Определение № 489 от 03.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1289/2014 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение №282 от 14.11.2013 г. на Шуменския окръжен съд по гр.д. №469/2013 г., с което след частична отмяна на решение №445 от 29.05.2013 г. на Шуменския районен съд по гр.д. №3439/2012 г. са отхвърлени предявените от Б. И. П. срещу [фирма] искове с правно основание чл.344, ал.1,т.1, т.3 и т.4 КТ, чл.226, ал.1 и ал.2 КТ. Въззивният съд е приел, че ищецът не е прекратил законно трудовото правоотношение на основание чл.327, ал.1, т.2 КТ, защото не са били налице основанията за това. За да възникне това право в полза на работника или служителя, е необходимо работодателят да забави изплащането на трудовото възнаграждение или на обезщетение по КТ, или по общественото осигуряване. Установено е по делото, че ответникът е изплащал своевременно всички дължими осигурителни вноски и Д. за периода до месец юли 2012 г. Падежът за изплащане на трудовото възнаграждение за месец юли 2012 г. е 30.08.2012 г. и към момента на прекратяване на трудовото правоотношение – 01.08.2012 г., още не е настъпил. След като на датата, на която ищецът е отправил волеизявлението си за прекратяване на правоотношението, задължението на работодателя все още не е било изискуемо, то не може да се приеме, че има надлежно прекратяване на трудовия договор на това основание. Доказано е извършването на нарушението, за което ищецът е бил уволнен дисциплинарно на 09.08.2012 г. Недоволен от решението е жалбоподателят Б. И. П., [населено място], който го обжалва в срок, като счита, че въззивният съд се е произнесъл по правния въпрос за това настъпва ли прекратяване на трудовото правоотношение с връчване на работодателя на писмено изявление на работника по чл.327, ал.1, т.2 КТ, ако не са били налице основанията за това. Твърди се, че този въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС – решение №144 от 23.02.2010 г. по гр. дело №3101/2008 г. на ВКС,V г.о. Ответникът по касационната жалба [фирма], [населено място], не е заявил становище. Жалбата е процесуално недопустима в частта и относно исковете за присъждане на обезщетения по чл.226, ал.1 и ал.2 КТ. В тази част ВКС е сезиран с касационна жалба срещу решение на въззивен съд по искове с цена до 5000 лв. Според разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК производството по такива спорове е двуинстанционно. Касационната жалба срещу въззивното решение в тази част следва да се остави без разглеждане поради недопустимост на касационния контрол. В останалата част касационната жалба е подадена в срок, редовна е и е допустима. Касационното обжалване следва да бъде допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като повдигнатият въпрос обуславя крайното решение на съда и е решен в противоречие с практиката на ВКС. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.