Определение № 237 от 10.05.2021 г. на ВКС по т. д. № 1607/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на Д. О. Г. ЕГН: [ЕГН] и К. О. Д. ЕГН: [ЕГН] срещу решение №2144 от 05.09.2019 г. на Софийски апелативен съд по в.гр.д. №2667/2018г., с което след отмяна на първоинстанционното решение № 8307 от 08.12.2017г., постановено по гр.дело № 8194/2017г. по описа на СГС, І-во ГО, 18-и състав в осъдителната му част, са отхвърлени исковете на същите срещу „Сдружение на българските автомобилни застрахователи“ за присъждане на застрахователно обезщетение в хипотезата на чл.226 от КЗ/отм./ в размер на по 100 000 лева за всяка от тях, за претърпени болки и страдания от смъртта на техните родители О. К.-р.1942 г. и В. Д. -р. 1946 г., в следствие на настъпило на 20.09.2014 г. пътно-транспортно произшествие /ПТП / В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивното решение. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателите сочат, че правните въпроси от значение за спора са решени в противоречие с практиката на ВКС– основание за допускане до касация, съгласно чл.280 ал.1, т.1 ГПК. Ответникът по касационната жалба изпраща писмен отговор на същата, в който счита въззивното решение за правилно От негова страна е подадена ЧЖ срещу решение №462/21.02.2020 г., в частта, с която САС е отказал да допълни в частта за разноските решение №2144 от 05.09.2019 г., постановено от него, като изрично отмени присъдените по реда на чл.248 ГПК от първоинстанционния съд, с определение от 08.03.2018 г., в полза на ищците разноски от 1634 лева. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над 20 000 лева намира, че касационните жалби са допустими, редовни и подадени в срок. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел следното: От събраните по делото доказателства: констативен протокол за ПТП, протокол за оглед на местопроизшествие, постановление за прекратяване на наказателното производство на ОП-Враца се установява, че на 20.09.2014г., пострадалите В. Д. и О. К., са претърпели ПТП на път II-15 до с Мраморен, общ.Враца. К. е управлявал лек автомобил марка „ВАЗ“ с ДК № 210661, а В. Д. е била пътник на предна дясна седалка в автомобила. При навлизане от страничен черен път на главен път II-15 е настъпил удар с движещия се по главния път лек автомобил марка „БМВ“ с рег. № 1004-CGY, с испанска регистрация, управляван от Х. Б. К.. От удара са пострадали В. Д. и О. К., които са починали съотв. на 10.10.2014г. и на 30.10.2014г.. Видно от заключенията на комбинираната съдебно-медицинска и автотехническа експертиза, смъртта на пострадалите е в пряка причинно-следствена връзка с увредите, получени при претърпяното ПТП. Според представените удостоверения за наследници, ищците са дъщери на починалите и са от кръга на лицата, имащи право на обезщетение на неимуществените вреди, причинени им от смъртта на техните родители. Безспорно е още обстоятелството, че към датата на процесното ПТП, отговорността на водача на лек автомобил „БМВ“ с рег. № 1004-CGY марка с испанска регистрация, управляван от К. е застрахована от чуждестранно застрахователно дружество,чийто кореспондент в страната е ответното НББАЗ. От страна на двете ищци са предявени кумулативно обективно съединени искове с правно осн. чл.226 ал.1 от КЗ (отм.) във вр. с чл.282 ал.3 от КЗ(отм.), във вр. с чл.45 от ЗЗД за обезщетяване на претърпени неимуществени вреди от всяка от ищците от смъртта на техните родители в размери на по 100 000 лева. Изложени са съображения, че за да се ангажира отговорността на сдружението е необходимо да е изпълнен фактическият състав на чл.45 ал.1 ЗЗД по отношение на застрахования водач на МПС, включващ кумулативно следните елементи: противоправно деяние, довело до вреда на ищците, от което те търпят болки и страдания, подлежащи на обезщетяване, пряка причинно-следствена връзка между деянието и настъпилата вреда. В тежест на ищците пред първоинстанционния съд, е да докажат изпълнението на посочения ФС с всички допустими доказателствени средства, което в случая, според въззивния съдебен състав, не е сторено. Не е доказано противоправно поведение на застрахования водач. Съгласно разпоредбата на чл.45 ал.2 от ЗЗД, вината на застрахования водач се предполага. В случая, вината на водача на лек автомобил марка „БМВ“ К. за настъпване на процесното ПТП, се оспорва от ответника, предвид механизма на ПТП. Презумпцията, уредена от чл.45 ал.2 от ЗЗД е оборима и е в тежест на ответника, който я оспорва да докаже твърденията си, различни от онова което законът предполага. Според съда, в случая, това е налице. В първоинстанционното разглеждане на делото са приети две заключения на КСМАТЕ, които не са оспорени от страните поделото и които въззивният състав е кредитирал. Според същите, изключителна вина за настъпване на процесното ПТП има водачът на лек автомобил „ВАЗ“, а ударът за водача на лек автомобил „БМВ“ е бил непредотвратим. Водачът на лек автомобил „БМВ“ не е нарушил правилата за движение по пътищата, регулирани от ЗДвП и ППЗДвП и не е осъществил нито виновно, нито противоправно поведение. Изложени са съображения, че обстоятелството, че водачът на лек автомобил „БМВ“, виждайки неправомерно навлизащия на пътното платно лек автомобил „ВАЗ“ с теглич и прикачено към него ремарке, е предприел маневра за заобикаляне на автомобила чрез отклоняване на волана в ляво, поради което ударът е настъпил не в теглича, а в лекия автомобил странично, не може да се квалифицира като противоправно виновно поведение. Според въззивния съд, това поведение съставлява обичайна поведенческа реакция, провокирана от характерното за всеки човек чувство за самосъхранение. Не може да се приеме за доказан и фактът, че водачът на лек автомобил „БМВ“ е управлявал същия със скорост, която да не му позволява осъществяване на контрол върху автомобил във всеки един момент. Напротив, последният е управлявал автомобила с разрешената за този пътен участък скорост и е направил опит да избегне удара с неправомерно навлизащия на главното пътно платно лек автомобил „ВАЗ“, без да застраши насрещно движещите се автомобили, което се установява от показанията на разпитания свидетел. Тези изводи се подкрепят и от обстоятелството, че в проведеното наказателно производство срещу водача на лек автомобил „БМВ“ не е повдигнато обвинение, същият е бил конституиран в наказателното производство единствено като свидетел. Наказателното производство е било образувано срещу пострадалия О. К., водач на лек автомобил „ВАЗ“ и е било прекратено поради смъртта на същия. Предвид изложеното въззивният състав е счел, че водачът на лек автомобил „БМВ“ няма качеството на делинквент и отговорността му не може да бъде ангажирана, поради което и тази на ответното Бюро също не може да бъде ангажирана,. По тези съображения така предявените преки искове са неоснователни и недоказани и следва да бъдат изцяло отхвърлени. В изложение на основанията за допускане до касационно обжалване, жалбоподателят-ищец сочи като обуславящи изхода по спора следните въпроси: за доказателствената сила на актовете на органите на досъдебното производство и на събраните в същото производство доказателства за механизма на ПТП, за задължението на съда да изложи мотиви по всички възражения на страните и по техните доводи и да изложи съображения за това, кои факти намира за доказани и въз основа, на кои доказателства, за критериите, по които едно действие се квалифицира като крайна необходимост, за съдържанието на понятието „спасителна маневра“ във връзка с ТР №106/ 31.10.1983 г. по нак. дело №90/82 на ОСНК. Първата група въпроси са процесуални и по отношение на тях, настоящият състав на ВКС,ТК,Второ т.о. намира, че същите не се явяват обуславящи изхода по спора по следните съображения: Съдебният състав на САС е основал своите изводи за механизма на ПТП и поведението на участниците не само на съдържанието на актовете на органите на досъдебното производство и на събраните в него доказателства, но и на заключението на автотехническата експертиза и свидетелски показания, т.е. изводите му са на база преценка на всички събрани доказателства в тяхната съвкупност. Следователно няма как да се приеме,че отговорът на този въпрос е обуславящ изхода по спора. Останалата част от процесуалните въпроси се основават на твърдения за допуснати процесуални пропуски на съда, каквито не се установяват. По отношение на въпроса за критериите, по които едно действие се квалифицира като крайна необходимост и последиците от такова действие следва да се отчете липса на относимост на въпроса към произнасянето на въззивния съд: приложението на този правен институт, нито е навеждан в процеса, нито съдът го е прилагал при произнасянето си с обжалвания акт. Относно съдържанието на понятието „спасителна маневра“ във връзка с ТР №106/ 31.10.1983 г. по нак. дело №90/82 на ОСНК, то липсва противоречие на въззивното решение със съдържанието на посочената тълкувателна практика на ВС, доколкото в цитираното ТР изрично е прието, че, ако в опасната зона за спиране на МПС бъде увредено лицето, което е създало опасността със своето неправомерно поведение, е налице случайно деяние по смисъла на чл.15 НК “-т.е. деянието е невиновно. Следователно: липсва вина на прекия причинител на вредите като елемент от правопораждащия фактически състав на гражданската отговорност за вреди от непозволено увреждане, съгласно чл.45 ал.1 ЗЗД, а от тук и за ангажиране на функционалната отговорност по чл.226 ал.1 от КЗ/отм./. С оглед гореизложеното не е налице основание за допускане на касация. В полза на ответника по касация не следва да се присъжда като разноски адвокатско възнаграждение, поради прилагането на доказателства за направата на такива след преклузивния срок за това-датата на провеждане на закрито заседание-14.04.2021 година. Основателна се явява постъпилата от страна на „Сдружение на българските автомобилни застрахователи“ ЧЖ срещу решение №462/21.02.2020 г., в частта, с която САС е отказал да допълни в частта за разноските решение №2144 от 05.09.2019 г., като изрично отмени присъдените по реда на чл.248 ГПК от първоинстанционния съд, с определение от 08.03.2018 г., в полза на ищците разноски от 1634 лева. Въззивният съд се е позовал на обстоятелството, че същите са били присъдени с отделно определение по чл.248 ГПК,което не е обжалвано с отделна ЧЖ. Същият не е отчел, че при подадена въззивна жалба срещу първоинстанционното решение в осъдителната му част и след отмяната на последното и отхвърляне на исковете изцяло, е следвало да приложи разпоредбата на чл.78 ал.1 ГПК, независимо от това, че разноските в тежест на ответника са били присъдени с отделно определение по чл.248 ГПК, което не е обжалвано с отделна ЧЖ, при положение,че от негова страна е подадена и разгледана въззивна такава и същата е уважена. Водим от изложеното, съдът