Определение № 4342 от 14.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 202/2026 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. С. И. срещу решение № 6062 /09.10.2025 г. по в.гр.д. № 5651 /2025 г. на Софийския градски съд, с което е потвърдено решение № 4645 /18.03.2025 г. по гр.д. № 13129 /2023 г. на Софийски районен съд в частта, с която са отхвърлени исковете на жалбоподателката с правно основание чл.45 ЗЗД срещу В. К. В. и с правно основание чл.49 ЗЗД срещу Центъра за спешна медицинска помощ – София за солидарно осъждане да й заплатят сумата 10 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в притеснение и стрес, причинени вследствие на противоправни действия и бездействия на В. К. В. в качеството му на служител на Центъра за Спешна медицинска помощ София на 16.03.2018 г при спешна необходимост от медицинска помощ на М. Ш.. Ответникът по касационната жалба В. К. В. не е подал отговор.

Ответникът по касационната жалба Центърът за спешна медицинска помощ София в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба. Касационната жалба е процесуално допустима: подадена е от надлежна страна в предвидения срок срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване и е редовна.

По доводите във въззивната жалба въззивният съд е изложил следното:

Решението на СРС е правилно в обжалваната част, при следните уточнения и мотиви по доводите във въззивната жалба

Процесните искове са предявени от М. С. И., която не е пряк потърпевш от инцидента, като за такъв трябва да се счита лицето М. Ш., за който се твърди, че е трябвало да бъде изнесен от жилището му, за да бъде лекуван в лечебно заведение. Евентуални неимуществени вреди, които са понесени от ищцата не са пряка и непосредствена последица от увреждането по смисъла на чл.51, ал.1 ЗЗД, а представляват косвен резултат от същото. Да се приеме обратното би означавало при всеки инцидент с нанесени неимуществени вреди на увредено лице /вкл.при телесни увреждания и/или лекарска грешка/ да се приемат за пострадали и близките на това лице в различна степен на родство или фактическа близост, което противоречи на основни принципи на деликтното право и на справедливостта. Отделно, в случая ищцата не е съпруга или роднина на М. Ш. и не е установено по безспорен начин същата да е в трайно фактическо съжителство с него. Присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди на ищцата е нелогично и необосновано с оглед наличните доказателства.

Следва да се споделят водещите мотиви на първоинстанционния съд, че в случая не е доказано противоправно поведение на ответника В. като служител на Център за Спешна медицинска помощ - София.

По делото липсват каквито и да е преки доказателства какви точно са били действията /бездействията на В. при инцидента, а отделно от това дали същият като лекар е имал законово задължение и задължение по длъжностната му характеристика да извършва физическото изнасяне на М. Ш. и на други пациенти от жилищата им. По-вероятно е това да е било задължение на друго лице, защото лекарската професия по принцип не предполага успоредно полагане на тежък физически труд. Отделно няма и категорични данни какво точно е било състоянието да М. Ш. към момента на инцидента и дали то наистина е налагало транспортирането му до лечебно заведение. Евентуално В. е можел да участва в пренасяне на М. Ш. „с одеяло“ по стълбите, но самата ищца признава, че това не е било вариант в случая, предвид предполагаемото тежко състояние на М. Ш.. По делото не е представена медицинска документация в необходимия обем, нито е изслушана съдебно-медицинска експертиза за състоянието на М. Ш. преди и след 16.03.2018 г.

Липсват доказателства и дали ответникът В. е имал обективна възможност да участва в пренасянето на М. Ш. предвид възрастта си и физическото си състояние, както и как е трябвало да стане това пренасяне според констатираното състояние на Ш. и особеностите на жилището, в което се е намирал.

Като краен резултат правилно СРС е счел, че е възможно други лица да носят отговорност за инцидента, но това не са ответниците по делото предвид визираното в основанието на иска действия и бездействия единствено на В. В.. От друга страна не могат да се споделят мотивите на първоинстанционния съд в частта, в която се 2 приемат „за безспорни“ факти по деликта, които не са признати изрично от ответниците и които не са приети за безспорни с изрично определение от СРС. Ако се сравнят твърденията на ищцата в исковата молба и отговорите на ответниците се установява, че последните са оспорили съществена част от твърденията на същата и има множество разминавания за това какви са били действията на В., какво е казал същият на ищцата, дали е отказал медицинска помощ и съдействие, насочил ли е същата към участие и на друг екип на спешната помощ и пр. На практика ищцата не е провела доказване, още по-малко пълно такова, на исковете си и това не може да бъде заменено като се приеме от съда хипотетична фактическа обстановка /какво вероятно се е случило/. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване:

В изложението си на основания за допускане на касационно обжалване касационната жалбоподателка поставя следните въпроси, за които твърди, че осъществяват основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК: Касационната жалбоподателка е номерирала въпросите както следва:

1. В случая на деликт при нарушаване на медицинските стандарти при упражняване на спешна медицинска дейност, има ли значение длъжностната характеристика и вътрешното разпределение на дейности на лицата от изпратения лекарски екип за отговорността им за неизвършени от лицето, осигуряващо спешна медицинска помощ? Този въпрос е поставен повторно и под № 5.

2. Липсата на брезентова носилка, с която да бъде пренесено лицето в случая представлява ли липса на съвременно оборудване, съответно основание ли е за противоправност на действието? Този въпрос е поставен повторно и под № 6.

3. Следва ли съдът да се произнася относно вината за причиняване на деликт, ако ответникът по деликта не е ангажирал доказателства за липсата на вина? Този въпрос е поставен повторно и под № 7.

4. Приложим ли е принципът от Постановление № 5/24.Х1.1969 г. на Пленумът на ВС по отношение на признаване на право на обезщетение за вреди на лице, което е съжителствало на съпружески начала с увредения, без увреденият да е починал? Този въпрос е поставен повторно и под № 8.

Настоящият съдебен състав намира следното:

Въпросът под номера 1 и 5 не е обуславящ, въззивният съд не е установил нарушаване на медицинските стандарти от лекаря доктор В., срещу когото е предявен иск по чл.45 ЗЗД, а за отговорността на втория ответник – Центърът за СМП е функционална на отговорността на лекаря.

Въпросът под номера 2 и 6 не е обуславящ. Въззивният съд е приел, че не е доказано доктор В. да е имал законово задължение и задължение по длъжностната му 3 характеристика да извършва физическото изнасяне на М. Ш. и на други пациенти от жилищата им. Приел е, че няма и категорични данни какво точно е било състоянието да М. Ш. към момента на инцидента и дали то наистина е налагало транспортирането му до лечебно заведение. Като допълнителни аргументи за това въззивният съд е посочил, че лекарската професия по принцип не предполага успоредно полагане на тежък физически труд и че не е доказано доктор В. да е имал обективна възможност да участва в пренасянето на М. Ш. предвид възрастта си и физическото си състояние, нито е доказано как е трябвало да стане това пренасяне според констатираното състояние на Ш. и особеностите на жилището, в което се е намирал.

Въпросът под номера 3 и 7 не е обуславящ при извод на въззивния съд за липса на противоправни действия на ответника по иска по чл.45 ЗЗД доктор В.. Въпросът под номера 4 и 8 не е обуславящ тъй като въззивният съд не е приел, че ищцата е съжителствала на съпружески начала с увредения, а е приел обратното: че ищцата няма право на обезщетение за евентуалните претърпени вреди от М. Ш., тъй като не е доказано да е съпруга или роднина на М. Ш., нито да е в трайно фактическо съжителство с него. Въпросът не е обуславящ и поради изложеното по въпроси с номера 3 и 7 (тъй като въззивният съд е приел, че не са установени противоправни действия на доктор В.). Касационната жалбоподателка се позовава и на очевидна неправилност на обжалваното решение – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.

Очевидната неправилност е отделно основание за допускане на касационно обжалване, такава форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост.

Настоящият състав намира, че за да е очевидна, неправилността на обжалваното решение трябва да е толкова съществена, че да може да бъде установена при прочит на решението (на мотивите към него). Такава неправилност може да бъде обусловена от такъв порок на въззивния акт, който да може да бъде установен пряко от неговото съдържание, без да бъде извършван анализ на доказателствата и на осъществените процесуални действия на съда и страните. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение и при установените от инстанцията по същество факти.

В конкретния случай при запознаване с обжалваното решение настоящият състав не установи то да е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закон, нито извън тези закони, нито да е явно необосновано (фактическите изводи на съда да не съответстват на обсъдените от него доказателства). Или: При запознаване със съдържанието на обжалваното решение (на мотивите към него) настоящият състав не може да установи основателността на наведените доводи за неправилност по чл.281, т.3 ГПК. 4 Поради изложеното не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

С оглед изхода от това производство касационната жалбоподателка няма право на разноски. Първият ответник не претендира разноски. Ответникът ЦСМП претендира жалбоподателката да бъде осъдена да му заплати направените разноски за адвокатско възнаграждение в касационното производство съгласно списък на разноски.

С оглед изхода от това производство искането му е основателно и доказано с представения по делото договор за правна защита и съдействие, в който е отразено уговарянето и заплащането на сумата 560 лева. Следва да бъде присъдено нейната равностойност в евро – 286.32 евро.

Воден от изложеното съдът