страните, от които зависи разрешаването на спора по делото, като реши спора по същество и направи собствени изводи от събраните доказателства и по всички наведени от страните доводи? /противоречие с ППВС №1/53г., ППВС №7/1965г., ППВС №1/85г., ТР №1/04.01.2001г. по гр.д.№1/2000г. на ОСГК и с решенията по гр.д.№4657/2015г. на І г.о. на ВКС, т.д.№1106/10г. на ІІ т.о. на ВКС, т.д.№1544/14г. на ІІ т.о. на ВКС, т.д.№2483/14г. на ІІ т.о. на ВКС,т.д.№1618/14г. на ІІ т.о. на ВКС, т.д.№3768/14г. на ІІ т.о на ВКС и т.д.№2220/15г. на ІІ т.о. на ВКС/. С предпоставката на чл.280 ал.1 т.3 ГПК този касатор свързва разрешените според него от въззивния съд въпроси 6. Какъв е обхватът на дължимата грижа на администратор, следва ли дължимата грижа на добрия банкер и следва ли този обхват да включва и оправданото професионално предположение на добрия банкер,че е възможно да настъпи неплатежоспособност и оттам несъбираемост на вземането към един по-късен момент? и 7. Ако дължимата грижа на добрия банкер обхваща и този елемент, то как се установява,че е било обективно възможно да се извърши такова оправдано професионално предположение? Приложимостта й обосновава с доводи,че въпросът относно обхвата на дължимата грижа на добрия банкер е нов за българското правораздаване и няма трайно установена съдебна практика по него. Ответникът по касационните жалби „Корпоративна търговска банка“АД/н/ чрез – изпълняващите функциите на синдик Ангел Донов и Кристи М. - е депозирал писмени отговори, с които се е противопоставил на допускането им до разглеждане по същество, поради липса на предписаните в закона предпоставки. Изложил е съображения за неоснователност на наведените в жалбата оплаквания и искане. Претендира присъждане на направените за настоящото производство разноски. Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК, от легитимирани да обжалват страни и са насочени срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което са допустими. При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: За да постанови решението си, съставът на Софийски апелативен съд е приел за безспорно по делото, че ответниците са били вписани за членове на УС и изпълнителни директори на банката /първият – от 2003 г., а вторият от 2012 г., от когато, съгласно вписванията, банката се представлява винаги заедно от всеки двама от общо четиримата й изпълнителни директори; че между тях и банката са били сключени и договори за възлагане на управлението; че същите са изпълнявали възложените им функции до 23.06.2014 г., когато банката е поставена под специален надзор,а членовете на Управителния и Надзорния съвети са отстранени от длъжност и са назначени квестори; че срокът на специалния надзор върху банката е продължен до 20.11.2014 г., а на 07.11.2014 г. е вписано отнемането на лиценза й за извършване на банкова дейност и е подадено искане за откриване на производство по несъстоятелността й; че с влязло в сила решение на съда от 2015 г. е обявена неплатежоспособността на „КТБ“ АД с начална дата 20.06.2014 г., открито е производство по несъстоятелност, банката е обявена в несъстоятелност, прекратена е дейността й, прекратени са правомощията на органите й, постановена е обща възбрана и запор върху имуществото и е постановено започване на осребряване на имуществото, включено в масата на несъстоятелността, а с решение на Управителния съвет на Фонда за гарантиране на влоговете в банките, са назначени двама постоянни синдици на банката. Въз основа на вписванията в ТР съдът е установил, че дружеството „ЮМС“ АД /страна по договор за кредит с банката/ е било първоначално регистрирано на 7.12.1994 г., а впоследствие пререгистрирано по реда на ЗТР на 24.07.2008 г. с капитал 50 000 лв.; че по партидата му са обявени ГФО за периода 2009 – 2015 г., като за 2017 г. е обявена декларация по чл. 38 ЗСч за липсата на дейност; че на 28.01.2014г. същото е подало искане за отпускането на кредит в размер на 23 000 000 евро, със срок за ползване на кредита до 31.12.2016 г. и краен срок за погасяване – до 28.02.2017 г., с цел закупуване на имоти в землището на [населено място], [община], придобиване на акции от капитала на „Блексирама“ АД, плащания по цесионни договори и за оборотни средства за погасяване на други задължения; че с искането са били предложени като обезпечения учредяването на ипотека върху подлежащите на закупуване имоти, които към този момент са били собственост на трето лице - „Гео Адвайзърс“ ЕООД, учредяване на реален залог върху акциите, представляващи 40 % от капитала на „Блексирама“ АД, също собственост на „Гео Адвайзърс България“ ЕООД и учредяване на реален залог върху акции, представляващи 100 % от капитала на самия кредитополучател „ЮМС“ АД. Съдът е посочил като установено по делото,че към кредитното досие за били приложени ГФО за 2012 г. на кредитоискателя; временни удостоверения, подписани от Съвета на директорите на „Блексирама“ АД; доказателства,че собственик на имотите е „Гео Адвайзърс“ ЕООД; данъчни оценки и др., удостоверяващи правото на собственост; приложено било,съгласно Правилника за кредитна дейност правно становище по отношение на кредитоискателя „ЮМС“ АД, изготвено от юрисконсулт със заключение, че приложените документи дават информация за правния статус на кредитополучателя и предложените 5 обезпечения; че със становище от 30.01.2014 г. за нивото на риск от дирекция „Кредитен риск“ е предложено на представляващите банката да разгледат искането за кредит;че на същата дата е изготвено и становище от управление „Кредитиране“ на „КТБ“ АД, в което е обобщена информацията за кредитоискателя „ЮМС“ АД и е отправено предложение за обсъждане на исканото финансиране от дружеството; че отново на същата дата /30.01.2014г./ е сключен процесният договор за кредит, с който „КТБ“ АД се е задължила да отпусне на „ЮМС“ АД банков кредит в размер на 23 000 000 евро, предназначени за покупка на недвижими имоти, акции и дялове от капитала на трети лица и за други инвестиции /неуточнени в договора/ с краен срок за усвояване на кредита - 31.12.2015 г. и срок за погасяването му от 25.01.2017г. до 25.10.2017 г. – на 10 бр. равни ежемесечни погасителни вноски, всяка една от които в размер на 2 300 000 евро, платими на всяко 25-то число на месеца, считано от 25.01.2017 г. до 25.10.2017 г., при разписано задължение на кредитополучателя да осигури учредяването в полза на банката на предложените обезпечения – договорна ипотека върху недвижимите имоти – в срок до 28.02.2014 г.; реален залог на всички акции, представляващи 100 % от капитала на кредитополучателя „ЮМС“ АД и реален залог на 13 412 636 бр. обикновени поименни акции, представляващи 40% от капитала на „Блексирама“ АД, както и особен залог на вземания на кредитополучателя по договори за разплащателни и други сметки, сключени с банката. Съдът е установил като безспорно, че за кредитодателя договорът е подписан от ответниците в качеството им на изпълнителни директори на „КТБ“АД; че на 30.01.2014 г. е учреден с договор между страните по договора за банков кредит особен залог върху вземания на кредитополучателя по сметки в банката с посочени IBAN, както и по всички разкрити в бъдеще сметки в банката; че в периода от 30.01.2014 г. до 25.05.2014 г. „ЮМС“ АД е усвоило от одобрения лимит по процесния договор за кредит сума в общ размер на 18 638 178,68 евро на шест транша, като при първия е усвоена по-голямата част от тази сума – още на 30.01.2024 г. – 10 649 992,68 евро; че с джиро от 30.01.2014 г. притежаваните от „Гео Адвайзърс България“ ЕООД временни удостоверения, удостоверяващи общо 13 412 636 акции от капитала на „Блексирама“ АД и представляващи 40 % от капитала на дружеството, възлизащ на 33 531 590 лв., са прехвърлени на „ЮМС“ АД. Прието е за установено, че недвижимите имоти, за чието закупуване е отпусната част от кредита, са били включени като непарична вноска в капитала на новоучредяващо се дружество /вписано на 17 09.2014г. с едноличен собственик на капитала – вносителят – „Гео адвайзърс“ЕООД/ - „ЮМС Риълти“ ЕООД; че за периода 2017 г. – 2019 г. това дружество е обявявало чрез декларации по чл. 38 ал. 9 т. 2 ЗСч, че не извършва дейност, а за следващите години не е подавало заявления за обявяване на ГФО или декларации. Констатирано е от съда ,че назначените квестори на банката са изискали от „ЮМС“ АД да представи финансови документи във връзка с дейността на дружеството през 2013 г. и към 30.06.2014 г. и са отправили покана до кредитополучателя за плащане на просрочените задължения за падежирали редовни лихви в размер на 274 545,46 евро, както и да изпълни задължението си по договора за кредит за учредяване на уговорените обезпечения – ипотека на недвижими имоти и реален залог на акции от капитала на „Блексирама“ АД, но в отговор кредитополучателят е уведомил банката, че е подготвено заложно джиро на всички акции, представляващи 100 % от капитала на „ЮМС“ АД в полза на банката, както и,че дружеството няма производствена дейност и клиенти, като е усвоил от кредита общо 18 638 178,68 евро и че е в невъзможност да плати непогасените си задължения /видно от извлеченията от банковите сметки на дружеството, до поставянето на банката под особен надзор лихвите са погасявани със сумите, които са му отпускани под формата на траншове/; че с писмо от 13.11.2014 г. квесторите на „КТБ“ АД са поканили кредитополучателя „ЮМС“ АД в 7-дневен срок от получаването да погаси просрочените си задължения по кредита като е предупреден,че при неизпълнение кредитът се обявява за предсрочно изцяло изискуем. Съдът е приел за безспорно и установено по делото,че със съдебно решение от 01.03.2017 г. по т.д.№1704/2015г. по описа на СГС, образувано по молба на „КТБ“ АД/н/ е било открито производство по несъстоятелност на „ЮМС“ АД поради неплатежоспособност с начална дата 25.11.2014 г. /датата, от която кредитът е бил обявен за предсрочно изискуем/, обявена е несъстоятелността на дружеството и производството по несъстоятелност е спряно на основание чл.632 ал.1 ТЗ; впоследствие е било възобновявано и спирано няколко пъти, с предплащане на необходимите разноски от „КТБ“АД/н/, като последното възобновяване е с решение от 23.11.2023 г.; че в рамките на това производство са били предявени в срока по чл. 685 ал. 1 ТЗ вземания от двама кредитори – „КТБ“ АД/н/ и Държавата, чрез НАП, които са включени в списъка на приети вземания, съставен от синдика,а с решение от 09.10.2024 г., влязло в сила на 18.10.2024г., на основание чл.735 ал.1 т.2 ТЗ производството по несъстоятелност е било прекратено и е постановено заличаване на длъжника „ЮМС“ АД, като в мотивите му е посочено, че не са установени налични активи на дружеството, а единствената продажба на имущество от масата на несъстоятелността е на мрежово компютърно оборудване по договор от 31.07.2019 г. за цена от 5 000 лв., за която сметка на разпределение не е изготвяна, тъй като сумата е изразходвана за покриване на разноски по производството. Съдът е установил,че в производството по несъстоятелност на „ЮМС“ АД не са били изготвяни и одобрявани сметки за разпределение, поради липса на имущество за осребряване; че „КТБ“АД/н/ е предявила чрез синдиците си иск по чл.60а ал.1 ЗБН срещу дружеството „Ашуърт Маркетинг Асошиейтс Лимитид“, регистрирано на остров Ман, за връщане на 13 412 636 поименни налични акции от капитала на „Блексирама“ АД, които, според твърденията в исковата молба, са били придобити на 30.01.2014 г. от „ЮМС“ АД чрез финансиране, предоставено от банката с процесния договор за кредит от 30.01.2014 г., с което са били заплатени на предишния им притежател „Гео Адвайзърс България“ ЕООД, а впоследствие, в периода 29.05.2014 г. – 11.09.2014 г., обратно прехвърлени на „Гео Адвайзърс България“ ЕООД, което от своя страна в периода 24.06.2015 г. – 22.03.2016 г. ги е прехвърлило на „Ашуърт Маркетинг Асошиейтс Лимитид“; че производството по това дело е било прекратено, предвид решение № 8/27.05.2021 г. по к.д. № 9/2020 г. на Конституционния съд, с което разпоредбите на чл. 60а ЗБН са обявени за противоконституционни. При така установените обстоятелства съдът е намерил въззивната жалба срещу отхвърлителното решение на първата инстанция за основателна. Посочил е,че предвидената в чл.57 ал.3 ЗБН възможност на синдиците да предявят подобен иск не е специфична, а следва от общото правило на чл.57 ал.1 ЗБН, оправомощаващо синдика да събере вземанията на банката. При съобразяване дефиницията на §1 т.2 от ДР на ЗБН,съдът е приел,че администраторите на банката отговарят за причинените й вреди от дейността им на договорно основание, като обхватът на отговорността им се определя от естеството на сключения с банката договор за изпълнение на съответната длъжност или функция и се урежда от общите правила на чл. 240 ТЗ, доколкото всяка банка е акционерно дружество и друго не е предвидено в специалното банково законодателство, съобразно препращащата норма на чл.7 ал.1 ЗКИ. Посочил е,че според чл.240 ал.2 ТЗ членовете на съветите отговарят солидарно за вредите, които са причинили виновно на дружеството, а според ал.3 на същия член всеки от членовете на съответния съвет може да бъде освободен от отговорност, ако се установи, че няма вина за настъпилите вреди. При изложените в исковата молба твърдения, че банката е претърпяла вреда в размер на непогасената главница по кредита по вина на двамата ответници, за което се иска ангажиране на тяхната имуществена отговорност, съдът е очертал като основни спорни въпроси тези налице ли са предпоставките на чл.240 ал. 2 ТЗ – виновно неизпълнение на задълженията на ответниците по мандатните им отношения с ищеца, настъпване на вреда за ищцовата банка, причинна връзка между неизпълнението и вредата, както и налице ли са основания за освобождаване или намаляване на отговорността на ответниците. За да отговори на тях, съдът е развил съображения,че само по себе си предоставянето в заем /кредит/ на парична сума принципно не може да представлява имуществена вреда за кредитора във формата на претърпяна загуба, доколкото при кредитиране имущественият актив на кредитора не намалява, а предоставената в заем сума се трансформира в парично вземане към длъжника в същия размер, но икономическата полза за кредитора от този актив не е толкова непосредствена, както прякото притежание на парични средства, поради което стопанската изгода за кредитора от вземането се съизмерява с неговата събираемост; че вземането е събираемо, ако длъжникът има намерение и възможност да го изпълни доброволно, а при липса на доброволно изпълнение кредиторът има възможност да се удовлетвори за вземането от цялото секвестируемо имущество на длъжника, което служи за общо обезпечение на неговите кредитори, съгласно чл. 133 ЗЗД, или от имуществото на трети лица, които са обезпечили вземането – ако има такова обезпечение. Въз основа на тези разсъждения съдът е извел,че при събираемост на паричното вземане, неговата номинална стойност съответства напълно на реалната стойност на този имуществен актив, поради което и предоставената в заем /кредит/ парична сума не представлява вреда за кредитора, тъй като няма нетно намаление на имуществения му актив, но ако то е несъбираемо /длъжникът не разполага с имущество, от което кредиторът му да се удовлетвори/, вземането му се обезценява, тъй като неговата номинална стойност не отговаря на реалната му стойност като актив, срещу който могат да се придобият реални парични средства и поради това предоставената в заем парична сума представлява невъзвратим разход за кредитора, т.е. претърпяна загуба за него, като в подобна хипотеза несъбраното вземане /или тази част от него/ представлява вреда за банката по смисъла на чл.57 ал.3 ЗБН. С оглед наведените в исковата молба твърдения на ищеца,съдът е приел, че в негова тежест е да докаже всички елементи от фактическия състав на отговорността по чл.240 ал.2 ТЗ вр. чл.57 ал.3 ЗБН, вкл. и вредата, т. е. несъбираемостта на вземането, като тази тежест е била правилно разпределена от първата инстанция. Посочил е,че несъбираемостта на вземането се установява от доказани предприети от ищеца адекватни съдебни и изпълнителни действия срещу длъжника, които са останали напълно или частично безрезултатни, т.е. при напълно изчерпени процесуални способи за принудително събиране на вземането, в т.ч. в случая – предприети от банката-кредитор действия по предявяване на вземането в рамките на предприетото от нея универсално принудително изпълнение срещу длъжника, като едва след окончателното приключване на това производство би могло да се установи налице ли е вреда и в какъв размер с оглед размера на несъбраната част от вземането, погасяваща се по силата на чл. 739 ТЗ. Тези разсъждения съдът е отнесъл към установените в производството пред двете инстанции обстоятелства, че по искане на банката е било открито производство по несъстоятелност срещу длъжника „ЮМС“ АД, в което са били предявени надлежно и съответно приети от синдиците вземанията й, произтичащи от процесния договор за кредит; че в рамките на това производство не са изготвяни и одобрявани сметки за разпределение, поради липса на достатъчно имущество за осребряване, като единственото осребрено имущество е било движимо и средствата са покрили част от разноските за производството, като нито един кредитор не е получил дори и частично удовлетворение в това производство; че впоследствие, поради изчерпване на масата на несъстоятелността производството по несъстоятелност е било прекратено на осн. чл.735 ал.1 т.2 ТЗ и е постановено заличаване на длъжника „ЮМС“ АД, с което е настъпила и последицата по чл.739 ал.2 ТЗ – вземането на банката,като неудовлетворено, се е погасило.Като последица от това съдът е намерил,че имуществото на ищеца ефективно е намаляло с предоставената и невъзстановена главница по кредитния договор, при несъществуващо вече насрещно право на събиране на вземането. Това обстоятелство,като настъпило в хода на процеса, съдът е съобразил,с оглед чл.235 ал.3 ГПК,приемайки,че с него е доказана настъпилата за ищеца вреда. За да се прецени дали има виновно неизпълнение на задълженията на ответниците по мандатните им отношения с банката-ищец във връзка със сключването на процесния договор за кредит от 30.01.2014 г., съдът е анализирал задълженията им като нейни администратори по смисъла, посочен по-горе. Приел е, че, съгласно чл.237 ал.2 ТЗ, членовете на съветите на акционерно дружество са длъжни да изпълняват функциите си с грижата на добър търговец в интерес на дружеството и на всички акционери; че неполагането на такава е критерий за противоправност на действията или бездействията на членовете на съветите при преценката дали следва да се ангажира отговорността им по чл.240 ал.2 ТЗ, като това общо задължение намира специфична конкретизация в зависимост от предмета на дейност на съответното акционерно дружество, поради което дължимата грижа при управлението на банка е квалифицирана като грижа на „добрия банкер“. Решаващият състав е изложил съображения, че, тъй като дейността на банките засяга значителен обществен интерес /с оглед значението им за икономиката и финансите/, тя е подложена на мащабна национална и наднационална регулация, като единствено на банките е разрешено да извършват публично привличане на парични влогове, а чрез привлечените средства да извършват кредитиране или друго финансиране за своя сметка и на собствен риск /чл.2 ал.1 т.1 ЗКИ/, поради което управлението на банката следва да се извършва не само в интерес на нейните акционери, но най-вече на нейните вложители, а финансовите й затруднения и евентуалната нейна несъстоятелност увреждат интересите на значителни обществени групи, на стопански субекти и на Държавата. С оглед тази специфика, според съда, банковото законодателство регламентира сериозни изисквания както към дейността на банките, така и към лицата, които ги управляват и представляват. В тази връзка съдът е съобразил действащото към датата на сключване на процесния договор от 30.01.2014 г. законодателство, според което банката се управлява и представлява съвместно най-малко от две лица /чл.10 ал.1 ЗКИ/; член на УС или СД може да бъде само лице, което отговаря на специфичните изисквания, посочени в чл.11 ал.1 ЗКИ, включително - да притежава достатъчни за съответното образование квалификация и професионален опит в банковата дейност, а всеки от представляващите банката – и да е работил най-малко 5 години на длъжност с ръководни функции в банка или в сравнимо с банка дружество или институция, съобразно критерии, определени от БНБ /чл.10 ал.1 т.2 ЗКИ/; членовете на съветите могат да бъдат избирани след предварително одобрение от БНБ, издавано по ред, определен в наредба на БНБ - чл.11 ал.3 ЗКИ вр. с Наредба № 20/2009 г. за издаване на одобрения по чл.11 ал.3 ЗКИ, в която са конкретизирани изискванията за квалификация и опит по чл.10 ал.1 т.2 ЗКИ за членовете на УС /СД/ - да са заемали не по-малко от 5 години длъжност с ръководни функции в предприятия от банковия или финансовия сектор или в институции, сравними с банка, а ако имат висше икономическо или юридическо образование – не по-малко от 3 години и/или да са заемали не по-малко от 10 години длъжност с ръководни функции във финансовото управление на предприятия от нефинансовия сектор, чиито активи са съпоставими със стойността на активите на банката, а ако имат висше икономическо или юридическо образование – не по-малко от 5 години, и/или да са заемали не по-малко от 10 години длъжност с ръководни функции във финансовото управление на държавни институции, а ако имат висше икономическо или юридическо образование – не по-малко от 5 години, и/или да са хабилитирани лица (преподаватели, научни работници) в областта на икономиката или правото, като на същите лица се извършва и оценка за надеждност и пригодност според специален въпросник -приложение към чл.6 ал.1 т.5 от наредбата. Съобразявайки горното, съдът е направил извод,че членовете на управителния орган, а още повече представляващите банката, следва да бъдат квалифицирани специалисти с високи професионални качества в областта на банковото дело, поради което при изпълнението на техните задължения, произтичащи от мандатните им отношения с банката, те следва да полагат не само грижата на добрия търговец, а квалифицираната грижа на добрия банкер, която следва да бъде критерий и за наличието на виновно неизпълнение на техните задължения. Посочил е,че неизпълнението поради небрежност се предполага оборимо, а неизпълнението поради умисъл не се предполага, а следва да се докаже от кредитора, като в случая администраторът отговаря и за умисъл, и за небрежност; че грижа на добрия банкер управляващите и представляващите банката следва да полагат и при сключването на всяка сделка от името на банката, за която са длъжни да се уверят, че съответства на интересите й. Основание за този извод съдът е извлякъл от клаузите на сключените с ответниците договори за възлагане на управлението, според чиято т.4 изпълнителният директор се задължава при изпълнение на функциите си да полага грижата на добър банкер и да прилага в управлението на банката всички свои професионални знания, умения и досегашен опит, като използва всички възможности за усъвършенстване дейността на банката с оглед повишаване на нейните финансови резултати, стабилност и издигане на нейния престиж; организира и контролира цялостната дейност по управлението на банката в съответствие и в изпълнение на решенията на ОС, НС и УС; упражнява цялостен оперативен контрол върху текущата дейност на банката; решава дали да сключи и сключва от името на банката договори и сделки и определя тяхното съдържание, освен случаите, когато сключването на договори и други сделки се решава от Надзорния съвет или Управителния съвет или съдържанието на техните клаузи се определя от тях, а с т.5 изрично е предвидено,че изпълнителният директор отговаря за вредите, които виновно е причинил на банката, като не отговаря само при изчерпателно посочени хипотези, възникнали по причина, която е извън границите на неговия контрол и възможностите за предвиждане и въздействие. Задължението на ответниците, като изпълнителни директори по договорите за управление,съответно и отговорността, която поемат, като решават дали да сключат от името на банката договори и сделки и да определят тяхното съдържание /извън тези,които са от компетентност на Надзорния или Управителния съвет/, съдът е приел,че произтича и от утвърдените на основание чл.73 ал. 5 ЗКИ правила за кредитната дейност на „КТБ“ АД. Посочил е в тази връзка,че независимо,че уредената процедура предвижда съответното искане за отпускане на кредит да се проучва с изразяване на становища от различни служители на банката – юрисконсулт, кредитен специалист, служител на дирекция „Кредитен риск“ и началник на управление „Кредитиране“, финалното решение дали да се сключи сделката и при какви условия се взема от съответния компетентен орган по чл. 45 ПКД след запознаване с цялото кредитно досие и обсъждане на предлаганата кредитна сделка, като по правило представляващите банката са компетентни сами да вземат решение за сключване и да сключат кредитния договор на базата на самостоятелна преценка, отчитайки всички релевантни данни, без да са обвързани от становищата и анализите, извършени преди това от банковите служители /които имат само консултативен характер/, като резултатът от преценката им може да бъде както сключване на договор за отпускане на кредит, така и с отказ за такъв. Възможността за последното съдът е намерил за изрично следваща и от чл.46 изр. 2 и чл. 47 ПКД. При извършване на преценката, според приетото от съда, всеки член на компетентния орган по чл. 45 КПД е длъжен да се увери, че предлаганата сделка съответства на интересите на банката, чието имущество му е поверено да управлява. По така изложените съображения съдът е отказал да сподели тезата на ответниците, че те не носят отговорност за сключването на процесния договор, тъй като по искането били дадени положителни становища от съответните банкови служители по реда на ПКД, което освобождавало ответниците от задължение за друга преценка. Допълнително е посочил, че в самите становища, приложени към досието, изрично се посочва, че се предлага за обсъждане исканото финансиране, без да се отправя препоръка за съдържанието на крайното решение – дали да се одобри или отхвърли искането, нито при какви условия да се уважи. При извършване на преценката си дали ответниците са изпълнили надлежно задълженията си при сключване на конкретния договор за кредит и са положили дължимата грижа за опазване интересите на банката, съдът е посочил,че отчита всички конкретни обстоятелства по казуса, а именно: че искането за отпускане на кредита в значителния му размер от 23 000 000 евро е подадено на 28.01.2014 г., разгледано е в рамките на два дни и е одобрено в пълен размер със сключения договор за кредит от 30.01.2014 г., по който срокът за усвояване на кредита е 31.12.2015 г., а крайният срок за погасяване е 25.10.2017 г.; кредитоискателят „ЮМС“ АД е с капитал 50 000 лв. и вписан предмет на дейност, с който не е пряко свързана целта на отпускането му; според приложения към искането ГФО за 2012 г. кредитоискателят не притежава дълготрайни материални активи, а единствените му активи са акции и дялове в други дружества на стойност 77 хил. лв., вземания на стойност 165 хил. лв. и парични средства в размер на 1000 лв., като задълженията му възлизат на 176 хил. лв.; за същата 2012 г. е отчетена загуба от 16 хил. лв.; от паричните му постъпления в общ размер 187 хил. лв., такива от основната му дейност са само в размер на 2 хил. лв., от инвестиционна дейност – 5 хил. лв., а остатъкът от 180 хил. лв. са от получени заеми; сходна е финансовата картина и според ГФО за 2011 г.; според ГФО за 2013 г. активите се увеличават с вземания на стойност 16 202 хил. лв., пасивите се увеличават със задължения на стойност 16 297 хил. лв., приходите намаляват до 9 хил. лв., разходите се увеличават на 32 хил. лв., а паричните постъпления от всякакъв вид спадат до 0 лв., отчетено е увеличение на загубата до 23 хил.лв.; целта на поискания кредит е лаконично формулирана както в искането, така и в самия договор - покупка на недвижими имоти, придобиване на акции и дялове от капитала на трети лица и други инвестиции /без уточняване/; в изготвените становище за нива на риск и становище на началника на управление „Кредитиране“ не се съдържа повече информация относно целта на кредита, с единствената конкретизация, че финансирането е за придобиване на част от активите, предложени за обезпечение – недвижими имоти в [населено място] с обща площ 1 377,832 дка, собственост на „Гео Адвайзърс“ ЕООД и 13 412 636 поименни акции, представляващи 40 % от капитала на „Блексирама“ АД, собственост на „Гео Адвайзърс България“ ЕООД; липсват пазарни оценки на активите, чието придобиване е целта на финансирането, както и на предложените обезпечения – ипотека на същите имоти, реален залог върху същите акции /временни удостоверения/, представляващи 40 % от капитала на „Блексирама“ АД и реален залог върху акции /временни удостоверения/, представляващи 100 % от капитала на „ЮМС“ АД; липсват данни дали предложените за обезпечение активи са чисти от други тежести; липсва какъвто и да било бизнес план на кредитоискателя за бъдещото му стопанско развитие след отпускане на кредита, няма детайлен анализ на стопанската му дейност и финансовото състояние, вкл. очакваните парични потоци и източниците за погасяване на кредита; от предвидените в договора за кредит обезпечения само едно е учредено на същата дата – особен залог на вземания на кредитополучателя по договори за разплащателни и други сметки, сключени с банката, без данни за наличности по тези сметки; останалите уговорени реални обезпечения не са учредени нито в уговорения срок /28.02.2014 г./, нито по-късно; в договора усвояването на кредита не е обвързано с учредяването на обезпеченията; огромна част от сумата по кредита е усвоена в деня на сключване на договора и в рамките на първите няколко дни след това /10 649 992,68 евро – още на 30.01.2014 г. и 7 350 000 евро – на 4.02.2014 г./; кредитоискателят е потвърдил впоследствие /с писмо от 12.09.2014г./, че не развива никаква производствена или друга стопанска дейност и няма клиенти. Въз основа на тези обстоятелства съдът е приел,че с договора за кредит от 30.01.2014 г. е одобрена огромна сума за отпускане в размер на 23 000 000 евро в полза на дружество без никаква реална стопанска дейност, с незначителни активи и символичен оборот към момента на искането, при липса на връзка между основния предмет на дейност на дружеството /рекламна дейност/ и целите на кредитирането; при неяснота за целите на кредитирането – особено в частта „и други инвестиции“; при липса на всякакви данни за пазарната стойност на активите, които ще се придобият чрез финансирането; при пълна неяснота дали предложените обезпечения са адекватни като стойност за обезпечаване на задълженията по кредита; при неяснота какви са намеренията на кредитополучателя спрямо активите, които възнамерява да придобие чрез кредита; при липса на бизнес план и прогноза за бъдещата дейност и очакваните от нея приходи, с оглед възможността за погасяване на кредита. С това съдът е приел за нарушени изискванията на чл. 38 от ПКД /според който установяването на предмета и целта на предлаганата от клиента кредитна сделка се извършва въз основа на предоставените от него сведения, както и на предоставените документи: предварителни оферти или договори, сключени /действащи/ договори; схема на финансиране, в. т.ч. собствено участие и привлечени средства; източници за погасяване на задълженията по кредитната сделка, свързани с дейността на клиента; икономическа обосновка или приложен бизнес план и прогнозни парични потоци/ и на чл. 39 ПКД /за наличие на изготвена от независим оценител съгласно Закона за независимите оценители оценка на предложените обезпечения, без която е невъзможно извършването на каквато и да било съпоставка с размера на кредитното задължение, за да се прецени дали обезпечението е адекватно и достатъчно/. Допълнително съдът е отчел и липсата в самия договор за кредит на уговорени клаузи, които да гарантират, че финансирането ще се използва само за целта, за която е отпуснато, както и това, че, вместо да се предвиди, че средствата ще бъдат превеждани от банката директно по сметка на продавача на съответния актив и след искане от кредитополучателя, към което да са приложени доказателства за сключена придобивна сделка, в договора е прието, че усвояването се извършва по искания за кредитополучателя, като средствата се осигуряват по негова сметка в същата банка. От всичко това съдът е извел,че в самия договор липсват достатъчно гарантиращи правата на банката клаузи, като общото впечатление от цялата кредитна процедура е, че кредитът е отпуснат в този размер, само защото е поискан, което е напълно нетипично и нелогично за сферата на банковото кредитиране, а това драстично накърнява интереса на банката и не съответства на изискванията за компетентно и разумно управление на банковите активи, както и че, сключвайки този договор за кредит, ответниците са нарушили задълженията си към банката, вкл. общото задължение да полагат грижата на добър банкер при управлението й. На базата на това съдът е формирал и крайните си изводи за наличие на предпоставките за ангажирането на отговорността на ответниците по предприетия от банката ред – за доказаност на настъпила за банката вреда в размер на 18 638 178,68 евро във формата на претърпяна загуба, вследствие неизпълнението на задълженията на ответниците по мандатните им отношения с банката при сключването на процесния кредитен договор от 30.01.2014 г. Доколкото отговорността е договорна, съдът е приел,че е приложима разпоредбата на чл. 82 ЗЗД, според която обезщетението обхваща вредите, доколкото те са пряка и непосредствена последица от неизпълнението и са могли да бъдат предвидени при пораждане на задължението, като критерият за предвидимост е отново дължимата грижа, която в случая е квалифицирана – грижата на добрия банкер /т. 4.1 от двата договора за възлагане на управлението, сключени с ответниците/. Посочил е,че за съда е несъмнено, че, полагайки тази грижа, ответниците са могли да предвидят настъпването на вредите от процесния договор за кредит и възможната несъбираемост на вземането на банката по него, с оглед описаните по-горе обстоятелства относно ниската степен на кредитоспособност на кредитополучателя и липсата на достатъчно обезпечения. Допълнително е изложил съображения /с оглед втората хипотеза на чл.82 /изр.2/ ЗЗД, че в случая ответниците следва да се считат за недобросъвестни, тъй като, въпреки че са знаели данните за кредитоспособността на кредитополучателя, умишлено са сключили процесния договор за кредит. Наличието на причинна връзка между неизпълнението на ответниците и вредата, настъпила за ответника, съдът е извел от факта на сключването на самия процесен договор за кредит от 30.01.2014 г., като е посочил,че без него вредата в посочения размер /на усвоените и невърнати парични средства/ не би настъпила, а искането за кредит би било отказано, ако ответниците надлежно са изпълнили задълженията си като изпълнителни директори на банката с нужната професионална компетентност и старание. Възражението на ответниците, че несъбираемостта на вземането за главница по процесния договор за кредит се дължи и на действия и бездействия на банката-кредитор, за които те не отговарят, което съдът е квалифицирал като такова по чл.83 ал.2 ЗЗД, според която разпоредба длъжникът не дължи обезщетение за вредите, които кредиторът би могъл да избегне, като положи грижи на добър стопанин, е намерено за неоснователно от въззивния състав. Обосновал се е с това,че първопричината за вредата е самото сключване на договора за кредит при констатираните обстоятелства и съдържание; че неизпълнението на договора не е настъпило едва след 20.06.2014 г., а още след 28.02.2014 г., когато е изтекъл срокът за учредяване на обезпеченията от кредитополучателя и такива не са учредени, по което време ответниците все още са били изпълнителни директори и в това им качество е следвало да осъществяват контрол върху цялостната дейност на банката; че ищецът е предприел необходимите и възможни действия по събиране на вземанията си - подал е молба по чл. 625 ТЗ, в резултат на което е открито производство по универсално принудително изпълнение срещу кредитополучателя „ЮМС“ АД, по отношение на който е установено,че в нито един момент не е притежавал активи, достатъчни да покрият размера на кредита – същият изобщо не е придобил недвижимите имоти, за които е била предназначена част от финансирането, а в отговорност на ответниците е, че върху акциите от „Блексирама“ АД, закупени със средства от кредита в размер на 11 354 600 евро още в деня на сключване на договора за кредит, не е учреден още тогава реален залог, така както е било уговорено в договора за кредит, в който случай последващото прехвърляне на тези акции на чуждестранно офшорно дружество би било предотвратено. Като краен извод съдът е приел,че е налице основание за ангажиране на отговорността на ответниците по чл.57 ал.3 ЗБН вр. чл.240 ал.2 ТЗ за причинените на ищеца вреди в размер на 18 638 186 евро; че тази отговорност е солидарна, съгласно чл.240 ал.2 ТЗ, доколкото договорът за кредит е подписан и от двамата ответници. Претенцията за законна лихва върху тази сума от подаване на исковата молба до изплащането е намерена за частично основателна, с оглед това,че фактическият състав на отговорността е настъпил в хода на настоящото дело - с настъпването на вредата - с факта на заличаването на дружеството – кредитополучател на 29.10.2024 г., поради което от този момент е присъдил и законната лихва. Настоящият състав на Върховен касационен съд намира, че не са налице законоустановените предпоставки по чл. 280 ал. 1 ГПК за осъществяване на достъпа до касация. Съгласно разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК, приложима при съобразяване с постановките на т.1 от Тълкувателно решение №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, общо изискване за допускане до разглеждане по същество от касационната инстанция на въззивни съдебни решения е в приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК да бъдат формулирани конкретни материалноправни и/или процесуалноправни въпроси, по които тя дължи да даде отговор с решението си. Въпросите следва да са от обуславящ характер, което означава да са били въведени в предмета на спора и дадените от въззивната инстанция разрешения по тях да са я мотивирали да постанови крайния резултат по спора или извършените /неизвършени от нея процесуални действия да са довели именно до този резултат. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не могат да са хипотетични, но същевременно следва да не са от фактологично естество /отговорите им да са поставени в зависимост от преценката на обстоятелствата по конкретното дело, събраните в хода му доказателства и установените въз основа на тях факти/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона. Съставът на касационната инстанция нито е длъжен, нито има правото да извежда правни въпроси от твърденията на касатора или от сочените от него факти и обстоятелства,с оглед спазването на принципа за диспозитивното начало,а непосочването на правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване,без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Самостоятелно основание за допускането на касационно обжалване е предвидената в чл.280 ал.2 ГПК хипотеза на очевидна неправилност на обжалвания въззивен акт. Константна е практиката на касационната инстанция по приложимостта на това основание, с която се приема,че за да е налице, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидно неправилен би бил съдебен акт, който е постановен "contra legem" до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл; който е постановен "extra legem", т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, както и когато е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280 ал.1 т.1 – т. 3 ГПК. В настоящия случай, атакуваното въззивно решение не може да бъде квалифицирано като постановено в противоположен на действителното съдържание на нормата на чл.57 ал.3 ЗБН смисъл, нито при допуснато нарушение на правилата на формалната логика, доколкото изводът на съда относно наличието на причинна връзка между настъпилата за банката вреда и неизпълнението на договорните задължения на ответниците да положат грижа на добър банкер не е направен произволно при игнориране основната функция на банките по кредитиране на физически и юридически лица /както твърдят касаторите/, а е обоснован с аргументи, основани на конкретно установените по казуса обстоятелства. Не са налице и предпоставките да се приеме,че е налице явна необоснованост на съдебния акт, която е предпоставена от липса на всякакви мотиви, на които да е базирано крайното решение по спора. Поради това извод за очевидната му неправилност не може да бъде направен. Първият от поставените в изложението на касатора А. П. въпроси, доколкото кореспондира с решаващите мотиви на въззивната инстанция, че отговорността му за вреди, причинени на управляваната от него банка, почива на договорно основание и възникването и реализирането й е предпоставено от изпълнението на изискването за полагане на грижа на добър банкер при осъществяването на задълженията му, отговаря на общото изискване за допускане на касационно обжалване. По отношение на него не е налице допълнителен критерий в сочената от този касатор хипотеза на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Налице е съдебна практика на касационната инстанция, служебно известна на и споделяна от настоящия състав /решения по т.д.№2029/2018г. на ІІ т.о. на ВКС и т.д.№2272/2020г. на ІІ т.о. на ВКС/, с която се приема,че по отношение отговорността на изпълнителния директор на акционерно дружество /изобщо и в частност на търговска банка/ е изцяло приложима нормата на чл.240 ТЗ; същата е специална и ангажирането й е обусловено от извършени от съответния член на управителния орган действия в нарушение на задълженията, произтичащи както от договора за управление, така и пряко от закона /чл.237 ал.2 ТЗ/; тя подлежи на ангажиране както при умишлени действия/бездействия, така и при проявена небрежност. Наличието на такава практика, съдържаща принципен отговор на поставения от касатора въпрос, е основание да бъде отречена приложимостта на предпоставката на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, а предвид съответствието на даденото с нея разрешение с това на въззивния съд, е изключено приложението и на тази на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Наличието на постановени по-късно решения на СГС и САС, с които, в отклонение на така формираната практика, се приема, че отговорността на бившите администратори на банка, предвидена в чл.57 ал.3 ЗБН, е деликтна /на които касаторът се позовава в обосноваване тезата си за необходимост от нейното изменение/, не представлява основание за произнасяне на настоящия състав в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК по смисъла на дадените в т.4 на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешения. Не е налице „неточно прилагане на закона“ с цитираната по-горе практика на ВКС, което да налага нейната промяна, доколкото същата е съобразена с нормата на чл.7 ал.1 ЗКИ, препращаща към общите материално-правни разпоредби на Търговския закон, при липса на специална такава в банковия закон, каквато чл.57 ал.3 ЗБН не е, тъй като урежда реда за реализирането на възникналата договорна отговорност на изпълнителния директор спрямо банката за причинените й в резултат от дейността му вреди след настъпилата й неплатежоспособност, а не източника на тази отговорност. Вторият от въпросите касаторът П. свързва с оплакването си,че съдът е игнорирал възражението му,че синдиците на банката са имали възможност да заведат косвен иск по чл.134 ЗЗД или отменителен такъв по чл.135 ЗЗД по отношение на извършени от длъжника-кредитополучател действия по разпореждане с имущество. Начинът, по който е формулиран въпросът, е некоректен, тъй като задължението на съда да обсъди определени факти е предпоставено от въвеждането им в предмета на спора от страните по делото. Конкретни твърдения за извършени от кредитополучателя разпоредителни действия, които биха могли да бъдат атакувани по посочения ред касаторът не е въвел в предмета на спора, поради което въпросът не може да бъде определен като обуславящ. Липсата на такава характеристика на въпроса се налага и от обстоятелството, че причинната връзка между неизпълнението на ответниците и настъпилата вреда за банката съдът е извел от факта на сключването на самия договор, поради разрешаването на огромния по размер кредит при липсата на доказана кредитоспособност на дружеството-кредитополучател и налични негови активи за обезпечаването му, при липса на връзка между основния предмет на дейност на дружеството и целите на кредитирането, на всякакви данни за пазарната стойност на активите, които ще се придобият чрез финансирането; при неустановено съответствие между предложените обезпечения и задълженията по кредита; при липса на бизнес план и прогноза за бъдещата дейност и очакваните от нея приходи, с оглед възможността за погасяване на кредита. Т.е. решаващият извод на съда е,че първопричината за настъпилата вреда е самото сключване на кредита при посочените обстоятелства, доколкото те установяват,че в нито един момент кредитополучателят не е притежавал активи, достатъчни да покрият размера на кредита, поради което тя изобщо не би могла да настъпи ако ответниците са отказали да сключат договора при конкретните обстоятелства. Въпреки това съдът е посочил в допълнение,че са изчерпани и възможните правни средства за събиране на вземанията от синдиците на банката, а вземането й е погасено с приключването на производството по несъстоятелност на длъжника без да е осъществено и частичното й удовлетворяване. Поради това дали вземането е могло да бъде намалено преди да бъде погасено с действия по водене на косвен или отменителен иск е въпрос, имащ отношение към правилността на крайния извод,че всички средства за удовлетворяване на банката са били изчерпани. Третият от формулираните в изложението на касатора П. въпроси е от процесуалноправен характер и доколкото касае задълженията на въззивния съд, като инстанция по същество, да обсъди всички събрани по делото доказателства и се произнесе по наведените от страните доводи и възражения, принципно има отношение към изхода на делото, поради което може да бъде квалифициран като осъществяващ общото изискване за допускане на контрол по същество на въззивното решение. Не е налице сочената с него допълнителна предпоставка за достъп по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Въпросът е свързан с оплакването в касационната жалба, че съдът не е обсъдил множество доказателства, между които решението за откриване на производство по несъстоятелност на „ЮМС“АД с начална дата 25.11.2014г.; извлеченията от сметките на длъжника; годишните му финансови отчети за 2014г. и 2015г.; временни удостоверения с извършено джиро на акциите от капитала на „Блексирама“АД, протокол от ОСА на това дружество от 29.05.2014г.; покана от 11.09.2014г. за свикване на ОСА на „Блексирама“АД, вписванията по партидата на това дружество в ТРРЮЛНЦ, установяващи свързаност между „Гео Адвайзърс България“ЕООД и „ЮМС“АД; решението /обективирано в нотариално заверена декларация/ на едноличния собственик на капитала на „Гео Адвайзърс България“ЕООД от м. септември 2014г. за апортиране на недвижимите имоти, за чието закупуване е отпусната част от кредита,в капитала на трето дружество, както и вписванията по партидата на това дружество, установяващи извършения апорт. Всички тези доказателства /с изключение на ГФО на „ЮМС“АД за 2014г. и 2015г./ съдът е взел предвид, като е приел за осъществени фактите, сочени в тях. Доколкото не ги е намерил за относими за решаването на спора /предвид извода му,че вредата е възникнала още със сключването на договора и изпадането на длъжника в неизпълнение към м. февруари 2014г. с непредоставянето на уговореното обезпечение, когато ответниците,в качеството им на изпълнителни директори са могли и са били длъжни да осъществяват контрол върху изпълнението на договора/, тази му преценка би могла да бъде подложена на проверка за правилност само при допуснато касационно обжалване, предпоставки за каквото с поставения от този касатор трети въпрос не са обосновани. Първият от поставените в изложението на касатора З. въпроси в първата му /принципно формулирана/ част е обуславящ, но не е разрешен от състава на въззивния съд в противоречие със сочената практика на касационната инстанция, тъй като,видно от мотивите, преценката му за предвидимост на вредите е извършена именно към момента на сключването на договора за кредит от ответниците и е обоснована обобщено с това,че с него е поето задължение от името на банката за предоставяне на огромен по размер кредит, по-голямата част от който веднага е реално усвоен, при липса на учредени едновременно с това обезпечения за банката, както и на реални данни че кредитополучателят ще бъде в състояние да изпълни насрещните си задължения и/или че тя би могла да се удовлетвори принудително от каквото и да било негово налично имущество. Втората част от въпроса е от фактологичен характер - отговорът му е поставен в зависимост от конкретни факти, установими в конкретния спор, поради което не осъществява общото изискване за достъп по чл.280 ал.1 ГПК. Последното е приложимо в еднаква степен и към шестия и седмия от въпросите по изложението на този касатор, които, освен че не кореспондират с конкретен правен извод на въззивния съд /същият не е приел,че ответниците е следвало да предположат,че длъжникът ще изпадне в неплатежоспособност/, целят обобщен отговор, предпоставен от конкретни обстоятелства, установими при всеки отделен случай. Отделно от това с въпросите не е обоснована и допълнителната такава, релевирана в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, предвид непосочването на конкретна правна норма, която да се нуждае от тълкуване по причините и с целите, разяснени в т.4 на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Обобщен отговор на втория въпрос при посочения начин на формулиране не може да бъде даден. Доказателствените средства за установяване на факти са изрично разписани в процесуалния закон, а конкретните доказателства, от които може да бъде направен извод,че към момента на пораждане на задължението по кредита съществува възможност то да не бъде изпълнено, са специфични за всеки отделен случай. При разглеждането на конкретния казус въззивния съд е направил именно това, като е обсъдил и анализирал събраните по делото доказателства, необходими за извършването на такава преценка, като е приложил не само относимите към тях правни норми и вътрешни на банката правила, но и правилата на формалната логика. Поради това не може да бъде направен извод, че с поставения въпрос се изпълнява общата предпоставка на чл.280 ал.1 ГПК. Не е обуславящ и третият от въпросите, поради несъответствието му с решаващите изводи на въззивния състав. За да приеме,че при сключването на договора за кредит изпълнителните директори на банката вземат решение, преценявайки самостоятелно кредитния риск, същият се е позовал именно на създадените в банката в изпълнение на чл.73 ал.1 ЗКИ правила за кредитната дейност на „КТБ“АД.Посочил е,че чл.45 ал.1 ПКД /към който посочената правна норма препраща/ изрично предвижда,че становищата и анализите на посочените в чл.36 ПКД служители на банката се предават на представляващите банката лица, без последните да са обвързани от тях, като вземат самостоятелно решение дали и при какви условия да се отпусне исканият кредит, изхождайки от интереса на банката, за който са натоварени да следят с грижата на добър банкер; този извод е подкрепил и с аргументи от разпоредбите на чл.46 изр.2 и чл.47 ПКД, допускащи възможност тази преценка да приключи с отказ за сключване на договор, както и от клаузите на договорите за управление на ответниците, предвиждащи право и задължение на изпълнителните директори самостоятелно да решат дали да сключат от името на банката договори и сделки и да определят тяхното съдържание /т.4/, отговаряйки за евентуалните вреди, които виновно са причинили на банката /т.5/. С тези два въпроса касаторът се позовава на практика на ВКС, която обаче не съдържа конкретни разрешения в целения с поставянето им смисъл, поради което налагащият се извод е,че не е обоснована и допълнителната предпоставка на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Четвъртият въпрос е поставен в контекста на тезата на касатора З.,че въззивният съд е възложил в отговорност на ответниците всички преки и непосредствени вреди, приемайки,че те са били недобросъвестни. Видно от съдържанието на мотивите на въззивното решение, макар да е изложил съображения за наличие на недобросъвестност при сключването на договора, решаващият състав е приел,че ответниците отговарят само за предвидимите към този момент вреди, критерий за което е квалифицираната грижа на добрия банкер, а предвидима е вредата, съизмеряваща се с непосредствено претърпяната загуба - сумата, която банката е предоставила на кредитополучателя, но не й е била възстановена. В този смисъл изложените от съда разсъждения за наличие на недобросъвестност не са част от решаващите мотиви, поради което поставеният в тази връзка въпрос не следва да бъде определен като обуславящ изхода на делото. Наред с липсата на обоснован общ критерий за достъп с така формулирания въпрос, не се констатира и твърдяното противоречие между съответната част от решаващите изводи на състава на апелативния съд и практиката на касационната инстанция, цитирана във връзка с поставения въпрос. Последният от поставените от касатора З. въпроси, от процесуално-правно естество, не е разрешен при приложимост на предпоставката на чл.280 ал.1 т.1 ГПК – в отклонение от поддържаната практика на касационната инстанция. Твърдяното във връзка с въпроса неизпълнение на задълженията на въззивния съд да се произнесе по всички доводи и възражения на страните се обосновава с липса на мотиви по възраженията на ответниците за наличие на регламентация на организацията и процесите в банката, нормативно уредени в чл.73 ЗКИ, както и по тези за наличието на бездействие от страна на квесторите и синдиците на банката за връщане в масата на несъстоятелността на дружеството-кредитополучател на активи, с които длъжникът се е разпоредил след сключването на договора. Тези твърдения се опровергават от мотивите на обжалвания съдебен акт. Вътрешните правила за организация и работа на управляваната от ответниците банка са подробно обсъдени в контекста на относимия към решаването на спора въпрос за вменените на ответниците права и задължения като нейни изпълнителни директори, като въз основа на подробния им анализ е отречена основателността на поддържаната от тях теза,че отговорността за кредитния риск при сключването на договора за кредит не може да им бъде възложена в тежест. Подробни мотиви са изложени и по отношение на имущественото състояние на кредитополучателя и предприетите от квесторите и синдиците действия по събиране на вземанията на банката, включително във връзка с опита им да върнат в масата на несъстоятелността чрез предявяване на иск по чл.60а ЗБН придобитите от трето лице акции с произход от банката по смисъла на §1 т.7 от ДР на ЗБН. Липсата на обосновани от касаторите критерии за достъп по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е предпоставка за отказ за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Данни за направени от ответника по касационните жалби разноски няма,поради което такива не се присъждат. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение