Определение № 5436 от 26.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 650/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

С решение № 6143 от 08.11.2024 г. по в. гр. д. № 12005/2021 г. /неточно посочено дело №15301/2021 г./ на Софийски градски съд, ІV-Е гр.състав, е потвърдено реш ение № 20148974 от 30.06.2021 г. по гр. д. № 12837/2019 г. на Софийски районен съд, 159-ти състав, с което е отхвърлен предявеният от Н. Л. П. срещу Д. Н. Н. и А. П. Н. иск по чл. 109 ЗС за осъждане на ответниците да премахнат масивен гараж с площ от 20 кв.м., построен в УПИ Х-520, кв.129 по плана на [населено място], м. “Л. ІІІ-та част”, ПИ с идентификатор [№] по КККР.

Предмет на делото е иск по чл.109 ЗС за събаряне на гараж, изграден в съсобствено дворно място. С нотариален акт от 2004 г. ответниците са били признати за собственици по давност за този гараж. Ищцата счита, че този гараж й пречи да упражнява правото си на собственост в същото дворно място. През 2017 г. тя е закупила тавански помещения № 1 и 2 от жилищната сграда, построена в същия имот, заедно с мазе № 7 и 9.58 % ид. части от дворното място. През 2019 г., по време на висящия процес по чл.109 ЗС, тя е продала на трето лице апартамента, обособен след преустройство на таванските помещения, заедно с 9.58% идеални части от дворното място. През 2020 г. ищцата е придобила чрез замяна 2 % ид. части от мястото.

Въззивният съд е приел, че с протокол от 25.07.2020 г. собствениците, притежаващи 80.42% идеални части от дворното място, са разпределили ползването му, като западната част от него е предоставена за ползване на съсобствениците, притежаващи 19.58% идеални части, в които се включват и притежаваните от ищцата 2% идеални части. Прието е, че ищцата има достъп до разпределената площ. Прието е също, че по делото не са установени изложените в исковата молба и поддържани във въззивната жалба твърдения, че процесният гараж попада върху паркомясто, разпределено към притежаван от ищцата към датата на подаване на исковата молба самостоятелен обект в сградата. От заключението на приетата съдебно-техническа експертиза е установено, че не е налице одобрен проект, който да разпределя паркомясто към имота на ищцата и спорната част от дворното място няма статут на принадлежност към конкретен жилищен обект или към конкретен собственик. Прието е, че извършеното разпределение на ползването е обвързващо съсобствениците и техните правоприемници докато трае собствеността, но само ако липсва промяна на съществените обстоятелства, при които е постигнато съгласието. Такава промяна може да засяга предназначението и състоянието на съсобствената вещ, а може да се отнася до обема на правата на съсобствениците. Прехвърлянето на притежаваните идеални части от вещта от един съсобственик на трети лица, при липсата на други промени в обстоятелствата, при които е извършено първоначалното разпределение, само по себе си не съставлява основание да се иска преразпределение на ползването по реда на чл. 32 ЗС, тъй като разпределението не се извършва с оглед личността на съсобственика. По делото нито се твърди, нито се установява настъпила промяна в обема на правата на съсобствениците, в това число тяхното съотношение, след осъществените разпоредителни сделки. Ищцата е обвързана от разпределението на ползването на дворното място. Процесният гараж, във вида, в който е изграден и съобразно местоположението му, не ограничава възможността на ищцата да ползва съсобственото дворно място съобразно извършеното разпределение, в това число не води до намаляване на частта за ползване на ищцата с оглед правата й в съсобствеността. Съдът се е позовал и на практика на ВКС по чл.109 ЗС.

Прието е, че изложените в исковата молба твърдения, че процесният гараж е незаконен строеж, нямат пряко отношение към иска по чл. 109 ЗС. Незаконното строителство само по себе си не означава, че ищцата е възпрепятствана да ползва общото дворно място. Отделно от това по делото е установено, че процесният гараж е търпим строеж по смисъла на § 16, ал.1 ЗУТ и не подлежи на премахване.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от Н. Л. П..

Жалбоподателката подчертава обстоятелството, че процесният гараж е незаконен строеж, осъществен без право на строеж, без нейното съгласие като съсобственик на мястото, както и без съгласието на част от другите съсобственици. Изводът на съда, че гаражът е търпим строеж, бил необоснован. Гаражът нямал градоустройствен статут, не бил отразен в кадастралната карта и в действащия застроителен план. Не била изяснена годината на неговото построяване. Нотариалният акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот, не се ползвал с материална доказателствена сила относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост и другите факти, отразени в него. Неправилен бил изводът на съда, че незаконното строителство само по себе си не означава, че ищцата е възпрепятствана да ползва дворното място. Оспорва и извода на съда, че е извършено валидно разпределение на ползването на дворното място на 25.07.2020 г. Това разпределение било направено в хода на висящото дело с цел да обслужи интереса на ответниците. Тъй като между страните бил налице спор за ползването на общата вещ, единственият начин за разрешаването му било това да стане по реда на спорната съдебна администрация. В разпределението не участвали част от съсобствениците на мястото, включително и жалбоподателката. Съдът изпаднал в противоречие, като приел, че промяната в обема на правата и включването на нови собственици е основание за извършване на ново разпределение по чл.32 ЗС и същевременно – че ищцата е обвързана от разпределението от 25.07.2020 г. Налице били промени в собствеността – в хода на делото ищцата се разпоредила със своя апартамент и припадащите му се идеални части от дворното място и също така в хода на делото придобила нови 2 % ид. части от мястото. Затова извършеното преди това разпределение на ползването от 25.07.2020 не я обвързвало, нито обвързвало новия собственик на нейния апартамент. Не били изяснени всички съсобственици на дворното място, както и дали ответниците, които ползват гаража, са съсобственици в мястото. При извършеното разпределение не била оставена част от мястото около сградата за общо ползване.

В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните въпроси:

1. Изграждането на сграда в съсобствен имот без валидно учредено ограничено вещно право от съсобствениците и без да е дадено съгласие за изграждането представлява ли неоснователно действие на ответника и създава ли пречки на съсобственика да упражнява правата си като собственик в неговия пълен обем;

2. Следва ли съсобственикът да търпи в имота сграда, която не отговаря на изискванията на закона за търпим строеж и не е отразена в нито един от действащите планове.

Твърди се, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС – първи въпрос – в противоречие с ТР № 4/2015 г. от 17.11.2017 г. на ОСГК на ВКС, решение № 81 от 20.06.2022 г. по гр.д.№ 4021/2021 г. на ВКС, І г.о., определение № 631 от 20.12.2018 г. по гр.д.№ 4634/2017 г. на ВКС, ІІ г.о., втори въпрос – в противоречие с решение № 129 от 22.07.2014 г. по гр. д. № 4880/2013 г. на ВКС, решение № 42 от 08.06.2020 г. по гр.д.№ 3841/2019 г. на ВКС, І г.о.

Ответниците А. П. Н. и Д. Н. Н. оспорват жалбата. Считат, че липсват основания за допускането й до разглеждане по същество.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск с правно основание чл.109 ЗС, което е в обхвата на касационния контрол независимо от цената на иска – чл.280, ал.3, т.1 ГПК.

Не е налице обаче поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Искът по чл. 109 ЗС предоставя защита срещу неоснователни действия, които пречат на собственика /съсобственика/ да упражнява своето право. Мотивите на въззивния съд, с които е обосновано отхвърлянето на предявения иск по чл.109 ЗС, съответстват на разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 4 от 06.11.2017 г. по тълк.д.№ 4/2015 г. на ВКС, ОСГК, според които за уважаването на негаторния иск във всички случаи е необходимо ищецът да докаже, че е собственик на вещта, че върху тази вещ ответникът е осъществил неоснователно въздействие (действие или бездействие) и че това действие или бездействие създава на ищеца пречки за използване на вещта, по-големи от обикновените. Ако действията на ответника са неоснователни, но не създават пречки на собственика, не е налице хипотезата на чл. 109 ЗС. Въззивният съд в случая е стигнал до извод, че неоснователните действия на ответниците /незаконно строителство/ не създават пречки на ищцата да ползва своите 2 % ид. части от мястото, съобразявайки факта, че при извършеното разпределение на ползването мястото, върху което е изграден процесният гараж, попада извън частта, разпределена за ползване на ищцата. Обстоятелството, че разпределението на ползването е извършено в хода на висящия процес по чл.109 ЗС не влияе на правилността на изводите на въззивния съд, тъй като съгласно чл.235, ал.3 ГПК съдът взема предвид и фактите, настъпили след предявяване на иска, които са от значение за спорното право. Обстоятелството, че не всички съсобственици в дворното място са участвали в разпределението на ползването не го опорочава, тъй като съгласно чл.32, ал.1 ЗС общата вещ се използва и управлява съгласно решението на съсобствениците, притежаващи повече от половината от общата вещ. Това разпределение обвързва ищцата, доколкото е обвързвало и нейния праводател. Според принципа, възприет в т.3 на посоченото тълкувателно решение, за уважаване на иска по чл.109 ЗС е необходимо ищецът да докаже, че неоснователното действие на ответника му пречи да упражнява своето право. Настоящият случай не попада в изключенията на този принцип, най-общо разгледани в мотивите по т.3 – когато от естеството на извършеното от ответника нарушение е ясно, че с него се пречи на собственика да упражнява правото си в пълен обем. Незаконното строителство не е достатъчно за уважаването на предявения иск за събаряне на процесния гараж, след като ищцата има възможност да ползва свободната част от дворното място според обема на притежаваните от нея права и според извършеното разпределение на ползването. Не е налице и противоречие по чл.280, ал.1, т.1 ГПК между въззивното решение и решение № 81 от 20.06.2022 г. по гр. д. № 4021/2021 г. на ВКС, І г.о. Случаят, разгледан от ВКС, при който е уважен предявеният иск по чл.109 ЗС за премахване на външна лятна кухня /гостна/, не е сходен с настоящия. Там незаконната постройка е изградена след като съсобствениците на дворното място са сключили споразумение за разпределяне на ползването му и по тази причина не е обхваната от това споразумение, а освен това е било установено, че тя пречи на ищцата да упражнява собствеността си върху жилище в основната сграда в имота, тъй като се намира на 3-4 м. от спалнята на ищцата и шумът от използването й пречи за отдиха на ищцата. В настоящия случай гаражът е построен преди споразумението за разпределяне на ползването на дворното място и земята под него е обхваната от това споразумение, а освен това не е установено той да пречи на ищцата да използва собствеността си върху 2% ид. части от мястото, която се концентрира в западната му част, съобразно извършеното разпределение на ползването. Определение № 631 от 20.12.2018 г. по гр. д. № 4634/2017 г. на ВКС, ІІ г.о., на което жалбоподателката също се позовава, е постановено в производство по чл.288 ГПК и не представлява практика по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, която да послужи като основание за допускане на касационно обжалване, съгласно ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

Вторият въпрос от изложението също не обосновава допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Въпросът не е относим към решаващия извод на въззивния съд за неоснователност на иска по чл. 109 ЗС, обусловен от недоказаност на елемент от фактическия състав на чл. 109 ЗС – препятстване упражняване на правото на собственост на ищцата според разпределеното ползване на дворното място. Не е налице и противоречие по чл.280, ал.1, т.1 ГПК с посочената практика на ВКС. Решение № 129 от 22.07.2014 г. по гр. д. № 4880/2013 г. на ВКС е постановено в специфичната хипотеза на незаконен и неузаконим строеж, който попада в чуждо дворно място, но без суперфициарни права за извършилия строителството и неговите приобретатели, затова собственикът на земята не е длъжен да търпи строежа. По настоящото дело незаконният строеж е построен в съсобствено дворно място, в частта от мястото, която попада извън площта, разпределена за ползване на ищцата и по тази причина гаражът не й пречи да упражнява правото си на собственост върху притежаваните 2% ид. части от мястото. Разликата между фактите по двете дела определя и различния резултат по тях. Решение № 42 от 08.06.2020 г. по гр.д.№ 3841/2019 г. на ВКС, І г.о., разглежда отношенията между собственик на земята и суперфициарен собственик, който обаче е извършил своя строеж в чуждото място по такъв начин, че създава пречки за нормален достъп до жилищната сграда на собственика на мястото. По настоящото дело не се разглежда подобен проблем и съответно – не възниква противоречие по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

При този изход на делото на ответниците следва да се присъдят сторените разноски за касационното производство в размер на 2000 лв., съгласно договор за правна защита и съдействие от 20.01.25 г.

Воден от гореизложеното Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение,