Определение № 2611 от 10.09.2025 г. на ВКС по т. д. № 831/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „М. експрес“ ЕООД срещу решение №709 от 30.12.2024г. по в.гр.д. №355/2024г. на Окръжен съд – Велико Търново, с което е отменено решение №1385 от 06.10.2023 г. по гр.д. №1432/2023г. на Районен съд – Плевен и: е прието за установено, че касаторът дължи на Н. П. Н. следите суми: 12 326,78 лв. – главница, представляваща заплатени от Н. П. Н. вместо „М. експрес“ ЕООД сума от 2 000 лв. - частична сума по фактура №[ЕГН] от 27.09.2012 г., издадена от „Стройпродукт“ ЕООД и 5 280 евро с левова равностойност от 10 326,78 лв. - месечна вноска, дължима от „М. експрес“ ЕООД по договор за кредит, сключен с „Пощенска банка“ (понастоящем „Юробанк България“ АД); както и 6 255,85 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата от 12 326,78 лв. за периода от 20.12.2017г. до 20.12.2022г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК в съда (20.12.2022г.) до окончателното изплащане на сумата, предмет на издадена Заповед по чл.410 от ГПК №3711 от 21.12.2022г. по ч.гр.д. №6718/2022г. на Районен съд – Плевен, е отхвърлено предявеното от „М. експрес“ ЕООД, евентуално възражение за прихващане на ищцовото вземане за главница от 12 326,78лв. с насрещно парично вземане по чл.284 ал.2 ЗЗД на „М. експрес“ ЕООД против Н. П. Н. за сумата от 32 000 лв. - платена в брой от разплащателна сметка на „М. експрес“ ЕООД, открита в „Юробанк България“ АД, на ищеца Н. П. Н. с основание – връщане на временна финансова помощ, и за сумата от 850 евро - наредена от разплащателна сметка на „М. експрес“ ЕООД, открита в „Юробанк България“ АД, по банкова сметка на Н. П. Н., открита в „Юробанк България“ АД, клон Плевен с основание – вноска по кредит, като неоснователно и недоказано; е отхвърлено предявеното от „М. експрес“ ЕООД, [населено място], евентуално възражение за прихващане на ищцовото вземане за главница от 12 326,78лв. с насрещно парично вземане по чл.284 ал.2 ЗЗД на „М. експрес“ ЕООД против Н. П. Н., за предаване на всичко, което Н. П. Н. е получил в изпълнение на договор за поръчка в общ размер на сумата 119 226,90 лв. /представляваща сбор от 74 810 лева и 22 710 евро с левова равностойност от 44 416,90лв./, от които: платени от разплащателната сметка на „М. експрес“ ЕООД, открита в „Юробанк България“ АД, на Н. П. Н. на 26.08.2016г. 30 110 лева за захранване на сметка, на 12.04.2017г. сума от 15 000 лева – прехвърляне на средства, както изтеглени в брой от Н. П. Н. от разплащателната сметка на „М. експрес“ ЕООД, открита в „Юробанк България“ АД, суми, както следва: на 04.05.2017г. на сумата от 1200 лева, на 15.05.2017г. на сумата от 2000 лева, на 16.05.2017г. на сумата от 3000 лева, на 18.05.2017г. на сумата от 9500 лева, на 18.05.2017г. на сумата от 1500 лева, на 22.05.2017г. сумата от 5000 лева, на 02.06.2017г. сумата от 1500 лева, на 08.06.2017г. сумата от 2000 лева, на 16.06.2017г. сумата от 2000 лева, на 14.08.2017г. сумата от 2000 лева, на 02.02.2017г. сумата от 20 000 евро, на 12.05.2017г. сумата от 1000 евро, на 18.10.2017г. сумата от 1710 евро, като погасено по давност. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, необосновано и вероятно недопустимо. Жалбоподателят поддържа, че въззивният съд в противоречие с чл. 103, ал.2 от ЗЗД и Тълкувателно решение №2 от 18.03.2022г. по тълк. дело № 2/2020г., ОСГТК на ВКС е приел, че не може да се прихваща с погасено по давност вземане (вземането на прихващащия ответник), когато пасивното вземане (вземането на ищеца) е възникнало преди да изтече давностният срок за вземането на прихващащия ответник. Твърди, че изводът на решаващия съд, че на 20.12.2017 г. ищецът Н. Н. е платил сочените от него суми в общ размер от 12 326,78 лв. със собствени парични средства, а не с парични средства собственост на ответника по делото „М. експрес“ ЕООД, е неправилен и необоснован. Аргументира, че с отговора на исковата молба от 24.04.2023 г. ответното дружество е направило изявление за прихващане в условията на евентуалност ако съдът приеме, че Н. Н. е платил задължението със собствени средства, да компенсира с насрещните задължения на основание чл. 284, ал. 2 ЗЗД за сумата от 119 226,90 лв., станали изискуеми в периода 26.08.2016 г. до 18.10.2017г. Счита, че горепосоченото възражение за прихващане е основателно и следва да бъде уважено, защото са установени двете насрещни парични вземания, техния размер, датите, на които са възникнали и станали изискуеми, като първият момент, в който прихващането е било възможно да се осъществи е 20.12.2017г., когато е възникнало пасивното вземане, ако същото се приеме за доказано. Навежда доводи, че от една страна въззивният съд е приел, че към 20.12.2017 г. ищецът Н. П. Н. е бил съдружник в ответното дружество „М. експрес“ ЕООД с дял от 70 % от капитала, поради което правният му интерес да изпълни задължение на дружеството произтича от вероятното намаление върху имущественото му право по чл.133 ал.1 ТЗ на част от печалбата, но от друга страна не е взел предвид, че към тази дата ищецът е имал задължение по чл. 284, ал.2 от ЗЗД към ответното дружество в размер на 119 226,90 лв., което не е погасил и не е оспорил. Изтъква, че по този начин ищецът е засегнал негативно имуществото на дружеството, съответно е засегнал собственото си имуществено право на част от печалбата. С оглед на това счита, че за Н. Н. нито е съществувал правен интерес да изпълни, нито е доказал при условията на пълно и главно доказване наличието на такъв, за да настъпи законната суброгация по чл. 74 от ЗЗД. Допускането на касационното обжалване обосновава с предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по следните съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: 1. При своевременно направено с отговора на исковата молба възражение за прихващане от кой момент се смятат погасени двете насрещни вземания, когато едно от тях или и двете са спорни/неликвидни? 2. От кой момент поражда действие направеното с отговора на исковата молба възражение за прихващане? 3. Допуска ли се прихващането и след като вземането е погасено по давност, ако е могло да се бъде извършено преди изтичането на давността? 4. Има ли значение кога е настъпила ликвидността? 5. От кой момент следва да се смятат за погасени двете насрещни вземания? 6. При произнасяне на съда (с уважаване, съответно отхвърляне) по заявено възражение за прихващане с вземане на ответника, надвишаващо по размер исковата претенция, силата на пресъдено нещо цялото вземане на ответника ли обхваща или само тази част, съответстваща на размера на иска и поражда ли решението сила на пресъдено нещо по отношение правопораждащите факти на активното вземане? 7. Когато възражението за прихващане с вземане на ответника, надвишаващо по размер исковата претенция, е основателно, може ли ответникът да претендира разликата до пълния размер на своето вземане в последващ процес? В раздел ІІ от изложението поставя следните въпроси: 1. В хипотеза на предявен по чл.74 от ЗЗД иск от съдружник в дружество с ограничена отговорност против дружеството в което е съдружник, винаги ли е налице правен интерес за съдружника да изпълни паричното задължение на дружеството, за да встъпи в правата на кредитора? 2. Правният интерес на съдружника зависи ли от размера на дяловото му участие в капитала на дружеството или не зависи? 3. Всеки съдружник в дружество с ограничена отговорност ли има правен интерес да изпълни парично задължение вместо дружеството, в което членува, за да встъпи в правата на кредитора? 4. Оборимо ли е предположението, че всеки съдружник в дружество с ограничена отговорност има правен интерес да изпълни парично задължение вместо дружеството, в което членува, за да встъпи в правата на кредитора и чия е доказателствената тежест за това? Твърди, че въпросите по т.1-7 са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС, формирана с Тълкувателно решение № 2 от 18.03.2022 г. по тълк. дело № 2/2020 г., ОСГТК на ВКС. По въпросите от т.8-т.11 поддържа наличието на допълнителното основание по чл.280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като твърди, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като съществуващата съдебна практика не дава изчерпателен отговор на тези въпроси. Ответникът по касация Н. П. Н., [населено място], оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, съответно основателността на жалбата. Подробни съображения излага в писмен отговор. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е установил, че на 20.12.2017 г., ищецът Н. П. Н., в качеството на трето лице, е изпълнил с лични средства от банковата си сметка чужд дълг - изискуемо и ликвидно към датата на плащането парично задължение на ответното търговско дружество „М. експрес“ ЕООД частично в размер на 2 000 лв. по фактура № [ЕГН] от 27.09.2012г., издадена от „Стройпродукт“ ЕООД, за стойност на СМР съгласно протокол обр.19 по сключен между „М. Експрес“ ООД и „Стройпродукт“ ЕООД и договор от 14.05.2012 г., както и че на същата дата е изпълнил още едно задължение на ответното търговско дружество спрямо „Пощенска банка“ АД /понастоящем „Юробанк България“ АД/, представляващо месечна вноска по договор за кредит в размер на 5 280 евро, с левова равностойност от 10 326,78 лв. Въз основа на справка от Търговския регистър и регистъра на юридическите лица с нестопанска цел е констатирал, че към датата на погасяване на чуждите задължения (20.12.2017 г.) ищецът Н. е бил съдружник в ответното търговско дружество с 70 % дял от капитала. Решаващият съд е приел, че Н. П. Н. е имал правен интерес от изпълнението на чуждите задължения, доколкото неизпълнението на задълженията на дружеството би накърнило имуществената му сфера - правото му на част от печалбата от дейността на дружеството, в случай на предприемане на действия по събиране на вземанията на кредиторите. Изложил е аргументи, че изпълненото задължение в размер на 2 000 лв. по фактура №[ЕГН]/27.09.2012 г. не е било погасено по давност, тъй като за същото е било подадено заявление по чл.410 от ГПК депозирано на 27.09.2017г., чрез лицензиран пощенски оператор, в рамките на 5-годишния давностен срок от изискуемостта на вземането. Решаващият съд е приел за неоснователно и недоказано и правоизключващото възражение на ответника, релевирано с отговора на исковата молба, относно погасяването на задълженията със средства на дружеството. Във връзка с този довод, въззивният съд е изложил мотиви, че Н. Н. е бил упълномощен от управителя на „М. експрес“ ЕООД да извършва всякакви действия на разпореждане с откритите на името на „М. експрес“ ЕООД банкови сметки, за което свидетелства и пълномощно от 12.10.2015г. с нотариална заверка на подписа, както и че на посочените в отговора на исковата молба дати ищецът е теглил средства от банковата сметка на ответника в „Юробанк България“ АД и също така е извършил три превода от сметката на дружеството по собствените си сметки. Приел е, че ответното дружество не е доказало при условията на пълно и главно доказване, че ищецът Н. е превел изтеглените парични средства от банковите сметки на дружеството по свои лични сметки преди 20.12.2017 г., нито че с преведените от сметка на дружеството по сметка на ищеца на 26.08.2016 г. сума в размер на 30 110 лв. и на 12.04.2017 г. сума в размер на 15 000 лв. от сметка на дружеството е извършено процесното погасяване на чуждо задължение. По направеното възражение за прихващане окръжен съд е изложил мотиви, че Н. П. Н. е упражнил представителната власт, учредена с пълномощното от 12.10.2015 г., като е извършил разпореждания със средствата на ответното дружество и по този начин е възникнало мандатно правоотношение, по силата на което за довереника – ищец е възникнало задължение да извърши отчетна сделка спрямо доверителя – ответник. Констатирал е, че ищецът Н. Н. е извършил следните разпоредителни действия със средства от банковата сметка на „М. експрес“ ЕООД: на 26.08.2016г. от сметката на „М. експрес“ ЕООД в „Юробанк България“ АД е наредено да се плати по сметката на ищеца Н. в „УниКредит Булбанк“ АД сумата от 30 110лв. с посочено основание на превода – захранване на сметка; на 12.04.2017г. от сметката на „М. експрес“ ЕООД, открита в „Юробанк България“ АД, е нареден превод по сметка на Н. П. Н., открита в „Юробанк България“ АД, сумата от 15 000лв. с основание на превода: прехвърляне на средства; на 17.08.2017г. от банкова сметка на „М. експрес“ ЕООД, открита в „Юробанк България“ АД, е наредено да се плати по банкова сметка на Н. П. Н., открита в „Юробанк“, клон Плевен, сумата от 850 евро – вноска по кредит. Също така е установил, че ищецът е изтеглил в брой от банкова сметка на „М. експрес“ ЕООД, открита в „Юробанк България“ АД, на следните дати суми в размери, както следва: на 26.08.2016г. сумата от 32 000 лв. с основание – връщане на временна финансова помощ; на 04.05.2017г. – 1200лв.; на 15.05.2017г. – 2000лв.; на 16.05.2017г. – 3000лв.; на 18.05.2017г. – 9 500лв.; на 18.05.2017г. - 1500лв.; на 22.05.2017г. - 5000лв.; на 02.06.2017г. -1500лв.; на 08.06.2017г- 2000лв.; на 16.06.2017г. - 2000лв.; на 14.08.2017г. - 2000лв.; на 02.02.2017г. - 20 000 евро; на 12.05.2017г. - 1000 евро; на 18.10.2017г. - 1710 евро. При тези данни съдът е приел, че ответното възражение за прихващане е неоснователно и недоказано и следва да бъде отхвърлено, досежно платената в брой на ищеца от разплащателната сметка на ответника, открита в „Юробанк България“ АД, сума от 32 000 лева на 26.08.2016г. и досежно преведената на 17.08.2017г. от разплащателната сметка на ответника в „Юборанк България“ АД по банкова сметка на ищеца, открита в „Юробанк“, клон Плевен, сума от 850 евро, доколкото съществува правно основание за имущественото разместване на престациите и за получаване за тези парични суми от ищеца – сумата от 32 000 евро съставлява върната на ищеца от ответника временна финансова помощ, респ. сумата от 850 евро е върната от ответника на ищеца вноска по кредит. Приел е, че поради съществуването на правно основание за имущественото разместване на престациите и за получаване за тези парични суми от ищеца не съществува насрещно парично вземане на ответника против ищеца за връщане на тези суми. По отношение на останалите изтеглени от сметката на дружеството суми в общ размер от 119 226, 90 лв., въззивният съд е счел, че ищецът е бил длъжен ги възстанови на ответното дружество по силата на отчетническата сделка между тях и като не е сторил това се е обогатил без основание, поради което дължи връщането им. За това вземане решаващият съд е приел, че е погасено по давност, тъй като задължението по чл.284, ал.2 ЗЗД е изискуемо от деня на получаване на даденото в изпълнение на поръчката, и давността на основание чл.114, ал.1 ЗЗД започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. След като е съпоставил периода на изпълнение на поръчката и момента на възражението за прихващане – отговора на исковата молба от 24.04.2023г., е констатирал, че всички претендирани от дружеството суми са получени от Н. Н. по договора за поръчка от 26.08.2016г. до 18.10.2017г., възражението за прихващане е направено след изтичане на петгодишния давностен срок, поради което същото е погасено по давност. Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Съгласно чл. 280, ал.2 от ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. В т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. д. №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че касационната инстанция е длъжна всякога да допусне касационно обжалване, ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е недопустимо, като преценката за допустимостта се извършва с решението по същество на подадената касационна жалба. Служебното задължение на съда да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото, трябва да се разпростре и във фазата по селекция на касационните жалби. Констатирането на вероятност за наличието на някое от предвидените в ГПК основания за недопустимост на обжалваното съдебно решение налага допускане на касационно обжалване. При тази преценка касационната инстанция не е обвързана от доводите на касатора, както и от относимите към основанието „вероятна недопустимост“ правни въпроси от изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал.1 от ГПК. В задължителната съдебна практика – т.9 от ППВС №1/1985г. е разяснено, че недопустимо е това съдебно решение, което е постановено, без да отговаря на изискванията за решаване на делото по същество, като при липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, десезиране на съда, както и когато е разгледан непредявен иск, тоест когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл извън заявения предмет на делото и обема на търсената защита. Касаторът е въвел довод за недопустимост на въззивното решение в частта, с която е отхвърлено направеното от него възражение за прихващане. Касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280, ал.2 от ГПК за проверка на допустимостта на въззивното решение в посочената част при съобразяване на разясненията, дадени в т.2 на Тълкувателно решение №2/2020г. от 18.03.2022 г. по тълк. д. № 2/2020 г. на ОСГТК на ВКС. Налице са и предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението на основание чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Третият въпрос в раздел първи от изложението дали се допуска извършването на прихващане с погасено по давност вземане, е релевантен за спора. Същият е обсъждан от въззивния съд и се явява обуславящ за изводите му, че възражението за прихващане е погасено по давност за размера от 119 226,90 лв. По поставения въпрос е формирана постоянна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение №2/2020г. от 18.03.2022г. по тълк. д. №2/2020г. на ВКС, ОСГТК, както и служебно известните на настоящия състав решение №113/09.07.2013г. по гр. д. №1274/2013г. на ВКС, ІІ гр. о., решение №35 от 25.07.2017г. по т. д. №3164/2015г. на ВКС, І т. о., решение №50068 от 5.07.2024г. по т. д. №618/2022г. на ВКС, II т. о. и други съдебни актове, постановени по реда на чл.290 от ГПК. Останалите въпроси в раздел І от изложението на основанията за допускане на касационно обжалване не отговарят на общия критерий за достъп до касация. Въпросите по т.1, т.2, т.4 и т.5 касаят момента, от който се смятат погасени двете насрещни вземания. Съдът не е изразявал становище по този въпрос, доколкото е приел, че активното вземане на ответника е възникнало, но е погасено по давност и с него не може да се извърши прихващане. Въпросите по т.6 и т.7 от изложението също не са обсъждани от съда, като те са изцяло извън предмета на настоящия спор и биха били релевантни само ако възражението бе прието за основателно и ответникът бе предявил в друго производство претенция за разликата до пълния размер на вземането. Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване и по въпросите, поставени в т.2 и т.4 раздел ІІ от изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, доколкото въззивният съд не е изразил становище,че правният интерес на съдружник в ООД да изплати задължения на дружеството зависи от размера на дяловото му участие в капитала на същото дружество, нито че предположението, че всеки съдружник има правен интерес да изпълни парични задължения на дружеството, е необоримо. Обуславящи за изхода на спора са другите два правни въпроса относно правния интерес за съдружника в ООД да изпълни парични задължения на дружеството, но тях касаторът не е обосновал наличието на допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, се явява от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касаторът не е посочил коя правна норма според него е неясна, непълна или противоречива, нито е обосновал защо следва да бъде изоставена създадена по прилагането на конкретна правна норма съдебна практика. С оглед изложеното въззивното решение следва да бъде допуснато до касация на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за проверка на съответствието му с практиката на ВКС по правния въпрос: „Допуска ли се прихващането и след като вземането е погасено по давност, ако е могло да се бъде извършено преди изтичането на давността ?“, както и на основание чл.280, ал.2, предл.2 от ГПК за преценка за недопустимост на същото в частта, с която съдът се е произнесъл изрично в диспозитива по предявеното възражение за прихващане. На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касационният жалбоподател следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 371,65 лева. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд