Определение № 4236 от 26.09.2024 г. на ВКС по гр. д. № 189/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ф. Д. М. Г. против решение № 165 от 18.10.2023 г., постановено по гражданско дело № 278 по описа за 2023 г. на Пловдивския апелативен съд, с което е обезсилено решение № 99 от 27.02.2023 г. по гр. д. № 77 по описа за 2022 г. на Смолянския окръжен съд и производството е прекратено. Касаторът твърди, че решението на Пловдивския апелативен съд е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основание за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК. Като основание за допускане на касационното обжалване сочи очевидна неправилност на решението и т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 от ГПК по следните въпроси: 1.Ограничен ли е съдът в правната си квалификация на иска/исковете да се позовава на правни норми в ЕКЗПЧОС, Директива 2004/80/ЕО на Съвета относно обезщетението на жертвите на престъпления във вр. с чл.1, чл.2, чл.3, ал.1, ал.3, чл.12, ал.1, ал.2, т.3 ЗПФКПП и чл.11, т.4 от Директива 2012/29/ЕС на Европейския парламент и Съвета от 25.10.12 г. за установяване на минимални стандарти за правата, подкрепата и защитата на жертвите на престъпление за замяна на Рамково решение 2001/220/ПВР на Съвета, за обезщетение за имуществени и неимуществени вреди, причинени от необосновано дълго протичане на разследване по досъдебно производство и неефективното му провеждане и ако не е ограничен, следва ли в решението или в друг акт да се аргументира и обосновава защо се позовава и на тях? 2.Задължен ли е второинстанционният съд в издаденото от него въззивно решение, с което обезсилва първоинстанционното решение, когато не споделя правната квалификация, дадена и възприета от първоинстанционния съд, да се обоснове защо не я приема, и дали липсата на коментар, обсъждане и мотиви от страна на второинстанционния съд на правните основания, посочени от първоинстанционния съд, следва да се приеме, като ограничаваща правото на защита на ищеца? 3.Какъв е редът за търсене на обезщетение от лицата, пострадали от престъпление, за вреди от действия/бездействия на прокуратурата, които излизат извън обхвата на ЗОДОВ? 4.Задължен ли е въззивният съд, когато обезсилва/отменя/отменя и връща първоинстанционното решение, касаещо граждани на Европейския съюз да анализира и коментира цитираната в първоинстанционното решение практика на Европейския съд по правата на човека, дали я споделя или не и какви съображения има по нея? 5.Дали посочените правни изводи и мотиви в обжалваното решение представляват нарушение на принципа за отговорността на държавата относно неправомерните действия на българската прокуратура, както на регионално, така и на национално ниво? 6.Дали правото на ЕС допуска допълнителни условия, произтичащи от вътрешното право, които биха направили изключително трудно получаването на парично или друг вид обезщетение, да бъдат прилагани в случаи като процесния казус? 7.Дали приложените от българската Прокуратура преклузивни срокове за търсене на отговорност по националното право отговарят на изискванията му или са в противоречие с приложимите национални закони досежно началния момент на отчитане на започване на срока за давност? 8.Неефективното разследване по досъдебно производство, което се твърди в искова молба и доказва в граждански процес за обезщетение на претърпени вреди от физически лица, които са причинени от противоправни действия или бездействия на Прокуратурата на РБ, следва ли да оказва влияние върху преценката на съда относно определяне правната квалификация на спора и ако да какво влияние следва да оказва? 9.Подлежи ли на отмяна или обезсилване съдебно решение, което е издадено от съдебен състав, в който участва съдия, който неправилно не си е дал отвод на основание чл.22, т.6 от ГПК, независимо че същият този съдия е участвал по друго напълно идентично дело, но решенията и по двете дела са в смисъл на обезсилване на първоинстанционното решение поради недопустимост на предявените искове? Според касатора разрешенията на въззивния съд по тези въпроси противоречат на Тълкувателно решение № 3/22.04.2004 г. по т.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и решения № 110 от 14.06.2013 г. по гр. д. № 93/2012 г. на ІV ГО, № 71 от 6.4.2020 г. по гр. д. 3804/2019 г. на ІV ГО, № 12 от 27.01.2016 г. по гр. д. № 4014/2015 г. на ІV ГО, както и че по отношение на тях е налице основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Прокуратурата на Република България счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд, като оспорва касационната жалба и по същество. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното: С исковата молба Ф. Д. М. Г. е заявил, че е пострадал от престъпление, за което сезирал Районна прокуратура – Смолян; че необоснованото забавяне на разследването за периода от 2014 г. до 2021 г. поради бездействието на разследващите органи от една страна и поради неадекватно воденото разследване – от друга, е довело до допускане изтичане на давността и прекратяване на производството. Посочил е, че прокуратурата не е изпълнила задължението си по чл.22, ал.2 от НПК и разследването по жалбата му не е приключило в разумен срок по смисъла на чл.6, §1 от ЕКЗПЧОС. При така изложените твърдения е заявил частични претенции против Прокуратурата на РБ за присъждане на обезщетение от 35 000 лв. при пълен размер от 35 000 евро за претърпени в резултат на забавеното производство имуществени вреди и за обезщетение в размер на 27 000 неимуществени вреди при пълен размер 70 000 лв. Въззивният съд е приел, че тези кумулативно обективно съединени искове намират своето правно основание в материалноправната норма на чл.2б от ЗОДОВ /ДВ, бр.98 /2012 г./, съгласно която държавата отговаря за вредите, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията. Посочил е, че съгласно чл.8, ал.1 от ЗОДОВ обезщетение за вреди, причинени при условията на чл. 2б, ал. 1, може да се търси само по реда на ЗОДОВ, а не по общия ред. Счел е, че настоящият случай, противно на твърденията на ищеца, не попада в приложното поле на §9 от ПЗД ЗИД ЗОДОВ /ДВ бр.98/2012г./, тъй като наказателното производство от бездействието на разследващите органи, по което ищецът твърди да е претърпял вреди, е протекло в периода 2014 г. – 2021 г., тоест- при действието на ЗОДОВ в редакцията му след изменението с ДВ бр.98/2012 г. В разпоредбата на чл.8, ал.2 от закона е предвидено, че гражданите и юридическите лица могат да предявят иск по чл.2б, ал.1 от ЗОДОВ по приключени производства само когато е изчерпана административната процедура за обезщетение за вреди по реда на глава трета "а" от Закона за съдебната власт, по която няма постигнато споразумение. Съдът е посочил, че провеждането на административна процедура за обезщетение за вреди по реда на глава трета „а“ от ЗСВ, по която няма постигнато споразумение, е абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на исковете по чл.2б от ЗОДОВ. Такава процедура безспорно в случая не е била проведена. Решаващият съд е приел, че поради неизчерпване на административната процедура за обезщетение за вреди по реда на глава трета „а“ от ЗОДОВ разглежданите искове се явяват недопустими, поради което и обжалваното решение, с което Смолянският окръжен съд се е произнесъл по тях по същество, също се явява недопустимо и следва да бъде обезсилено, а производството по делото - прекратено. От съдържанието на мотивите на въззивния съд не се констатира твърдяната от касатора очевидна неправилност на решението, която според изложението се състои в неправилно квалифициране на предявения иск по чл.2б от ЗОДОВ, вместо по чл.49 от ЗЗД. Доводите на касатора по същество представляват твърдения на нарушение на материалния закон, които не могат да се проверяват в производството по чл. 288 ГПК и не са очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предложение трето от ГПК. Очевидната неправилност е такъв квалифициран порок на решението, който се състои във вътрешно противоречие на изводите на съда с правилата на формалната логика, в прилагане на несъществуваща правна норма, или превратно прилагане на правната норма противно на нейния смисъл. В случая такъв порок на решението няма, поради което не може да бъде допуснато касационно обжалване на това основание. Първият и осмият въпрос, които касаят определянето на правната квалификация на исковете, нямат претендираното от касатора значение и не обосновават допускане на касационно обжалване. Константна е практиката на ВКС, според която съдът, въз основа на фактите, наведени в обстоятелствената част на исковата молба и заявения петитум, определя сам правната квалификация на предявения иск. От значение е не как страната определя правната квалификация на иска, а какви са фактическите твърдения, на които основава субективното си право, чиято защита търси. Съдът е длъжен съобразно изложените от ищеца обстоятелства, на които той основава иска си и отправеното искане, да определи правната квалификация на спорното право. Въззивното решение не се отклонява от тези правни разрешения, поради което не е налице поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В случая, въз основа на изложените в исковата молба твърдения, въззивният съд е приел, че ищецът е предявил искове с правно основание чл.2б от ЗОДОВ, които са допустими след изчерпване на съответната административна процедура. Цитираните от касатора Директиви нямат отношение към допустимостта на предявените искове, тъй като процедурните правила за обезщетение на жертвите на предумишлени тежки престъпления се уреждат от съответното национално законодателство/чл-12, т.1 от ДИРЕКТИВА 2004/80/ЕО НА СЪВЕТА, чл.11, т.1 от ДИРЕКТИВА 2012/29/ЕС НА ЕВРОПЕЙСКИЯ ПАРЛАМЕНТ И НА СЪВЕТА от 25 октомври 2012 година за установяване на минимални стандарти за правата, подкрепата и защитата на жертвите на престъпления и за замяна на Рамково решение 2001/220/ПВР на Съвета./ По втория въпрос също не е налице основание за допускане на касационно обжалване. В практиката на ВКС се приема, че когато въззивния съд, при непроменени фактически твърдения и петитум в исковата молба, възприеме различна правна квалификация от дадената в обжалваното първоинстанционно решение, следва да разреши спора в съответствие с дадената от него квалификация, като изложи собствени мотиви. В разглеждания случай като се е произнесъл с решението по правната квалификация на спорното право, съдът е процедирал в съответствие с практиката на ВКС относно правомощието му сам да определи правната квалификация на иска. Съобразно разясненията, дадени в т.2 от ТР 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест и укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства / чл. 146, ал. 1 и 2 ГПК /. Тоест- не във всички случаи на неправилно дадена от първата инстанция правна квалификация, въззивният съд е длъжен да дава указания на страните, а само в хипотеза, когато в резултат на неправилно определената правна квалификация са дадени неточни указания. В случая наведените в исковата молба твърдения са, че дългото и неадекватно водено разследване, по което не е повдигнато обвинение и което е довело до изтичане на давността, сочи на неизпълнение на задълженията на прокуратурата по чл.22, ал.2 НПК, с което е допуснато нарушение на чл.6, §12 от ЕКПЧОС и в резултат от него ищецът е претърпял вреди. Именно по тези фактически твърдения се е произнесъл и съдът, като е приел, че те обосновават искове с правно основание чл.2б от ЗОДОВ. Не са останали неизяснени релевантни за спора факти в резултат от дадената правна квалификация, поради което не е било необходимо въззивният съд да дава указания на страната. Третият въпрос, който касае приложението на чл.2б от ЗОДОВ и правната квалификация на иск за вреди от забавено правосъдие, е изяснен в последователната практика на ВКС. Според тази практика в чл.2б, ал. 1 ЗОДОВ (ДВ, бр. 98/2012 г.) е уредена самостоятелна хипотеза на отговорност на държавата за вреди, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС. Материалноправната норма на чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ има действие от датата на влизането й в сила. От този момент и занапред обезщетението за вреди от забавени съдопроизводствени действия може да се търси само по реда на ЗОДОВ, както изрично предвижда нормата на чл. 8, ал. 1 ЗОДОВ. По приключени производства, искът с правно основание чл. 2б ЗОДОВ е допустим само когато е изчерпана административната процедура за обезщетение за вреди по реда на глава трета „а“ от ЗСВ, по която няма постигнато споразумение - чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ, като право да подадат заявление за обезщетение по реда на глава трета „а“ от ЗСВ имат и лицата, чиито национални досъдебни и съдебни производства са приключили към датата на влизане на закона в сила и не са изтекли повече от шест месеца от постановяване на окончателния акт - § 9 ПЗР ЗИД ЗОДОВ (ДВ, бр. 98/2012 г.). В останалите случаи - когато производството е приключило с окончателен акт преди повече от шест месеца от влизане в сила на измененията в ЗОДОВ, публикувани в ДВ, бр. 98/2012 г., лицата не могат да подадат заявление за обезщетение по реда на глава трета „а“ от ЗСВ, нито да предявят иск за обезщетение на основание чл. 2б ЗОДОВ. В тази хипотеза, държавата отговаря за вреди от действия на правозащитни органи, които в нарушение на чл. 6 ЕКЗПЧОС не са извършени в разумен срок, на основание чл. 49 ЗЗД. В случая тази хипотеза не е налице и редът по чл. 49 ЗЗД е неприложим, тъй като с влязло в сила на 13.04.2021 г. постановление на РП – Смолян производството по ДП № 64/2020 г. по описа на НСС, образувано и водено срещу неизвестен извършител за извършено престъпление по чл.210, ал.1, т.5, вр. с чл.209, ал.1, вр. чл.26, ал.1 НК, е прекратено, тоест- след приетите изменения на ЗОДОВ, с които е уреден специален национален компенсаторен механизъм и ред за защита на лицата при допуснато нарушение на правото им на разглеждане и решаване на делата в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС. Ищецът не е изчерпал административната процедура, поради което е налице процесуална пречка за разглеждане на иска по чл.2б от ЗОДОВ. В този смисъл е както цитираното от касатора решение № 12 от 27.01.2016 г. по гр. д. № 4014/2015 г. на ІV ГО, така и определения № 3452 от 3.07.2024 г. по ч. гр. д. № 2353/2024 г. на IV ГО, № 2366 от 15.05.2024 г. по к. гр. д. № 3747/2023 г. на IV ГО, № 2176 от 30.04.2024 г. по к. ч. гр. д. № 4079/2023 г. на IV ГО, № 1706 от 9.04.2024 г. по к. ч. гр. д. № 982/2024 г. на III ГО на ВКС/. Въззивният съд се е съобразил с тази практика, поради което не се установява наличие на соченото основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Формулираните от касатора въпроси № 4, 5, 6, и 7 не отговарят на общото основание за допускане на касационно обжалване, тъй като не са били разрешени от въззивния съд. Тези въпроси касаят съществото на спора, който не е бил разгледан поради наличието на процесуална пречка. Както се посочи по-горе, процедурните правила за обезщетение на жертвите на предумишлени тежки престъпления се уреждат от съответното национално законодателство, а не от правото на ЕС. Не следва да се допуска касационно обжалване и по деветия въпрос на касатора. Уреденото в чл.22, ал.1, т.6 от ГПК основание за отвод представлява процесуална гаранция, че делото ще бъде разгледано от независим и безпристрастен съд, но пропускът или нарочният отказ на съда да се отстрани от делото сам по себе си не може да обуслови извод за неправилност на постановеното решение, ако постановилият го съд не е нарушил норма, която е съществена. При извършването на преценката дали отказът на съда да се отведе е довел до неправилност на постановеното решение е необходимо да се съобрази какво е било процесуалното поведение на съда в производството спрямо съответната страна. В случая при дадените отговори на въпросите по-горе, не се установява съдът, въпреки отказа да бъде приеме отвод, да е процедирал спрямо ищеца по начин, който да постави под съмнение разглеждането на спора и постановяването на решение само и единствено въз основа на данните по делото, закона и вътрешното убеждение на съдебния състав. По тези съображения, настоящата инстанция приема, че касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд не следва да се допуска. При този изход на спора жалбоподателят Ф. Д. М. Г. следва да заплати на Прокуратурата на Република България 100 лв. юрисконсултско възнаграждение. Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение