Определение № 1550 от 22.05.2025 г. на ВКС по т. д. № 2841/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Бурел Органик“ ЕООД, чрез пълномощника му адв. Д. В. от ВАК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 600/16.10.2024 г., постановено по в. т. д. № 670/2024 г. по описа на Софийския апелативен съд, ТО, 11 с-в, с което е потвърдено решение № 707/16.05.2021 г., постановено по т. д. № 2122/2021 г. по описа на СГС, ТО, VІ-11 с-в, с което изцяло са уважени предявените от „Био Бенямин“ ООД срещу „Бурел Органик“ ЕООД кумулативно обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 82 ЗЗД за причинени имуществени вреди поради неизпълнение на договорни задължения по два договора за търговска продажба на 20 кг. био джинджифил, обективирани във фактури № 11755/28.04.2021 г. и № 11959/7.06.2021 г., както следва: 1) 74626,88 лв. - претърпяна загуба и 2) 8737,17 лв. - пропусната полза, ведно със законната мораторна лихва върху главните парични притезания от подаване на исковата молба - 02.11.2021 г., до окончателното им заплащане. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е незаконосъобразно поради неправилно приложение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – макар и от събраните по делото доказателства да се установявало, че за вещите, предмет на двата договора за търговска продажба, да са съставени сертификати за съответствие с изискванията за биологичното производство, въззивният съд е приел, че продавачът-ответник отговаря за причинените на купувача-ищец имуществени вреди при влагане на закупените некачествени стоки в произведените от него шоколадови изделия. Счита, че при недопускане на нова съдебно-химическа експертиза и събиране на поисканите с въззивната жалба гласни доказателствени средства (разпит на двама свидетели) апелативният съд е възпрепятствал правната възможност както да се извърши изследване на проби от всички партиди и видове шоколадови изделия (такова изследване е било осъществено само от една партида и един вид шоколадови изделия), така и да се установят всички релевантни по делото факти. Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, както със специалните предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, така и със самостоятелното селективно основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение, като поставя следните процесуалноправни и материалноправни въпроса: 1. „Носи ли вносителят на биологична продукция отговорност за наличието на пестициди в продукцията, след като разполага с официален сертификат за биологичен произход и за липса на пестицид от сертифициращ орган?“; 2. „Следва ли причинените от деликт пропуснати ползи да бъдат доказани по същия начин, както пропуснатите ползи, причинени от неизпълнение на договорно задължение?“ (твърди се противоречие както със задължителната практика - ТР № 3/13.01.2023 г. на ВКС по т. д. № 3/2021 г., ОСГТК, така и с казуалната практика на ВКС - решение № 163/15.04.2016 г. по гр. д. № 673/2015 г., IV г. о.; решение № 145/22.03.2017 г. по гр. д. № 872/2016 г., III г. о. на ВКС и Решение № 78/12.02.2018 г. по гр. д. № 1243/2017 г., II г. о.; при служебна проверка не се установява да са постановявани посочените решения по реда на чл. 290 ГПК; посочени са номера и година на постановяване на други три решения на ВКС, но без номер на делото); 3. „Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе в рамките на правопораждащите фактически обстоятелства, заявени от ищеца?“ (твърди се противоречие с две решения на ВКС, като са посочени само номерът и годината на постановяване на тези решения на ВКС, без номер на делото); 4. „Задължен ли е съдът да разгледа всички възражения и доводи, представени от страните?“ (твърди се противоречие с едно решение на ВКС, като е посочен само номерът и годината на постановяването му, без номер на делото); 5. „Длъжен ли е въззивният съд да събере доказателства за наличие на пестициди с оглед отменена химическа експертиза?“ (твърди се противоречие с решение № 237/2021 г. на ВКС по дело № 1564/2020 г. и решение № 182/2019 г. на ВКС по дело № 1348/2018 г.; при служебна проверка не се установява да са постановявани посочените решения; посочени са номера и година на постановяване на други три решения на ВКС, но без номер на делото); 6. „Следва ли да се доказва умисъл в действията на търговец, който притежава неоспорен и доказан биосертификат, за обезщетение на търговец на биологична продукция?“ (твърди се противоречие с решение № 600/16.10.2024 г. по търг. д. № 670/2021 г.; при служебна проверка не се установява да е постановявано посоченото решение); 7. „Следва ли Регламент (ЕС) 2018/848 да бъде разглеждан като специална норма по отношение на чл. 81 ЗЗД? Обвързан ли е съдът с правната квалификация на спора, посочена в исковата молба, а именно чл. 79 ЗЗД, и следва ли да изследва възраженията на ответника, че делото следва да се разглежда по нормите на биологичното законодателство, тъй като претендираните вреди произтичат именно от биологичен продукт?“ (твърди се противоречие с решение по дело № 112/2020 г. на ВКС – не е посочен нито номер и дата на постановяване на това решение, нито съдебният състав и отделението на ВКС; при служебна проверка се установи, че е постановено решение № 259/01.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 112/2020 г., ІV гр. о., но правният въпрос, по който е допуснато въззивното решение до касационно обжалване, е различен от поставения от касатора в настоящото исково производство и касае закрилата при уволнение на работник или служител по чл. 333, ал. 1, т. 2 КТ; с решение № 381/2019 по гр. д. № 264/2019 г. и решение по т. д. № 558/2021 г. - при служебна проверка не се установява тези решения да са постановявани) и 8. „Следвало ли е въззивният съд да формулира и събере доказателства, когато има пропуски в изясняването на правния спор?“ (твърди се противоречие с ТР № 6/2017 г. и с едно решение по чл. 290 ГПК, на което е посочен само номерът и годината на постановяването, без номер на делото). Счита, че поставените правни въпроси са и от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Ответникът по касационната жалба е подал в законоустановения срок писмен отговор, в който развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІI отделение, след като разгледа касационната жалба и касационната частна жалба, и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник – с редовно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд, препращайки и към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл. 272 ГПК, като по този начин ги и възприел като свои, е счел, че между страните не са спорни следните правнорелевантни обстоятелства: 1) ищецът е производител на хранителни продукти - шоколадови, сладкарски и други изделия, в която дейност използва сертифицирани продукти от биологично земеделие, а ответникът е търговец, извършващ внос и дистрибуция на здравословни и натурални продукти; 2) по два договора за продажба ищецът е закупил от ответника био джинджифил на прах с тегло общо 20 кг., за което са издадени фактура № 11755/28.04.2021 г. на стойност 168 лв. с ДДС и фактура № 11959/7.06.2021 г. на стойност 168 лв. с ДДС, които ищецът изцяло е заплатил; 3) при доставките ответникът е представил сертификат за съответствие на доставената стока с Регламент /ЕС/ 834/07 и Регламент /ЕС/ 889/08, както и отделни сертификати за анализ за конкретната партида на суровината, според които тя е с произход Индия, със срок на годност до м. 09.2022 г. и са извършени замервания на определени показатели; 4) процесната стока преди това е била придобита от ответника чрез покупка от испанско дружество, придружена със същите сертификати; 5) на 09.08.2021 г. ответникът е уведомил ищеца с електронно писмо за наличието на пестицида етилен оксид в количества над допустимите в закупения био джинджифил (22,7 ± 8,6 мг/кг при допустими 0,1 мг./кг.), открит при извършен лабораторен анализ от доставчика в Испания, и за предприемане на стъпки по изтеглянето на продукта от пазара; 6) при последващи тестове на отделни артикули от шоколад, в производството на който бил вложен закупеният джинджифил, извършени по поръчка на ищеца от специализирана лаборатория на „Юрофинс ХОС Тестинг България“ ЕООД, е установено наличие на етилен оксид в количество 0,2 мг./кг., което то е над допустимите 0,1 мг./кг.; 7) ищецът е уведомил контролните органи и свои клиенти, за да извърши изтегляне от търговската мрежа на всички продукти, произведени с тази съставка, съответно унищожаване на продукти и задържане на всички налични количества в склад; 8) в констативен протокол от 12.10.2021 г. БАБХ е извършил проследяване на производството на продукти, в които била вложена тази суровина, като са установени общо 33652 бр. произведени шоколадови изделия по отделни партиди, от които към момента на проверката от БАБХ са съществували налични в склад общо 9620 бр. произведени шоколади и 8,59 кг. заготовки за производство на шоколад и 9) на клиенти на ищеца са продадени общо 25796 бр. шоколадови изделия, конкретно описани в приетото заключение на ССЕ, голяма част от които са били върнати, срещу което ищецът е възстановил получените суми по продажбите и заплатил разходи по изтегляне и унищожаване. Апелативният съд е приел, че спорът пред него се съсредоточава по следните въпроси: 1) следва ли да бъде ангажирана отговорността на ответника – продавач, или съществуват обстоятелства, които не могат да му се вменят във вина, а евентуално - дали са налице основания по чл. 83 ЗЗД за освобождаване или намаляване на отговорността на продавача и 2) какъв е обхватът и размерът на причинените вреди. Изяснил е, че с чл. 14, § 1 от Регламент /ЕО/ № 178/2002 за установяване на общите принципи и изисквания на законодателството в областта на храните, за създаване на Европейски орган за безопасност на храните и за определяне на процедури относно безопасността на храните е установен принципът, че на пазара не следва да се пускат храни, които не са безопасни, а според § 2 за такива се считат: а) вредните за здравето, и б) негодните за консумация от човека. Този принцип е закрепен и в чл. 4 от Закон за храните, като според ал. 1 от този член храната трябва да е годна за консумация от хора по отношение на нейните физични, химични, радиологични и микробиологични качества и състав, както и да не представлява опасност за човешкото здраве, а според ал. 2 храната трябва да отговаря на изискванията за производство, преработка и/или дистрибуция, предвидени в закона, подзаконовите нормативни актове по неговото прилагане и правото на ЕС в областта на храните. От друга страна, в чл. 17, § 1 от регламента е установен принципът, че „на всички етапи на производство, преработка и разпространение в рамките на контролираните от тях предприятия, стопанските субекти в хранителната и фуражна промишленост гарантират, че съответните храни и фуражи отговарят на изискванията на законодателството в областта на храните, които се отнасят за тяхната дейност и проверяват дали тези изисквания са спазени“, а според дефиницията, уредена в чл. 3, т. 2 от регламента, „стопански субект в хранителната и фуражна промишленост“ означава физическо или юридическо лице, което отговаря за гарантиране на спазването на изискванията на законодателството в областта на храните в рамките на контролираното от него предприятие за производство на храни. В чл. 3, т. 2 е разяснено, че „предприятие за производство на храни“ означава всяко предприятие с или без стопанска цел, обществено или частно, което извършва някоя от дейностите, свързани с който и да било етап на производство, преработка и разпространение на храни. Следователно, доколкото търговията с храни представлява етап от „разпространението на храни“, то търговците на храни представляват „стопански субекти в хранителната промишленост“, на които също е възложена отговорността по чл. 17, пар. 1 от регламента. Въззивният съд е счел, че част от тези специфични разпоредби на ЕС относно безопасността на храните представляват и правилата на Регламент /ЕО/ № 396/2005 на Европейския съвет и на Съвета от 23.02.2005 г. относно максимално допустимите граници на остатъчни вещества от пестициди във и върху храни или фуражи от растителен или животински произход и за изменение на Директива 91/414/ЕИО на Съвета. Според принципа, установен в чл. 18, ал. 1 от регламента, продуктите от растителен или животински произход, включени в приложение I, не могат да съдържат, от момента на тяхното пускане на пазара като храни или фуражи или от момента на тяхното даване за храна на животните, остатъчни вещества пестициди, надхвърлящи: а) определените в приложения II и III максимално допустими граници на остатъчни вещества за тези продукти; или б) 0,01 mg/kg за продуктите, за които в приложения II или III не са определени специални максимално допустими граници на остатъчни вещества, или за активни вещества, които не са включени в приложение IV, освен ако не са определени различни стойности по подразбиране за дадено активно вещество по приложение V. В правната норма на чл. 19 е установена забрана за преработени и/или съставни продукти - забранено е преработването и/или смесването с цел разреждане със същите или с други продукти, на продуктите, включени в приложение I, които не са в съответствие с член 18, параграф 1 или член 20, с цел пускането им на пазара като храни или фуражи, или даването им за храна на животните. В приложение V от регламента за пестицида „етилен оксид“ са установени максимално допустими граници, като в група 8 „Подправки“ за продукта „джинджифил“ с код № 0840020 тази граница е 0,1 мг/кг. Следователно, при съвкупното тълкуване на тези нормативни актове апелативният съд е обосновал следните правни изводи: 1) храни, които съдържат остатъчни вещества от пестициди над максимално допустимите граници, установени в Регламент /ЕО/ № 396/2005, не са безопасни по смисъла на чл. 14, § 2 и § 7 от Регламент /ЕО/ № 178/2002 и тяхното предлагане на пазара е забранено; 2) за тези „опасни“ храни е забранено да бъдат преработвани и/или смесвани със същите или с други храни - чл. 19 от Регламент /ЕО/ № 396/2005; и 3) не само производителите, но и търговците на подобни „опасни“ храни носят отговорност за тях в отношенията с техните клиенти съгласно чл. 17, § 1 от Регламент /ЕО/ № 178/2002, вкл. за спазването на изискванията на Регламент /ЕО/ № 396/2005. Апелативният съд е приел, че тези специални изисквания относно безопасността на храните следва да се вземат предвид и при тълкуването и прилагането на общия облигационноправен режим на договорите, имащи за предмет подобни продукти. Изяснил е, че по своето правно естество процесните два договора за доставка на джинджифил на прах представляват договори за търговска продажба на стоки по смисъла на чл. 318 ТЗ (страните по тях са търговци), но съобразно препращащата разпоредба на чл. 288 ТЗ относно правните последици от неизпълнението на правни задължения по търговски сделки, вкл. и за договори за търговска продажба се прилагат правилата на ЗЗД. Приел е, че при продажба на храни продавачът дължи доставка на продукти, които отговарят на всички нормативно установени изисквания за безопасност, поради което продажбата на несъответни на тези изисквания хранителни стоки е неизпълнение на сключения договор. В този смисъл, доставката на джинджифил на прах със съдържание над максимално допустимите граници за остатъчни вещества от пестицида етилен оксид по Регламент /ЕО/ № 396/2005 представлява неизпълнение на процесните два договора за продажба. Продавачът отговаря, в случай че продадената вещ има недостатъци, които съществено намаляват нейната цена или нейната годност за обикновеното или за предвиденото в договора употребление – той отговаря дори и когато не е знаел за недостатъка, но не отговаря за недостатъци, които са били известни на купувача при продажбата (чл. 193 ЗЗД). При продажба с недостатъци отговорността на продавача е обективна - не е необходимо той да е действал виновно, като отговаря и при незнание за недостатъка (чл. 193, ал. 3 ЗЗД). Но когато се иска обезщетение за причинените вреди съгласно общите правила – по чл. 195, ал. 2 ЗЗД, какъвто е настоящият случай, неизпълнението на договорното задължение трябва да е виновно, макар и една от нейните форми – небрежността, да се презумира. Въззивният съд е приел, че специалните правила на чл. 193 и сл. ЗЗД се прилагат само при продажба на вещ с недостатъци, които са последица от лошо изпълнение, докато при пълно неизпълнение, при което е налице толкова съществена разлика между дължимите по договора и доставените вещи, че доставените не могат да служат за предназначението, за което са придобити, се прилагат общите правила за неизпълнение на задълженията по чл. 79 и сл. ЗЗД, какъвто е настоящият случай (нормативно е установена забрана за пускане на пазара, вкл. и като част от други преработени храни, на продукт, който не отговаря на изискванията на Регламент /ЕО/ № 396/2005). В този смисъл, процесният джинджифил на прах не би могъл допустимо да бъде използван като подправка или добавка в никакви други хранителни продукти - независимо дали са био продукти или не-био храни. При така приетите за изяснени правнорелевантни факти и изложените правни доводи апелативният съд е обосновал правното съждение, че в процеса на доказване по несъмнен начин е доказано неизпълнение от продавача по процесните договори за продажба. Пояснил е, че при договорно неизпълнение длъжникът отговаря за всяка форма на вина - умисъл или небрежност, като от формата на вина зависи единствено обхвата на отговорността (чл. 82 ЗЗД), а не и нейното пораждане. При небрежност той отговаря за неполагане на дължимата грижа, която при търговска за него сделка е грижата на добрия търговец (чл. 302 ТЗ). Съдържанието на грижата на добрия търговец се определя от общоприетия за нуждите на търговския обмен абстрактен мащаб за професионална грижливост, способности и умения, а нейното полагане е мярка за дължимо усилие и старание, като неизпълнението поради небрежност се предполага оборимо. Ако обаче длъжникът иска да се оневини изцяло за неизпълнението, то той следва да докаже, че не е проявил дори и небрежност, а именно трябва да установи, че неизпълнението се дължи на причина, която не може да му се вмени във вина (чл. 81, ал. 1 ЗЗД), като такава причина би могла да бъде: 1) обстоятелство, водещо до непреодолима сила или случайно събитие, или 2) недадено от кредитора дължимо съдействие, вследствие на което да изпадне в забава (чл. 95 ЗЗД). Въззивният съд е приел за неоснователни правните доводи на ответника, че небрежността му била изключена поради това, че той бил прекупвач на процесната стока от негов доставчик в Испания, който пък я доставил от Индия, където била произведена, а стоката била придружена с надлежни сертификати за съответствие и за безопасност, издадени от оторизирани сертифициращи организации, като до уведомяването му от неговия доставчик в Испания, извършено след сключване на процесните договори за продажба с ищеца, той не знаел за надвишените показатели за етилен оксид в стоката. На първо място, изложените доводи принципно не покриват хипотезата на непреодолима сила или случайно събитие. От една страна, такъв характер може да има само събитие, настъпило след сключване на процесните два договора по фактурите от 28.04.2021 г. и 7.06.2021 г. (арг. чл. 306, ал. 2 ТЗ - непредвидено или непредотвратимо събитие от извънреден характер, възникнало след сключването на договора). Този правен извод следвал и от тълкуването на чл. 81, ал. 1 ЗЗД, в съпоставка с чл. 89 ЗЗД. В случая нито едно от твърдените обстоятелства не е настъпило след сключване на процесните договори за продажба, а преди това - както самото производство на стоката, така и нейното последващо сертифициране. Следователно, тези обстоятелства не съставляват непреодолима сила или случайно събитие, поради което не могат да доведат до оневиняване на ответника. От друга страна, както следва и от чл. 81, ал. 1 ЗЗД, външната причина следва да е довела до невъзможност за изпълнение на процесните договори, т.е. до невъзможност на ответника да достави джинджифил на прах, отговарящ на изискванията на Регламент /ЕО/ № 396/2005. До подобна невъзможност обаче принципно не може да се достигне, доколкото процесните продажби са за родово определени вещи, а престирането на такива винаги е възможно, тъй като родът не погива. Следователно, ответникът е имал обективна възможност да се снабди и достави на ищеца стока, отговаряща на нормативните изисквания. Апелативният съд, разглеждащ доводите на ответника, че неговото неизпълнение се дължи на действия на трети лица, за които той не отговарял (производителя, неговия доставчик, сертифициращите организации), е изяснил, че в договорното право длъжникът отговаря не само за своите действия, но и за действията на всички трети лица, с помощта на които той изпълнява договора (арг. и от чл. 23 ЗЗД) - това са всички лица, които той или негови праводатели са привлекли, ангажирали, наели или до чиито услуги са прибегнали с цел изпълнение на договорното задължение. Такива трети лица представляват производителят на съответната стока и всички последващи купувачи, прекупвачи и превозвачи по пътя до доставката на стоката на крайния клиент, както и всички ангажирани от тях лица, каквито са и сертифициращите организации, които предоставят услуги само по възлагане от заинтересованите икономически оператори. По тази причина ответникът не може да се оневини, ако издадените сертификати съдържат невярна информация, дори и тези сертификати да са издадени по искане на предходен купувач. Спрямо ищеца ответникът отговаря и за тази невярна информация, на която се е доверил. Това принципно правно разрешение е валидно и при възникналите правоотношения при търговията с храни (на още по-силно основание и при приложението на специализираното законодателство в областта на храните). Именно с Регламент /ЕО/ № 178/2002 се възлага отговорност и на търговците на храни, които не само пред контролните органи, но и пред техните клиенти трябва да гарантират тяхната безопасност и спазването на всички изисквания в областта на храните - чл. 17, § 1. В договорните отношения с клиентите търговците на храни отговарят за спазването на тези изисквания и не могат да се оправдават, че тяхното неспазване се дължи на действия на други лица по предходни етапи на агрохранителната верига по смисъла на чл. 3, т. 16 от Регламент /ЕО/ № 178/2002. Същата отговорност носи и ищецът в отношенията си с неговите клиенти - те също могат да претендират обезщетение от него за причинените им вреди от доставени им шоколадови продукти, неотговарящи на изискванията за безопасност на храните, дори и неспазването им да се дължи на негови предходни доставчици, какъвто е настоящият случай. Въззивният съд е съобразил, че твърдените от ищеца имуществени вреди обхващат: 1) претърпени загуби - възстановени на клиенти суми за продадени от ищеца шоколадови изделия или стойността на изпратени заместващи ги изделия от същия вид, заплатени обезщетения, заплатени разходи за бракуване и транспорт по повод същите изделия, които са били изтеглени от пазара и 2) пропуснати ползи - стойността на нереализирана продукция на склад, която е била бракувана от ищеца. Те трябва да отговарят на уреденото в чл. 82 нормативно изискване да бъдат пряка и непосредствено последица от неизпълнението. Апелативният съд е изяснил, че в случай че процесният джинджифил на прах е бил вложен в шоколадови изделия, то това обстоятелство е обусловило негодността на тези изделия с оглед на установената в чл. 19 от Регламент /ЕО/ № 396/2005 забрана за влагането му в други преработени и/или съставни продукти. Извършените от ищеца разходи по обезщетяване на клиенти, на които са продадени такива продукти, и по изтеглянето и бракуването им от пазара несъмнено води до ефективно намаление на неговите имуществени активи, поради което представляват претърпени загуби. Нереализирането на пазара на продукция на склад, която е била бракувана, представлява пропусната полза, ако е налице достатъчна сигурност, че тази продукция би могла да бъде реализирана, в случай че е била годна. Въззивният съд е счел, че ответникът не оспорва твърдяното от ищеца правнорелевантно обстоятелство, че процесният джинджифил на прах е бил вложен в производството на 33652 бр. шоколадови изделия, конкретно описани по вид и брой, а единство факта, че не било доказано, че всички тези изделия са били негодни за консумация понеже не било установено, че във всички от тях е имало концентрация на пестицида етилен оксид над нормата от 0,1 мг/кг по Регламент /ЕО/ № 396/2005, доколкото по възлагане на ищеца е бил извършен лабораторен анализ само на един шоколадов продукт от един вид и една партида. Въззивният съд е приел това обстоятелство за ирелевантно за правилното решаване на правния спор, предмет на настоящото исково производство, тъй като в чл. 19 от Регламент /ЕО/ № 396/2005 е установена нормативна забрана за преработване и/или смесване на „опасните“ храни със същите или с други храни. Именно влагането на „опасен“ продукт при производството на друг продукт представлява такова преработване и/или смесване - в случая влагането на джинджифила на прах в производството на шоколадови изделия. Това преработване и/или смесване е недопустимо, без значение от концентрацията на опасното вещество в новосъздадения продукт - този продукт се приема също за опасен и забранен за пускане на пазара по силата на чл. 19 от регламента. Само за пълнота апелативният съд е изяснил и обстоятелството, че ищецът е установил по несъмнен начин в процеса на доказване в настоящото исково производство и негодността на процесните 33652 бр. шоколадови изделия. Този правнорелевантен факт се установявал от констатациите в представения констативен протокол № 0017055/12.10.2010 г. на инспектори при ОДБХ - София град към БАБХ, представляващ официален удостоверителен документ, чиято обвързваща съда материална доказателствена сила не е опровергана. В него е удостоверено, че от общо доставените от ответника 20 кг. джинджифил на прах в производството на 33652 бр. шоколадови изделия са били вложени 14,94 кг., а останалите 5,06 кг. са върнати на ответника. Всички тези изделия представляват „засегнати готови продукти“, като са одобрени предприетите от ищеца действия по изтегляне на продуктите от пазара и от клиенти, на които са доставени, с което по косвен начин също е приета негодността на тези изделия. Счел е, че констатациите на контролните органи са извършени въз основа на информацията за проследяване на суровините, готовите продукти и клиентите, на които са доставени, която информация следва да се събира съгласно чл. 18 от Регламент /ЕО/ № 178/2002. Данните по приетите основно и допълнително заключения на ССЕ също потвърждава влагането на 14,94 кг. от процесния джинджифил на прах в производството на това количество шоколадови изделия. Установено е и, че ищецът не е разполагал с други количества джинджифил на прах преди закупуването на такива от ответника, поради което само закупената от ответника суровина е могла да бъде вложена при производството на процесните шоколадови изделия. Апелативният съд е изяснил, че дори и да се възприеме неправилният съобразно чл. 19 от Регламент /ЕО/ № 396/2005 довод, че концентрацията на етилен оксид в процесните шоколадови изделия също е от значение за тяхната годност да бъдат пуснати на пазара (т.е. и тя да е под 0,1 мг./кг.), то нейното надвишаване във всички тях се установява по логически път. От събраните доказателства се установява, че по възлагане на ищеца е било извършено лабораторно изследване на един продукт от партида на шоколадовото изделие „Benjamissimo Curcuma Ginger Lemon“ - 60 г., от което е установено наличие на концентрация от 0,2 мг./кг. на етилен оксид, което е два пъти над границата от 0,1 мг./кг. по регламента. Същевременно, от двете заключения на ССЕ се изяснява, че във всеки от трите вида шоколадови изделия, в които е бил вложен процесният джинджифил на прах, е с почти идентична разходна норма на джинджифил в 1 бр. изделие - 0,0004147 кг. за „Benjamissimo Curcuma Ginger Lemon“ - 60 г., 0,0004805 кг за „Sol Natural Curcuma Ginger Lemon“ - 70 г., и 0,00048 кг за „VGAN AURORA HAZELNNUT“ - 70 г. След като за един вид от тях е установено двойно превишение от 0,2 мг./кг., то не е логично да се очаква, че в останалите продукти със сходен грамаж от другите видове концентрацията на етилен оксид ще е повече от два пъти по-ниска, за да спадне под границата от 0,1 мг./кг. Въззивният съд е пояснил, че прилагането на логически и опитни правила е част от процеса на доказване в съдебното производство, поради което е приел, че цялото произведено от ищеца количество на шоколадови изделия, в които е бил вложен процесният джинджифил на прах, е негодно за консумация и не е допустимо да бъде предлагано на пазара. Счел е, че от събраните по делото доказателства (констативния протокол от 12.10.2020 г. на БАБХ, заключения на ССЕ) се установява, че от общо произведените 33652 бр. шоколадови изделия са били продадени и доставени 25716 бр. до 18 клиенти в 10 държави, като ищецът е възстановил суми на свои клиенти по тези доставки в общ размер от 43853,31 лв. и е извършил разходи в общ размер на 36099,84 лв. за транспорт, лабораторни анализи, унищожаване, митнически услуги и др., във връзка с изтеглянето от пазара на същите продукти. Тези разходи представляват претърпени загуби за ищеца в общ размер на 79953,15 лв. (претенцията на ищеца обаче е в по-нисък размер - 74628,88 лв.). По делото е установено и обстоятелството, че както към 09.08.2021 г., така и към момента на подаване на исковата молба процесният джинджифил на прах е бил вложен и в произведена нереализирана продукция от 7576 бр. шоколадови изделия със себестойност общо от 8559 лв., която се е намирала в склада на дружеството и е била карантинирана, а впоследствие и унищожена. Приел е за доказано, че са били карантинирани и складови наличности на заготовки и суровини (подготвени смеси от куркума и джинджифил), както и останалия джинджифил за връщане от 5,06 кг. при продажна цена от 178,18 лв., като общата стойност на стоката на склад възлиза на 8737,17 лв. Тъй като ищцовото дружество е действащо предприятие с основен предмет на дейност производство и търговия с шоколадови и други био хранителни продукти, налице е сигурност, че тази продукция би следвало да бъде реализирана, ако е било допустимо да бъде пусната на пазара - нереализирането ѝ представлява сигурен пропуснат доход за ищеца, т.е. пропуснати ползи, поради което въззивният съд е счел за изцяло доказана и тази искова претенция – за сумата от 8737,17 лв. Апелативният съд е изяснил, че установените имуществени вреди са били предвидими за ответника, тъй като съгласно обявеното за безспорно в проведеното пред СГС о. с. з. на 01.02.2023 г. правнорелевантно обстоятелство ответникът е бил наясно с предмета на дейност на ищеца и целта, за която е бил доставен процесният джинджифил на прах. Съобразил е, че критерият за предвидимост е абстрактен, а не конкретен, и се преценява отново през призмата на дължимата грижа на търговец - полагайки тази квалифицирана грижа и знаейки предмета на дейност на ищеца и целта на процесната доставка, ответникът е могъл да предвиди, че при неизпълнение като процесното ищецът би могъл да претърпи загуби и да пропусне ползи от вида на релевантните. Въззивният съд е счел за неоснователен правния довод на ответника за приложение на разпоредбата на чл. 83, ал. 2 ЗЗД, уреждаща отпадането на отговорността на длъжника при недобросъвестно поведение на кредитора – за вредите, които той е могъл да избегне, в случай че бе положил грижата на добрия стопанин. Произнесъл се е по наведените от ответника фактически твърдения, че ищецът би могъл да предотврати настъпването на процесните вреди, ако предварително бе направил лабораторен тест на закупения джинджифил на прах относно наличието на пестициди, но е приел това правно съждение за неоснователно, тъй като процесната стока е била придружена от предоставени от ответника сертификати за тези обстоятелства – купувачът не е длъжен да проверява тяхната вярност в отношенията си с ответника. Както е било изяснено, ответникът отговаря и за действията на третите лица, привлечени от него или неговите правоприемници, във връзка с изпълнението на процесните договори, а такива трети лица представляват организациите, издали сертификатите. Поради тези правни съображения въззивният съд е потвърдил изцяло първоинстанционното решение. Настоящият състав на ВКС счита, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване при специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Първият (материалният) въпрос не отговаря на специалната процесуална предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като материалните предпоставки, обуславящи възникването на имуществената отговорност на продавача (доставчика) за причинените на купувача имуществени вреди при доставка на вещи с недостатъци, които съществено намаляват тяхната цена или годност за обикновеното или за предвиденото в договора употребление, са разяснявани както от правната доктрина, така и в съдебната практика, поради което произнасянето по този въпрос от настоящия състав на ВКС не би допринесло за промяна на създадената съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването на правната норма, уредена в чл. 195, ал. 2 ЗЗД, във вр. с чл. 193, ал. 1 ЗЗД, респ. за развитие на правото - разпоредбите, които уреждат фактическия състав, при проявлението на който се поражда договорна отговорност на продавача за обезщетяване на причинените на купувача вреди, са ясни и непротиворечиви. Въззивният съд се е съобразил както с доктринерите разяснения, така и с практиката на ВКС при приложението на чл. 195, ал. 2 ЗЗД. Вторият (материалноправният) въпрос не отговаря на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване – той да е от съществено значение за изхода на спора по настоящото дело (съобразно тълкувателните разяснения, дадени по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК), тъй като при изследване на правнорелевантните факти, от които ищецът претендира компенсаторно обезщетение за причинените от продавача имуществени вреди под формата на пропуснати ползи – при пълно неизпълнение на неговото договорно задължение да достави годна за уговорената употреба стока (влагане на процесния джинджифил в произвежданите от купувача шоколадови изделия), апелативният съд не е имал повод да разсъждава дали причинените от деликт (пораждащ извъндоговорна отговорност) пропуснати ползи следва да бъдат доказани по същия начин както пропуснатите ползи, причинени от неизпълнение на договорно задължение. От друга страна, въззивният съд не се отклонил от принципните разяснения, дадени в ТР № 3/12.12.2012 г. на ВКС по т. д. № 3/2012 г., ОСГТК, относно установяването на причинени имуществени вреди (при виновно неизпълнение на договорни задължения), изразяващи се в пропусната полза - в този тълкувателен акт е изяснено, че при предявен иск по чл. 82 ЗЗД за обезщетяване на вреди под формата на пропуснати ползи, трябва да съществува сигурност за увеличаване на имуществото на кредитора, която сигурност не се предполага. Третият (процесуалноправният) въпрос не е разрешен от въззивния съд в противоречие с формираната практика на ВКС, изясняваща правомощието на съда да се произнесе единствено в пределите на заявените в сезиращата го молба правопораждащи юридически факти (основанието на иска) и обема и вида на търсената съдебна защита (петитума на иска), както предписва правната норма на чл. 6, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 2 ГПК, уреждаща един от основните принципи в българския граждански процес – диспозитивното начало. Апелативният съд подробно е обсъдил всички фактически твърдения на ищеца, обосноваващи предявените за защита субективни материални права, като се е произнесъл в пределите на търсената съдебна защита – за заплащане на компенсаторно обезщетение за причинените на купувача имуществени вреди (претърпени загуби и пропуснати ползи) вследствие на виновното неизпълнение на договорно задължение от продавача по двата релевантни договора за търговска продажба. Четвъртият (процесуалноправният) въпрос е от значение за установяване на действителните правнорелевантни обстоятелства по делото и изграждането на правилни фактически изводи при формиране на вътрешното убеждение на съда (арг. чл. 235, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 12 ГПК) – чрез съвкупната преценка на всички събрани по делото годни доказателствени средства (съобразно тяхната действителна доказателствена сила) и при съобразяване с наведените правни и фактически доводи във въззивната жалба и нейния писмен отговор. Именно вследствие на тази мисловна логическа дейност въззивният съд трябва да подведе приетите от него за установени по делото факти под диспозицията на приложимата материалноправна норма, за да реши правилно правния спор, предмет на исковото производство. Апелативният съд е извършил самостоятелна преценка на относимите по делото доказателства, като се е произнесъл по всички релевирани във въззивната жалба правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение поради необоснованост, довела до незаконосъобразно прилагане на материалния закон – прилагайки релевантните материалноправни норми, уредени както в националното ни законодателство, така и в правото на ЕС, вкл. чл. 19 от Регламент /ЕО/ № 396/2005 и чл. 17, § 1 от Регламент /ЕО/ № 178/2002, е изяснил, че в договорното право длъжникът отговаря не само за своите действия, но и за действията на всички трети лица, с помощта на които той изпълнява договора (арг. и от чл. 23 ЗЗД) - такива трети лица представляват производителят на съответната стока и всички последващи купувачи, прекупвачи и превозвачи по пътя до доставката на стоката на крайния клиент, както и всички ангажирани от тях лица, каквито са и сертифициращите организации, които предоставят услуги само по възлагане от заинтересованите икономически оператори. По тази причина ответникът не може да се оневини, ако издадените сертификати съдържат невярна информация, дори и тези сертификати да са издадени по искане на предходен купувач. Това принципно правно разрешение е валидно и при възникналите правоотношения при търговията с храни. Именно с Регламент /ЕО/ № 178/2002 се възлага отговорност и на търговците на храни, които не само пред контролните органи, но пред техните клиенти трябва да гарантират тяхната безопасност и спазването на всички изисквания в областта на храните - чл. 17, § 1. В договорните отношения с клиентите търговците на храни отговарят за спазването на тези изисквания и не могат да се оправдават, че тяхното неспазване се дължи на действия на други лица по предходни етапи на агрохранителната верига по смисъла на чл. 3, т. 16 от Регламент /ЕО/ № 178/2002. Същата отговорност носи и ищецът в отношенията си с неговите клиенти - те също могат да претендират обезщетение от него за причинените им вреди от доставени им шоколадови продукти, неотговарящи на изискванията за безопасност на храните, дори и неспазването им да се дължи на негови предходни доставчици, какъвто е настоящият случай. Следователно, въззивният съд е разгледал правния спор, пренесен с въззивната жалба, като се е произнесъл по всички наведени в нея правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение, както предписват процесуалните правила, уредени в ГПК, и установената задължителна и казуална съдебна практика на ВКС. В този смисъл, не е доказана специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Петият (процесуалноправният) въпрос не е правен по смисъла на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. По същество с него се навежда довод за необоснованост на въззивното решение поради обстоятелството, че по твърдение на касатора не са събрани достатъчно доказателства за наличие на пестициди в произведените продукти (шоколадовите изделия, в които е вложен доставената от продавача стока) – „с оглед отменената химическа експертиза“. От друга страна, той не е от значение за изхода на правния спор, предмет на делото, тъй като въззивният съд, приемайки, че ответникът не оспорва твърдяното от ищеца правнорелевантно обстоятелство, че процесният джинджифил на прах е бил вложен в производството на 33652 бр. шоколадови изделия, а единство факта, че не е било доказано, че всички тези изделия са били негодни за консумация, е приложил правната норма, уредена в чл. 19 от Регламент /ЕО/ № 396/2005, в която е установена нормативна забрана за преработване и/или смесване на „опасните“ храни със същите или с други храни. Именно влагането на „опасен“ продукт при производството на друг продукт представлява такова преработване и/или смесване - в случая влагането на джинджифила на прах в производството на шоколадови изделия. Това преработване и/или смесване е недопустимо, без значение от концентрацията на опасното вещество в новосъздадения продукт - този продукт се приема също за опасен и забранен за пускане на пазара по силата на чл. 19 от регламента. Останалите изложени фактически доводи за негодност и на произведения от ищеца продукт (процесните шоколадови изделия) само допълват правното съждение на апелативния съд за пълно неизпълнение на договорното задължение на продавача – да достави годна за производство от ищеца на шоколадови изделия суровина (био джинджифил), със съдържание на пестицида етилен оксид в количества под допустимите от съюзното законодателство (под 0,1 мг./кг.) Дали при осъществения анализ на събраните по делото доказателства и на изложените във въззивната жалба правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение въззивният съд е допуснал твърдяната в касационната жалба правна грешка, обуславяща необосноваността на въззивното решение, касационният съд може да се произнесе само при разглеждане на релевираните касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но едва след установяване на обстоятелството, че въззивното решение подлежи на касационен контрол при общата и специалните предпоставки, уредени в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК. Шестият (материалноправният) въпрос не отговаря на общата процесуална предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като не е обусловил решаващата воля на съда – въззивният съд само теоретично е разяснил формите на вината при неизпълнение на договорно задължение и правните последици, които се пораждат при всяка една от тях, но не е достигнал до правния извод, че продавачът е действал с умисъл при доставяне на негодна стока. В този смисъл, приел е за неоснователни правните доводи на ответника, че небрежността му е била изключена поради това, че той е бил прекупвач на процесната стока от негов доставчик в Испания, който пък я доставил от Индия, където била произведена, а стоката била придружена с надлежни сертификати за съответствие и за безопасност, издадени от оторизирани сертифициращи организации, като до уведомяването му от неговия доставчик в Испания, извършено след сключване на процесните договори за продажба с ищеца, той не знаел за надвишените показатели за етилен оксид в стоката. Първият (материалноправният) въпрос от седмата група въпроси също не е от значение за изхода на правния спор, пренесен с въззивната жалба, тъй като въззивният съд не е разглеждал приложимото съюзно право през призмата на специален закон по отношение на националното законодателство, а е прилагал непосредствено относимите материалноправни норми от съюзно право, уредени в регламенти – съгласно чл. 288, § 2 от ДФЕС, поради което, принципно, не е отрекъл предимството на правото на ЕС пред националното законодателство. Тъй като правните последици на отговорността на длъжника при неизпълнение на договорно задължение се уреждат от националното право, въззивният съд юридически е квалифицирал предявените искове съобразно националната правна уредба, като за обосноваване на възникването на задължението на ответника да достави годен хранителен продукт е приложил относимите материалноправни норми от съюзното право. В този смисъл, въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване и по втория (процесуалноправния) въпрос от седмата група въпроси. Осмият (процесуалноправният) въпрос нито е обусловил изхода на правния спор, разгледан от въззивния съд, нито е решен в противоречие със задължителната и казуалната практика на ВКС. Както бе изяснено, решаващият правен довод на въззивния съд за пораждане на имуществената отговорност на ответника за обезвреда е обоснован с обстоятелството, че продавачът не оспорва твърдения от ищеца правнорелевантен факт, че процесният джинджифил на прах е бил вложен в производството на 33652 бр. шоколадови изделия, а единство с обстоятелството, че не е било доказано, че всички тези изделия са били негодни за консумация, поради което е приложил правната норма, уредена в чл. 19 от Регламент /ЕО/ № 396/2005, в която е установена нормативна забрана за преработване и/или смесване на „опасните“ храни със същите или с други храни. Именно влагането на „опасен“ продукт при производството на друг продукт представлява такова преработване и/или смесване - в случая влагането на джинджифила на прах в производството на шоколадови изделия. Това преработване и/или смесване е недопустимо, без значение от концентрацията на опасното вещество в новосъздадения продукт - този продукт се приема също за опасен и забранен за пускане на пазара по силата на чл. 19 от регламента. Останалите изложени фактически съждения за негодност и на произведения от ищеца продукт (процесните шоколадови изделия) само допълват правния извод на апелативния съд за пълно неизпълнение на договорното задължение на продавача – да достави годна за производство от ищеца на шоколадови изделия суровина (био джинджифил), със съдържание на пестицида етилен оксид в количества под допустимите от съюзното законодателство (под 0,1 мг./кг.). От друга страна, в определението от 19.09.2024 г. въззивният съд е разяснил защо не допуска поисканите нови доказателствени средства (разпит на свидетели) и способи за установяване на фактите и причинно-следствените връзки между тях (съдебно-химическа експертиза) – искането за разпит на свидетели е преклудирано, тъй като в първоинстанционното производство ответникът въобще не е релевирал такова доказателствено искане, а задачите, предмет на изследване от поисканата пред апелативния съд съдебна-химическа експертиза, са различни от тези, които са били поставени на допуснатата от първоинстанционния съд съдебно-химическа експертиза. Апелативният съд е приел, че тези искания са общо формулирани и не са относими и необходими за изясняване на предмета на спора, който извод е препотвърден с решаващите правни изводи във въззивното решение – съгласно чл. 19 от Регламент /ЕО/ № 396/2005 е недопустимо преработване и/или смесване на „опасните“ храни със същите или с други храни, а самият доставчик на процесния джинджифил е признал на 09.08.2021 г. – чрез уведомление до ищеца за наличието на пестицида етилен оксид в количества над допустимите в закупения био джинджифил (22,7 ± 8,6 мг./кг. при допустими 0,1 мг./кг.), открит при извършен лабораторен анализ от доставчика в Испания, и за предприемане на стъпки по изтеглянето на продукта от пазара. Следователно, въззивният съд е счел, че не е имало пропуски в изясняването на правния спор, в какъвто смисъл е този, поставен от касатора, процесуалноправен въпрос. При формирана практика на ВКС и развита доктрина относно класическия институт на договорната отговорност (материалноправни предпоставки; правни последици; видове на имуществените вреди; доказване на противоправното поведение и причинно-следствената връзка с вредоносния резултат; вината и нейните проявни форми) и относно задължението на въззивния съд да допуска относимите доказателствени искания и да анализира събраните по делото доказателства не е обоснована и допълнителната процесуална предпоставка за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – поставените от касатора материалноправни и процесуалноправни въпроса да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Обжалваното решение не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния и процесуалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. По изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Ответникът по касационната жалба е поискал присъждане на съдебни разноски пред ВКС, но не е представил доказателства за тяхното извършване, поради което това процесуално искане се явява неоснователно. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд