Определение № 3938 от 17.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3577/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по процесуално допустима касационна жалба вх.№ 269728 от 16.06.2025 г., подадена от В. С. К. чрез адвокат П. С. от САК срещу въззивно Решение № 260171 от 05.05.2025 г. по в.гр.д.№ 9535/2020 г. на Софийски градски съд, ІV-В гр.състав.

Ответниците по касация Т. И. К., С. В. К. и И. В. К. са депозирали отговор чрез адвокат Е. О. от САК. Поддържат, че не е налице основание за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно.

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното:

С въззивното решение, след отмяна на Решение от 08.05.2020 г. по гр.д.№ 20314/2017 г. на Софийски районен съд, 123 състав, е допусната делба по иск с правно основание чл. 34 ЗС вр.чл. 69 ЗН на следния недвижим имот: апартамент № 2, находящ се в [населено място], район „К. п.“,[жк], [улица](бивша „Х. М.”), [жилищен адрес] вх. „А”, на първи жилищен етаж, състоящ се от две стаи и други сервизни помещения, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор № ***** по КККР, находящ се в [населено място], район „К. п.”,[жк], [жилищен адрес] с площ от 48,52 кв.м., заедно с прилежащите му мазе с площ от 5,12 кв.м., таван с площ от 4,50 кв.м. и 3,31% ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, между съделителите Т. И. К., С. В. К., И. В. К. и В. С. К., при следните квоти: за Т. И. К. 1/18 ид.част, за С. В. К. – 1/18 ид.част, за И. В. К. – 1/18 ид.част и В. С. К. – 15/18 ид.части.

Въззивният съд е приел, че от събраните по делото доказателства се установява наличието на съсобственост на процесния имот за страните по делото, съответно – не е доказано възражението на ответника за придобиване по давност на идеалните части, притежавани от ищците на основанието наследяване по закон от общите наследодатели. Процесният недвижим имот е придобит от общите наследодатели на страните Р. В. С. и С. С. К. с договор за продажба от 12.03.1991 г. на държавен недвижим имот по реда на Наредбата за държавните имоти по време на брака им в режим на съпружеска имуществена общност, която е прекратена и трансформирана в обикновена съсобственост при равни дялове – по 1/2 идеална част от момента на смъртта на С. К. на 24.05.1993 г. Преживялата съпруга Р. С. е придобила общо 4/6 идеални части, а синовете В. С. К. и ответника В. С. К. са придобили всеки по 1/3 идеална част от оставената от С. К. 1/2 идеална част от имота, т.е. – всеки от синовете е получил по 1/6 идеална част от имота.

Доколкото Р. С. е притежавала само 4/6 ид.части от имота към 02.10.2006 г., то само за тези идеални части е породил вещно-правно прехвърлително действие договорът за покупко-продажба, сключен с нотариален акт № 65, том 8, нот.д.№ 272/2006 г. на нотариус с рег.№ * на Нотариалната камара, сключен между Р. С. – продавач, и ответника В. С. К. – купувач. На посоченото договорно основание ответникът се легитимира като собственик на 4/6 ид.части, наред с придобитата от него по наследяване от баща му 1/6 ид.част, т.е. общо 5/6 идеални части. Останалата 1/6 ид.част е придобита по равно от ищците след смъртта на наследодателя им В. С. К. на 31.10.2005 г., поради което всеки от ищците се легитимира на основание наследяване по закон от В. К. на по 1/18 ид.част от имота.

Правният спор между страните е по въпроса дали от 01.02.2007 г. (посочена като начален момент на периода на придобивната давност в молбата на съделителя-ответник В. К. от 05.02.2019 г.), този ответник е трансформирал упражняваното държане върху собствените на тримата ищци общо 3/18 ид.части във владение и по въпроса дали тази промяна е била обективирана пред ищците, респ. - дали е било отблъснато владението на последните върху техните идеални части като едно от правомощията на правото им на собственост. Налице е спор и по въпроса дали ответникът, считано от 01.02.2007 г., до датата на предявяване на исковата молба (30.03.2017 г.) е упражнявал явно, спокойно и непрекъснато владение върху целия процесен имот, поради което се легитимира като едноличен собственик на същия.

Въззивният съд е приел възражението на ответника за еднолично притежание на целия процесен имот за неоснователно, защото не е доказано упражняваното от ответника държане да е трансформирано във владение. Изложено е, че възражението за придобивна давност е допустимо, макар да не е заявено с отговора на исковата молба, а е направено с молба на ответника в рамките на първото по делото съдебно заседание. Със специалната норма на чл. 342 ГПК е предвидено изключение от преклузията, установена с общата норма на чл. 133 ГПК по отношение на въпросите и фактите свързани със съсобствеността. С нормата на чл. 342 ГПК е дадена правна възможност на всеки един от съделителите да възрази срещу правото на другите съделители да участват в делбата и срещу техния дял до приключване на първото по делото открито съдебно заседание. Възражението за придобивна давност, като проявление на оспорването на правата на останалите съделители (извън позоваващият се на давността) да участват в делбата се явява своевременно заявено до приключване на първото по делото открито съдебно заседание.

В доказателствена тежест на ответника е било да установи при условията на пълно и главно доказване, съгласно и задължителните указания на ТР № 1 от 06.08.2012 г. по т.д.№ 1/2012 г. на ВКС, ОСГК, че е променил упражняваното държане върху собствените на ищците общо 3/18 ид.части - във владение от посочения от ответника начален момент - месец 02.2007 г. На първо място ответникът не е посочил и не е доказал конкретните действия, с които е обективирал явно и недвусмислено промяната на държането във владение на собствените на ищците общо 3/18 ид.части от процесния имот и съответно - не е доказан начинът на отблъсване на владението на ищците към сочения начален момент на придобивната давност – месец февруари 2007 г. От показанията на свидетелите на ответната страна не е установено към посочения от ответника начален момент на установяване на владението от него да са реализирани конкретни ясни и недвусмислени действия, от които може да се направи еднозначен и безспорен извод за твърдяната от ответника трансформация на държането във владение върху притежаваните от ищците общо 3/18 идеални части от процесния имот. Установеният с показанията на свидетелите Н. и Н. факт, че в началото на 2007 г. ответникът се е „похвалил” пред тях, че е станал собственик на процесния имот, както и установеният с показанията на свид. Н. факт, че ответникът през 2007 г. е извършил ремонт в апартамента (смяна на дограма, нови ел.уреди, ново обзавеждане, смяна на тръби и ел.инсталация, ремонт), дори да бъдат ценени като релевантни факти за твърдяната от ответника трансформация от държание във владение на идеалните части на ищците, не обосновава извод, че тази промяна е обективирана пред ищците и съответно е отблъснато владението на последните. Обективирането на намерението за своене на имота пред трети лица в хипотезата, при която придобивното основание на съсобствеността произтича от наследяване по закон, не е равнозначно и не покрива изискването това “своене” да бъде обективирано пред собственика/собствениците, тъй като това обективиране е първото и необходимо условие за отблъсване владението на последните (ТР № 1/2012 г. на ОСГК). Въззивният съд е приел, че с показанията на свидетелите на самия ответник /свидетелите Н./ е опровергано наличието на обективния елемент на владението, които ответникът твърди, че е упражнявал през сочения от него период от време, доколкото и двамата свидетели на ответника установяват, че до смъртта на общата наследодателка Р. С., ищците са продължили да посещават процесния имот, макар и рядко. Този факт е потвърден и с показанията на свидетелите на ищците. Не се установява от събраните гласни доказателства (включително и от показанията на свидетелите на ответника) при тези посещения ищците да не са били допускани от ответника в процесния имот, поради противопоставени собственически права от ответника върху целия процесен имот. Самите свидетели на ответника установяват, че ищците са посещавали имота свободно и спокойно за отбелязване на общи семейни празници (като именни дни) и за посещения на общата наследодателка. Във връзка с обективния елемент на владението е посочено, че с договора за покупко-продажба, сключен между общата наследодателка Р. С. и ответника, наследодателката си е запазила вещното право на ползване върху процесния имот, като с оглед обема на притежаваното от нея право на собственост въззивният съд е приел, че това вещно право на ползване е породило действие само за 4/6 ид.части от имота. От показанията на свидетелите и на двете страни в процеса безспорно и еднозначно се установява фактът, че до смъртта си през 2015 г. общата наследодателка Р. С. е живяла в процесния имот. Що се отнася до ответника, то от показанията на ангажираните от него свидетели не се установява безспорно и категорично той да е живял постоянно и непрекъснато в процесния имот от 2007 г. до смъртта на Р. С. (2015 г.). Свид. Н. заявява, че В. е бил неотлъчно до Р. С. последните 2-3 години преди смъртта й. От показанията на тази свидетелка се установява, че ответникът се изнесъл от процесното жилище и го е предоставил за ползване на сина си В., но от показанията й не се установява нито периодът от време, през който ответникът е живял в имота, нито моментът, в който го е предоставил за ползване на сина В.. Свид. Н. (съпруг на свид. Н.; живеят в съседния апартамент на същия етаж) от своя страна заявява, че ответникът е посещавал ежедневно Р. С. до смъртта й през 2015 г., но не установява ответникът да е живял постоянно в процесния имот от 2007 г. до смъртта на Р. С.; заявява, че ответникът е бил неотлъчно до Р. С. последните 3 години преди смъртта й. От показанията на ангажираните от ответника свидетели не се установява безспорно и твърдението на ответника за упражнявана от него фактическа власт върху процесния имот през посочения период от време м.02.2007 г. - до датата на предявяване на исковата молба. Във връзка с обективния елемент на владението е посочено, че няма правна пречка за придобиване на имот на оригинерно правно основание (придобивна давност) и в хипотезата, при която имотът е обременен с ограничено вещно правно на ползване - както в настоящия случай, предвид доказаното запазено вещно право на ползване от Р. С. при прехвърлянето на имота на ответника с договора за покупко-продажба. При тази хипотеза обаче ответникът носи доказателствената тежест да установи, че титулярът на вещното право на ползване не упражнява фактическа власт върху имота като проявление и реализация на това ограничено вещно право, а осъществява тази фактическа власт от името и за друго лице (владелец). Доказателства, които да установяват, че вещният ползувател (Р. С.) до смъртта й през 2015 г. е държала имота за ответника по делото не са ангажирани. Ето защо въззивният съд е намерил за недоказано и неоснователно твърдението на ответника, че фактическата власт е била осъществявана от него чрез друго лице - вещният ползувател на процесния имот.

Във връзка с твърдяната от ответника промяна в анимуса и обективирането й пред ищците, въззивният съд е съобразил, че действително от показанията на свидетеля на ищците (Ф.) се установява, че ищците Т. и И. са коментирали „присвояване” на процесното жилище от ответника, който по този начин ги е лишил от наследство. Дори да се приеме за основателна тезата на ответника, че това установено с показанията на свид. Ф. обстоятелство представлява признание на ищците на неговото (на ответника) владение върху собствените на ищците идеални части от процесния имот и фактът, че това установено владение е доведено до знанието на ищците, то свид. Ф. изрично заявява, че тези коментари на ищците за т.нар. „присвояване” са били след смъртта на Р. С.. Свид. Ф. заявява, че преди този момент (смъртта на Р. С. през 2015 г.) всички са знаели, че процесното жилище е наследствено на ищците, ответника В. К. и сина на ответника - В.. Т.е. дори да се приеме, че след смъртта на Р. С. от ответника е било обективирано през ищците намерението му за своене на техните идеални част от процесния имот, то от този момент през 2015 г. до датата на предявяване на исковата молба на 30.03.2017 г. (с което придобивната давност е прекъсната) не е изтекъл 10 годишен давностен срок по чл. 79, ал. 1 ЗС.

В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите:

1. Следва ли мотивите на въззивното решение да се основават на събраните по делото доказателства и доводите на страните;

2. Когато в полза на единия от съсобствениците е прехвърлен с нотариален акт за продажба целият недвижим имот и същият е установил самостоятелна фактическа власт върху него със знанието и без противопоставянето на другите съсобственици, която фактическа власт съсобственикът упражнява в продължение на повече от десет години, трябва ли да се извършват някакви други действия по отблъскване владението на другите съсобственици;

3. Представляват ли фактическите действия на съсобственик по деклариране на целия недвижим имот в данъчната служба, плащането на всички данъци, такси и разноски по ползването на недвижимия имот, регулярните пребивавания на него и членовете на неговото семейство в имота, както и извършването на подобрения, обзавеждане и ремонти изключително от него и неговото семейство, действия по отблъскване на правата на останалите съсобственици в имота с оглед осъществяване на владение и върху техните идеални части и придобиването им по давност от осъществилия тези фактически действия съсобственик;

4. При извършването на преценка дали един от наследниците е установил самостоятелна фактическа власт върху притежаван от общия наследодател недвижим имот, следва ли съдът да вземе предвид и наличието на предварителна уговорка приживе на наследодателя за предаване на владението му и представлява ли такава уговорка прехвърлянето на целия недвижим имот на този наследник; Кога е приложима презумпцията на чл. 69 ЗС и в кой момент се придобива правото на собственост от упражняващия фактическата власт съсобственик;

5. Следва ли да бъде извършена преценка в мотивите на съдебния акт относно обективността на свидетелските показания, въз основа на която съдът да аргументира защо приема едни показания на свидетелите за достоверни, а отхвърля други.

Твърди се, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, както следва: първи въпрос – в противоречие с ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК; ТР № 1 от 04.01.2001 г. по тълк.д.№ 1/2000 г. на ВКС, ОСГТК, Решение № 63 от 17.07.2015 г. по търг.д.№ 674/2014 г. на ВКС, ІІ т.о, Решение № 263 от 24.06.2015г. по търг.д.№ 3734/2013 г. на ВКС, І т.о., втори въпрос – в противоречие с Решение № 97 от 19.10.2020 г. по гр.д.№ 325/2020 г. на ВКС, І г.о., трети въпрос – в противоречие с Решение № 91 от 02.07.2010 г. по гр.д.№ 713/2010 г. на ВКС, ІІ т.о., Решение № 484 от 04.02.2013 г. гр.д.№ 740/2011 г. на ВКС, І г.о.; т. 1 от ППВС № 6/1974 г., четвърти въпрос – в противоречие с Решение № 32 от 08.02.2016 г. по гр.д.№ 4591/2015 г. на ВКС, І г.о., Решение № 3 от 25.01.2016 г. по гр.д.№ 3973/2015 г. на ВКС, І г.о., пети въпрос – в Противоречие с решение № 159 от 22.02.2016 г. по търг.д.№ 1871/2014 г. на ВКС, ІІ т.о.

Поставените първи и пети въпроси от изложението не обективират основание за допускане на касационното обжалване. Те са е свързани с приложението на чл. 269 ГПК, чл. 235, ал. 2 ГПК, чл. 236, ал. 2 ГПК и касаят задължението на въззивния съд, като инстанция разглеждаща по същество правния спор и при съобразяване с особеностите на уредбата на второинстанционното производство като ограничен въззив, да обсъди събраните по делото доказателства, както и възраженията и доводите на страните и изложи собствени фактически и правни изводи по съществото на спора. В съответствие с така установената практика на ВКС, въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства, които са допустими и относими към правния спор и необходими за изясняване на делото от фактическа страна, разгледал е всички доводи и възражения на страните. Подробно е обсъдил свидетелските показания по делото, като е посочил кои конкретни, релевантни за спора, факти приема за установени и кои не, съпоставил е свидетелските показания помежду им и с приетите писмени доказателства; изложил е мотиви относно това кои кредитира и по какви съображения. Обстоятелството, че поддържаната от касатора теза в процеса не е била възприета от въззивния съд не сочи на несъобразяване с установената практика на ВКС и не е предпоставка за допускане касационно обжалване на въззивното решение.

Вторият въпрос от изложението също не обуславя допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Този въпрос е фактически, а не правен, т.е. не обективира обща предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Разяснения за това в кои случаи съсобственик (сънаследник) може да придобие по давност идеалната част на друг съсобственик, са дадени в ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1/2012 г. на ВКС, ОСГК, с което въззивният съд изцяло се е съобразил. Посоченото от жалбоподателя Решение № 97 от 19.10.2020 г. по гр.д.№ 325/2020 г. на ВКС, I г.о. разглежда една специална хипотеза, при която всеки от сънаследниците е установил самостоятелна фактическа власт върху отделен сънаследствен обект със знанието и без противопоставянето на другия сънаследник, която упражнява повече от 10 г. Прието е, че в подобна хипотеза има фактическо разделяне на наследствените имоти, при което всеки от наследниците владее имота, върху който е установил фактическа власт и това владение може да доведе до придобивна давност. Настоящият случай обаче не е такъв, затова към него не може да се приложи разрешението, дадено в това решение на ВКС, съответно – не може да възникне противоречие по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, което да обуслови допускане на касационно обжалване.

Третият въпрос от изложението е насочен към изясняване на вида действия, представляващи такива по осъществяване на владение, като елемент от фактическия състав на придобивната давност по чл. 79, ал. 1 ЗС. Съгласно трайно установената в тази връзка практика владелческите действия трябва да съдържат всички признаци на владението - фактическата власт трябва да се упражнява постоянно, непрекъсвано, спокойно, явно и несъмнително, с намерение да се свои вещта. Преценката дали е или не е налице владение винаги е конкретна - с оглед всички обстоятелства по конкретното дело, като тази преценка е обусловена от анализа на фактите и събраните доказателства по делото и не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК.

Четвъртият въпрос от изложението не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд и по него не може да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. Съдът е отрекъл и двата възможни начина на установяване на владение върху спорните идеални части от страна на жалбоподателя – чрез завладяване, което изисква отблъскване на владението на собственика, или чрез предаване на владението от собственика. Доказателствата по делото изключват и двата способа, както е приел и въззивният съд.

Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по ал. 1, въззивният акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. В резултат от извършената от състава на ВКС служебна проверка не се констатират обстоятелства, повдигащи съмнение за някой от пороците, предвидени с чл. 280, ал. 2 ГПК.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия