Определение № 563 от 18.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2523/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Л. К. срещу въззивно решение № 3149 от 20.05.2020г., постановено по в.гр.д.№ 6077/2019г. на Софийския градски съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила - касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. В касационната жалба е инкорпорирана и частна касационна жалба срещу въззивното решение в частта му, с която на основание чл.248 ГПК е допълнено първоинстанционното решение в частта му за разноските, с оплакване за незаконосъобразност, както и молба по чл.248 ГПК за изменение на решението в частта, с която на основание чл.78, ал.1 ГПК в полза на Я. Л. Д. са присъдени разноски в първоинстанционното и въззивното производство, съответно в размер на 850 лв. и 2038,72 лв., в които части решението има характер на определение. С обжалваното решение въззивният съд е отменил частично решение № 192510 от 11.08.2017г. по гр.д. № 64102/2015г. на Софийския районен съд, като вместо него е осъдил по реда на чл.346 ГПК В. Л. К. да заплати на основание чл.61, ал.2 ЗЗД на Я. Л. Д. сумата 10 436 лв., представляваща половината от стойността на извършени през периода 2008г.-2016г. от ищцата подобрения в делбения имот, представляващ апартамент № 6, находящ се в [населено място], [жк], [улица], [жилищен адрес]., както и сумата 1 069, 79 лв. на основание чл.30, ал.3 ЗС, представляваща половината от направени неотложни разходи за имота (ремонт на сградата) в размер на 564,50 лв. и от заплатени данъци и такси за битови отпадъци за периода 2014г. – 2015г. в размер на 505, 29 лв. Присъдени са и разноски в полза на ищцата съобразно изхода на спора по тези претенции. Със същото решение, имащо характер на определение в тази му част, въззивният съд е отменил определение № 18655 от 22.01.2019г. на СРС по същото дело, и вместо него е допълнил решението на районния съд в частта му за разноските на основание чл.248 ГПК като е осъдил В. Л. К. да заплати на основание чл.78, ал.3 ГПК на Я. Л. Д. сумата 877, 72 лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение в първоинстанционното производство във връзка с частично уважена претенция по сметки. За да постанови решението си, въззивният съд е приел от фактическа страна, че с посоченото решение на СРС е извършена делбата на два недвижими имота по реда на чл.353 ГПК като в дял на съделителката Я. Л. Д. е поставен описаният по-горе апартамент № 6 и същата е осъдена да заплати на съделителката В. Л. К. сумата 73 325 лв. за уравнение на дяловете. От събраните по делото писмени и гласни доказателства, както и от заключението на съдебно-техническата експертиза е установено, че през периода 2008г.-2016г. жилището е ползвано от ищцата Я. Л. Д., която е извършила в него, без противопоставянето на ответницата В. Л. К. и в свой интерес, описаните в решението полезни разноски /подобрения/ - подмяна на дървена дограма с ПВС дограма ”Саламандър”, остъкляване на две тераси със същия вид дограма, вътрешно преустройство на апартамента, изразяващо се в обособяване на бившата кухня като стая, а на балкона пред хола в кухненски бокс, и др. на обща стойност 20 872 лв. При тези фактически данни, въззивният съд е приел, че отношенията между страните следва да се уредят по правилата на водене на чужда работа без пълномощие съгласно чл.61, ал.2 ЗЗД, като ответницата следва да отговаря само до размера на обогатяването си, което съобразно правата ѝ в съсобствеността се равнява на половината от тази сума /делбата на имота е допусната между страните при равни квоти/. По отношение на присъдените по реда на чл.248 ГПК разноски за адвокатско възнаграждение в първоинстанционното производство е прието, че те са направени във връзка с частично уважена претенция на В. Л. К. по чл.31, ал.2 ЗС и се дължат на общо основание за отхвърлената част от иска съгласно чл.78, ал.3 ГПК, независимо от обстоятелството, че претенцията е разгледана по реда на чл.346 ГПК във втората фаза на делбеното производство. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторката сочи, че са налице условията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение по следните въпроси: 1. При липса на доказателства или представени такива, от които може да се направи извод, че съделителят – ползвател на съсобствен недвижим имот, е направил разноски за материали и труд и са налице само негови твърдения, следва ли другият съделител да заплати половината от твърдените разноски; 2. От кога започва да тече давността за претенцията по сметки в хипотеза на чл.346 ГПК, вр. с чл.61, ал.2 ЗЗД, при условие, че ищцата твърди, че ремонтът на процесния апартамент е извършен непосредствено след смъртта на наследодателя ѝ - на 06.06.2010г.; 3. Какви разноски се дължат при делба и следва ли да се включва и адвокатски хонорар и 4. Следва ли съделител, който не ползва имота, да заплаща разноски за поддържането му – съгласно Закона за управление на етажната собственост. Ответникът по жалбата Я. Л. Д. е подала писмен отговор, в който е изразила становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивните решения и на определенията по чл.274, ал.3, т.2 ГПК е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при тяхната вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност /чл.280, ал.2 ГПК/. Поставеният от касатора правен въпрос определя обективните рамки на извършваната от ВКС селекция на касационната жалба и следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Първият поставен въпрос е формулиран според твърденията на касатора и не кореспондира на данните по делото, тъй като за да направи извод за основателност на претенцията по чл.61, ал.2 ЗЗД съдът се е позовал на събраните по делото писмени и гласни доказателства, както и на заключението на вещото лице, а не на твърденията на ищцата. Ето защо този въпрос няма обуславящо изхода на спора значение и не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване. Това се отнася и за следващите два въпроса, тъй като въззивният съд не се е произнасял по въпроса за погасителната давност на вземането по чл.61, ал.2 ЗЗД и такова възражение не е било направено в предходните инстанции, а съгласно утвърдената практика давността не се прилага служебно. Освен това липсва противоречие по този въпрос и с посоченото в изложението решение № 53 от 11.07.2016г. по гр.д.№ 4959/2015г. на ВКС, ІІ г.о., с което е прието, че петгодишният срок по чл.110 ЗЗД за вземането на владелеца не започва да тече от момента на извършването на полезните разноски, а от момента на смущаване на владението, което е станало с влизането в сила на решението по допускане на делбата. Това съответства и на дадените в ППВС № 6/1974г. задължителни разяснения. Присъдените по реда на чл.248 ГПК разноски за адвокатско възнаграждение в първоинстанционото производство в размер на 877, 72 лв. не са направени по иска за делба, а във връзка с частично уважена претенция по сметки, и съгласно практиката на ВКС тези разноски се дължат на общо основание съгласно правилата по чл.78 ГПК. Разрешаването на поставения правен въпрос в съответствие с практиката на ВКС изключва приложението на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Не са налице и тези по чл.280, ал.2 ГПК, които не се релевират от касаторката. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение в частта му, с която е уважена претенцията по чл.61, ал.2 ЗЗД и е допълнено първоинстанционното решение в частта му за разноските по реда на чл.248 ГПК не следва да се допуска. По касационната жалба срещу решението, с което са уважени претенциите на Я. Л. Д. по чл.30, ал.3 ЗС. Жалбата е недопустима. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.3 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни граждански дела с цена на иска до 5000 лв., чийто размер, по искове за парични вземания, е търсената сума – чл.69, ал.1, т.1 ГПК. При обективно съединение на искове меродавна за допустимостта на касационното обжалване е цената на всеки иск поотделно, а не сборът от цените на отделните искове. В случая цената на предявените искове по чл.30, ал.3 ЗС е под 5000 лв., поради което касационната жалба срещу въззивното решение в тази му част е подадена срещу неподлежащ на касационно обжалване съдебен акт и следва да се остави без разглеждане. По молбата на В. Л. К. по чл.248 ГПК компетентен да се произнесе е въззивният съд. При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 и 4 ГПК касаторката следва да заплати на ответницата по касация сторените от нея в настоящото производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 800 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.,