Определение № 5042 от 05.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 6/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Агро Рат“ ЕООД, чрез адвокат В. Ц., срещу решение № 208 от 08.07.2024 г. по гр. д. № 20245500500277/2024 г. на Окръжен съд – Стара Загора, с което е потвърдено решение № 1014 от 23.11.2023 г. по гр. д. № 4148/2022 г. на Районен съд - Стара Загора за уважаване на предявените искове по чл. 124, ал. 1 ГПК и чл. 108 ЗС, и искане по чл. 537, ал. 2 ГПК. Въззивният съд е изложил, че делото е образувано по искове с правно основание чл. 108 ЗС. Иищите Т. К. П. и Т. Д. А. твърдят в исковата си молба, че по силата на договор за доброволна делба на земеделски земи акт № 91, том IV, общ. peг. № 6919 от 21.11.2007 г., извършен с нотариално удостоверяване на подписите по регистрите на нотариус П. И., вписан в Агенция по вписванията, Служба по вписванията - гр. Стара Загора под № 14402, том X, Акт № 211 от 21.11.2007 г., в дял първи и изключителен дял на Т. К. П. бил поставен следният имот: нива, находяща се в землището на [населено място], община и област Стара Загора, ЕКАТТЕ *, с площ от 8.070 дка, * категория, местност „Д.“, имот № *, по плана за земеразделяне в землището на [населено място]; в дял трети, в общ дял на Т. К. П. и Т. Д. А. били поставени слсдните имоти: нива, находяща се в землището на [населено място], ЕКАТТЕ *, с площ от 8.550 дка, * категория, местност „Д.“, имот № *, и нива, находяща се в землището на [населено място], ЕКАТТЕ *, с площ от 4.840 дка, * категория, местност „Г.“, имот № *. Със същия договор за доброволна делба в дял втори на И. Д. И. (брат на Т. Д. А. и първи братовчед на Т. К. П.) била поставена в дял нива, находяща се в землището на [населено място], ЕКАТТЕ * с площ от 8.071 дка, * категория, местност „Ш.“, имот № *. За притежаваните от тях земи ищцците, както и И. Д. И., самостоятелно ежегодно сключвали договор за наем за земеделска земя с Д. Д. П., която обработвала земите им. Тъй като двете ищци живеели в различни населени места, отдалечени от местонахождението на процесните ниви и местонахождението на наемателката, същите се уговорили устно с И. Д. И., когато отивал за своя наем (рента), да взема и техния, като после да им го даде. С тази уговорка била запозната и наемателката Д. П.. Така се случвало през всички тези години - И. Д. И. вземал както своята рента, така и тази на сестра си и братовчедка си, а след това им я давал лично или на техните деца, които им я предавали. В нито един момент, нито една от ищците не била заявявала на И. Д. И., че му е предоставила да владее техните земи. Нещо повече, самият И. не манифестирал намерение за владение земите на сестра си и братовчедка си. Ищците нямали проблем с И. по отношение на земите и ежегодно вземали рентата си от него. Същият никога не бил злоупотребявал с тяхното доверие. И. Д. И. починал на 22.10.2021 г., като оставил двама синове - Д. И. Д. и Е. И. Д. (първите двама ответници по делото). След смъртта на И. Д. И., за стопанската 2021/2022 г. рентата на процесните земи била взета от Е. И. Д., който на 29.07.2022 г., чрез „Изипей“ с разписка № 0700016267080181/29.07.2022 г., превел на своята леля Т. Д. А. сумата от общо 1280 лв., включваща както нейната лична рента, така и тази на Т. К. П.. От своя страна, Т. А. превела на Т. П. нейната част от рентата - 886 лв., с вносна бележка от 29.07.2022 г., издадена от „Уникредит Булбанк“ АД. Изненадващо за ищците, през м. юли 2022 г. били уведомени, че не можели да сключат договор за наем за земеделската им земя, защото земите вече не били техни. След извършени проверки се установило, че действително двете ищци били лишени от правото им на собственост на земеделските земи, разпределени им с цитирания по-горе договор за доброволка делба. Двамата братя Д. И. Д. и Е. И. Д. се били снабдили с акт за собственост по обстоятелствена проверка за имотите на ищците, като впоследствие, по силата на договор за доброволна делба, техен изключителен собственик станал Е. Д., който ги продал на „Агро Рат“ ЕООД. Т. П. и Т. А. молят съда да признае за установено по отношение на Д. И. Д., Е. И. Д. и „Агро Рат” ЕООД правото им на собственост върху процесните земеделски земи, получени от тях по силата на договора за доброволна делба от 21.11.2007 г., представляващи поземлени имоти с идентификатори ***, *** и *** (подробно описани), и да осъди „Агро Рат“ ЕООД да им предаде владението върху имотите. От своя страна, ответниците са оспорили исковете, като са се позовали на изтекла придобивна давност - процесните имоти били владени от И. Д. И., а в последствие от неговите наследници. Въззивният съд е приел за установено следното от фактическа страна: От договор за доброволна делба на земеделски земи от 21.11.2007 г., сключен между Т. К. П., Т. Д. А., И. Д. И. и Г. С. К., се установява, че по силата на този договор в дял първи се поставя в дял на Т. К. П. нива, находяща се в [населено място], с площ от 8.070 дка, местност „Д.“, имот № *; в дял втори на И. Д. И. се поставя нива с площ от 8.071 дка, местност „Ш.“, имот № *, а в дял трети - в общ дял на Т. К. П. и Т. Д. А. - се поставя нива, находяща се в землището на [населено място], ЕКАТТЕ *, с площ от 8.550 дка, местност „Д.“, имот № *, и нива ЕКАТТЕ *, с площ от 4.840 дка, местност „Г.“, имот № *. Съделителката Г. С. К. не е получила реален дял. С нотариален акт за собственост на недвижим имот от 17.02.2022 г. Д. И. Д. и Е. И. Д. са признати за собственици по наследство и давностно владение на следните имоти: поземлен имот с идентификатор ***, находящ се в [населено място], местност „Г.“, нива с площ от 4840 кв.м, девета категория, номер по предходен план *; поземлен имот с идентификатор ***, находящ се в [населено място], местност „Я.“, нива с площ от 8070 кв.м, пета категория, номер по предходен план *; поземлен имот с идентификатор ***, находящ се в [населено място], местност „В.“, нива с площ от 8069 кв.м, пета категория, номер по предходен план *; поземлен имот с идентификатор ***, находящ се в [населено място], местност „Д.“, нива с площ от 8549 кв.м, четвърта категория, номер по предходен план *. Представени са протокол от 16.02.2022 г., съставен при разглеждане на нот. дело № 44/2022 г. на нотариус П. И., с който Д. И. Д. и Е. И. Д. са признати за собственици по наследство и давностно владение на горепосочените недвижими имоти, нотариален акт за собственост на недвижим имот от 17.02.2022 г., договор за доброволна делба на земеделски земи от 30.05.2022 г., подписан от Д. И. Д. и Е. И. Д.. С нотариален акт за покупко-продажба на недвижими имоти № 116, том VІІ, рег. № 15864, дело № 1096/2022 г. Е. И. Д. е продал на „Агро Рат“ ЕООД поземлени имоти с идентификатори ***, *** и ***, находящи се в [населено място]. По делото са приложени скица на поземлен имот № *15-1072954-15.09.2022 г. за поземлен имот в [населено място], местност „Габара“, нива, девета категория, номер по предходен план *; скица на поземлен имот № 15-1072960-15.09.2022 г. за поземлен имот в [населено място], местност „Д.“, нива, четвърта категория, номер по предходен план *; скица на поземлен имот № 15-1072963-15.09.2022 г. за поземлен имот в [населено място], местност „В.“, нива, пета категория, номер по предходен план *. Приложени са договори за наем на земеделска земя № 47/05.07.2021 г., № 47/05.07.2020 г., № 47/05.07.2019 г., № 44/22.07.2018 г. и № 44/17.07.2017 г., сключени между И. Д. И. и земеделски производител Д. С. П.. Приложени са удостоверение за наследници на И. Д. И., заверено копие от нот. дело № 44/17.02.2022 г. по описа на нотариус П. И., арендни/наемни плащания в брой за стопанските години 01.10.2009 г. - 01.10.2010 г., 01.10.2011 г. - 01.10.2012 г., 01.10.2012 г. - 01.10.2013 г., 01.10.2016 г. - 01.10.2017 г., 01.10.2018 г. - 01.10.2019 г., 01.10.2019 г. - 01.10.2020 г., 01.10.2020 г. – 01.10.2021 г. Окръжен съд – Стара Загора е съобразил събраните по делото гласни доказателства: Приел е, че от показанията на свидетелката Д. П. се установява, че същата е земеделски производител, арендатор в [населено място], като арендовала приблизително 4000 дка земя по силата на сключвани едногодишни наемни договори. Като такава имала взаимоотношения с двете ищци и с И. Д.. Знаела също и че Е. и Д. са синове на И. Д.. След смъртта на последния през м. февруари 2022 г., при свидетелката дошъл Д. и поискал да разбере баща му каква земя има при нея. През м. юли 2022 г., когато се раздавала рента, в офиса на свидетелката дошъл Е. - другият син на И., и поискал да вземе рента; свидетелката го попитала дали знае, че рентата баща им я е делял с братовчедка си и сестра си, на което той отговорил, че земята е прехвърлена и уредена на негово име. Свидетелката изплатила сума в размер на 1771.80 лв. за всичките 29.531 дка по договор на И. Д. И., това били общи земи. Когато изплатила рента на Е., седмица по-късно позвънила Т. от [населено място] и попитала как ще си вземе рентата, след това свидетелката се обадила на Е. и му казала за разговора с Т.. До няколко дни свидетелката разбрала от Т. А., че й били преведени парите на нея, а тя дала на братовчедка си от общата сума съответен дял. През 2016 г. И. Д. И., при вземането на рентата си, казал на свидетелката, че 14.765 дка се делят между него и Т. А., а другата ищца Т. П. вземала останалите 14.765 дка. Свидетелката твърди, че винаги на И. изплащала сумата, той й бил споделил, че имотите-наследство от нивите на баща му ще се делят на него, сестра му и братовчедка му. Т. П. била идвала да си вземе рентата в пшеница лично през 2012 г., като само веднъж взела рента в пшеница, друг път я вземала в пари. Свидетелката била виждала една от ищците, а на другата И. Д. й вземал рента в пари. Договорите за земите били сключвани от И. за всички имоти. През 2016 г. свидетелката твърди, че била сметнала поотделно кой колко получава от наследниците, за да може И. да им даде парите. Причината И. Д. да подписва договорите за наем на земеделска земя била, че той живеел в [населено място]; той обяснявал на свидетелката стриктно да пише кой колко рента има да взема. Самият той при сключването на договорите бил казвал, че сключва договори за общите земи, винаги ставало въпрос за „двете Тошки“. Бил казал на свидетелката, че между него и „двете Тошки“ има делба. От показанията на свидетеля Г. К. Г. с установява, че последният познавал И. Д. И. от 1979 г., работили заедно, били лични приятели. Познавал сестрата на И. - Т., познавал синовете на И. - Д. и Е.. И. Д. бил дал под аренда земите в земеделска кооперация, а така също земите на сестра си и братовчедка си Т.. Парите от рентата и олиото носели с И. на Т. в [населено място]. И. починал през 2021 г. по време на пандемията. Докато били заедно два дни в болницата, И. помолил свидетеля да каже на Д., че е сложил парите на леля му в печката, а олиото под мивката в шкафа. Тези пари били от рентата. През 2019 г. свидетелят последно ходил с И. да занесат парите на Т.. От показанията на свидетеля Н. П. В. - син на Т. П., става ясно, че И. Д. бил първи братовчед на майка му; последната имала земи, дадени за обработване на земеделски производител. Майка му получавала олио и пари, и веднъж зърно, като рента. Първо вземала парите, след това олиото. Свидетелят вземал от вуйчо си олиото и парите, последната рента за 2022 г. в пари превела лелята на свидетеля - Т. А., но всяка година майка му си получавала рентата. Земите били в землището на [населено място], част от тях съсобствени между двете ищци, а друга част лична собственост на майката на свидетеля. Свидетелят бил виждал отделно олио за другата ищца в мазето на И.. От показанията на свидетелката М. И. Д. става ясно, че познавала Д. И. Д. и Е. И. Д., които били нейни братовчеди, живеели в [населено място]. Свидетелката знаела, че баща им притежавал доста земеделски земи в землището на [населено място] от родителите си. Знаела, че И. има една сестра, но тя живеела от много години в [населено място]. Преди много години, когато били живи майката и батата на И., имало уговорка, че всичко имотно го наследява И. Д., а дъщеря си я обезщетили с пари. Къщата и нивите оставали на И.. Земите ги обработвали местните кооперации. Д. и Е. ползвали имотите след смъртта на баща си, като ги отдавали под аренда. При така установената фактически обстановка, въззивният съд е направил следните правни изводи: За да бъде уважен предявеният иск с правно основание чл.108 ЗС, следва да са налице кумулативно следните предпоставки: ищците да са титуляри на правото на собственост върху имота-предмет на иска, ответникът да упражнява фактическа власт върху същия имот и да липсва основание за осъществяваното от последния владение върху имота. Приел е, че от събраните по делото писмени и гласни доказателства се установява по категоричен начин основателността на предявените искове. Ищците са легитимират като собственици на процесните имоти по силата на представения договор за доброволна делба от 21.11.2007 г., с който в дял на Т. К. П. е поставена нива, находяща се в землището на [населено място], местността „Д.“, с площ от 8.070 дка, а в общ дял на двете ищци са поставени нива, находяща се в землището на [населено място], с площ от 8.550 дка, местност „Д.“, и нива с площ от 4.840дка, „Г.“. Установява се чрез показанията на свидетелите П., Г. и В., че при получаването на наемна цена от страна на земеделския производител П., обработваща нивите на двете ищци и починалия И. Д. И., същата е била поделяна между тях с оглед на притежаваните земи; установява се и това, че дори и през 2022 г., след получена рента от П., Е. Д. И. е предоставил съответна сума на Т. Д. А., следователно двете ищци са били възприемани като собственици на процесните земеделски имоти и поради тази причина Е. И. е изплатил съответна парична сума на А., която сума включвала и частта на П.. По въпроса за придобивната давност Окръжен съд – Стара Загора е намерил, че не е налице изтекла придобивна давност по отношение на праводателите на „Агро Рат“ ЕООД. Това е така, тъй като по своята правна същност придобивната давност съставлява упражнявано от несобственик владение върху определена вещ, продължило през определен от закона срок, след изтичането на който се придобива право на собственост или друго вещно право, на което владението по съдържание и начин на упражняване е съответствало. Фактическият състав на придобивната давност изисква наличие на два елемента: владение, което да е постоянно, нспрекъснато, явно (да не е установено и да не е упражнено по скрит начин), спокойно (неустановено с насилие и неоспорвано с насилие), и изтичане на определен период от време, като съгласно разпоредбата на чл. 79 ЗС правото на собственост по давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години, респ. 5 години, когато владението е добросъвестно. Самото владение е установено фактическо господство върху определена вещ с намерението да се свои. Съдът е визирал, че от събраните доказателства по делото се установява, че до смъртта на И. Д. И. на 22.10.2021 г., а и след това, наемната цена е била поделяна включително с двете ищци. Следователно не са налице доказателства ответниците по исковата молба да са владели през определения от закона срок процесните имоти, за да се позоват на придобивна давност. Приел е, че в това отношение показанията на свидетелката Д. се явяват неподкрепени от събраните по делото доказателства и изолирани, още повече че не са достатъчно конкретни. По изложениите съображения и като е съобразил извършената продажба на процесните имоти в полза на „Агро Рат“ ЕООД, съдът е намерил предявените искове и искането по чл. 537, ал. 2 ГПК (за отмяна на нот. акт № 122/17.02.2022 г. в частта относно процесните имоти) за основателни. Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, и ал. 2, предл. трето ГПК. При условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК формулира въпроса: Длъжен ли е въззивният съд да изложи мотиви по всички доводи и възражения на страните, включително и по събраните доказателства и тяхната доказателствена сила. Сочи, че по този въпрос атакуваното пред ВКС решение влиза в противоречие с приетото в: решение № 217/09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 27/02.02.2015 г. по гр. д. № 4265/2014 г. на ВКС, IV г. о., решение № 35/23.05.2019 г. по гр. д. № 1499/2018 г. на ВКС, IV г. о., решение № 194/02.07.2012 г. по гр. д. № 92/2012 г. на ВКС, II г. о., решение № 209/20.02.2018 г. по т. д. № 1096/2017 г. на ВКС, I т. о. При условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК жалбоподателят формулира въпроса: Отдаването под наем на чужд поземлен имот - земеделска земя, от предишен съсобственик и получаването на добивите от него може ли да осъществи състава на придобиване на имота по давност. Счита, че по така поставения въпрос не е налице правна уредба, а съществуващата такава не дава ясно и еднозначно тълкуване. Според жалбоподателя въззивното решение е и очевидно неправилно, тъй като решаващият съд не е съобразил, че предмет на спора са земеделски земи, за чието управление е предвидена императивната норма на чл. 4а ЗСПЗЗ, според която земеделска земя може да се отдава под наем от собственика или от упълномощено от него лице; от лице, което притежава права върху земелската земя, включващи в съдържанието си правомощие да ползва или да управлява земята, предоставено от собственик или от упълномощено от него лице; от съсобственик или съсобственици на земеделска земя, или от упълномощено от тях лице, като в случая по делото няма данни за извършено от страна на ищците упълномощаване или предоставяне на права на общия наследодател на ответниците да отдава под наем техните земи. От насрещните страни е постъпил отговор на касационната жалба, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е визирано, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: Въззивното решение е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. Преценката на Окръжен съд - Стара Загора дали е налице изтекла в полза на ответниците-физически лица придобивна давност е в съответствие с нормите на закона, задължителната практика, както и практиката на ВКС по чл. 290 ГПК. По първия въпрос от изложението към касационната жалба е налице задължителна практика на ВКС (ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС) и установена непротиворечива многобройна практика по чл. 290 ГПК, съгласно която въззивният съд е съд по съществото на правния спор, като непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор в рамките, очертани от въззивната жалба. Ето защо, дейността на въззивния съд е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните въз основа на анализ на събраните доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора на нея. В случая Окръжен съд – Стара Загора не се е отклонил съществено от горната практика. Същият е съобразил доводите и възраженията на страните, относимите за изхода на спора факти, обстоятелства и доказателства и е направил обосновани изводи. Съдът, при преценката на гласните доказателства, се е мотивирал на кои свидетели дава вяра и защо не кредитира показанията на свидетелката М. Д.. Вторият въпрос не е обуславящ за изхода на делото и по него не следва да се допуска касационно обжалване. Това е така, защото няма съмнение, че отдаването под наем на чужда земеделска земя сам о по себе си не води до категоричен извод за осъществявано владение с намерение за своене на имота. От значение са и всички други конкретни данни и обстоятелства, които подлежат на преценка по всяко дело. Освен това въпросът не е съобразен с установеното от въззивния съд, че в случая И. Д. И. е получавал рентата, дължима на Т. П. и Т. А., от името на последните и им я е предавал впоследствие. В тази връзка следва да се посочи, че за да удовлетворява очертаните изисквания към общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, поставеният правен въпрос следва да почива на приетите за установени от въззивния съд факти и обстоятелства - т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Правни въпроси, мотивирани с фактически твърдения, каквито не са възприети във въззивното решение, нямат обуславящо изхода на спора значение и са неотносими към делото. Те представляват доводи за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, което не е предмет на проверка в настоящото производство по селектиране на касационната жалба. Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване. Ответниците по касационната жалба имат право на 2000 лв. разноски за адвокат за производството пред ВКС. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,