Определение № 3259 от 05.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 1135/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Застрахователна компания Лев Инс“ АД („ЗК Лев Инс“ АД) със седалище в [населено място] - чрез пълномощник адв. Т. П. от САК, срещу решение № 226 от 22.11.2023 г., постановено по в. гр. д. № 305/2023 г. на Апелативен съд - Велико Търново, с което е потвърдено решение № 128 от 19.04.2023 г. по гр. д. № 92/2022 г. на Окръжен съд - Русе. С първоинстанционното решение е осъдено „ЗК Лев Инс“ АД да заплати на А. А. Г. в качеството й на майка и законен представител на малолетната К. Г. Г. сумата 30 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, причинени на К. Г. при ПТП на 11.10.2021 г., ведно със законната лихва от 04.02.2022 г. до окончателното плащане. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и нарушение на материалния закон - чл.52 ЗЗД и чл.51, ал.2 ЗЗД. По съображения в жалбата се иска отмяна на решението и отхвърляне на предявения иск изцяло, евентуално - частично, след редуциране на дължимото обезщетение за неимуществени вреди при отчитане на принос от страна на пострадалата в размер на 95 %. С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Касаторът е посочил като значими за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК следните въпроси, за които твърди, че са разрешени в противоречие със задължителната съдебна практика в Постановление № 17/1963 г. на Пленума на ВС, Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС, Тълкувателно решение № 2/2016 г. на ОСНК на ВКС и решения на ВКС, постановени при действието на чл.290 ГПК в редакцията преди изменението от ДВ бр.86/2017 г.: „ 1. В хипотезата на пряк иск срещу застрахователя, при прилагането на чл.51, ал.2 от ЗЗД, как следва да се прилага редукцията на обезщетението, за което искът би бил основателен, и как следва да бъде наложено намаляването му поради допринасянето от страна на пострадалия за настъпването на вредата; 2. Необходимо ли е увреденият/пострадалият при ПТП да е допринесъл за настъпване на вредите или е достатъчно наличието на причинна връзка между неговото действие/бездействие и вредоносния резултат, за да бъде отчетено съпричиняване и да се приложи чл.51, ал.2 от ЗЗД; 3. В хипотезата на пряк иск срещу застрахователя самостоятелното съзнателно поставяне в риск за собствения си живот и здраве предопределят ли принос по смисъла на чл.51, ал.2 от ЗЗД на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат при ПТП и какъв е критерият за отчитане на приноса; 4. Явява ли се абсолютно за пешеходеца правото на пресичане на платното за движение при липса на пешеходна пътека и внезапното му навлизане на платното за движение и как следва да бъде разпределен приноса между пешеходеца и водача на МПС, който е ударил пешеходеца; 5. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 от ЗЗД, и кои са общите и специални критерии, които следва да бъдат съобразени при определяне на обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя“. В срока по чл.287, ал.1 ГПК е подаден отговор от А. А. Г. в качеството й на майка и законен представител на малолетната К. Г. Г. - чрез пълномощник адв. Я. Д. от САК. В отговора е изразено становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по същество, като е поискано присъждане на разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване. За да потвърди обжалваното пред него решение, Апелативен съд - Велико Търново е приел, че с оглед установените по делото факти, релевантни за основателността на предявения иск по чл.432, ал.1 КЗ, ответникът „ЗК Лев Инс“ АД дължи на малолетната К. Г. Г. обезщетение за претърпените при ПТП на 11.10.2021 г. неимуществени вреди, причинени виновно и противоправно от водач със задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите в „ЗК „Лев Инс“ АД, в определения от първоинстанционния съд размер - 30 000 лв. Въззивният съд е преценил като неоснователни оплакванията във въззивната жалба на ответника - застраховател, че механизмът на произшествието е останал неизяснен и че с поведението си на пешеходец К. Г. е допринесла за настъпване на вредоносния резултат, тъй като при пресичане на пътното платно не е съобразила поведението си с правилата на чл.113 ЗДвП и чл.114 ЗДвП. Препращайки по реда на чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение, въззивният съд е приел за установено, че произшествието е настъпило по вина на застрахования в ответното дружество водач на МПС, който в нарушение на чл.20 ЗДвП чл.116 ЗДвП, при преминаване през кръстовище с пешеходни пътеки, не е предприел спиране на управляваното от него превозно средство в момент, в който е възникнала опасност за движението - наличие на дете до пешеходна пътека, което е чакало да пресече платното за движение и е предприело пресичане, след като му е дадено предимство от друг (товарен) автомобил, движещ се вдясно на управлявания от виновния водач автомобил. Съобразявайки установения от първата инстанция факт, че произшествието е реализирано на място с добра видимост, позволяващо на водача да забележи чакащото да пресече дете, въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че водачът е имал възможност и е бил длъжен да съобрази поведението си с възникналата опасност, като отчете и преминаването покрай него на друг автомобил; Ако водачът е съобразил действията си с конкретните обстоятелства на пътя, детето не би следвало да попадне в опасната зона на автомобила и да бъде ударено от него. При така възприетите обстоятелства относно механизма на реализиране на произшествието въззивният съд е изразил категорично становище, че произшествието е резултат единствено от виновното и противоправно поведение на водача и че не е налице принос по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД от страна на пострадалата пешеходка, доколкото по делото не е доказано тя да е навлязла внезапно на платното за движение на превозни средства или да е предприела пресичане на платното на място, на което няма пешеходна пътека. В съответствие със собствената си преценка на фактите и доказателствата въззивният съд е изразил съгласие с извода на първоинстанционния съд за неоснователност на възражението на ответника - застраховател за принос на пострадалата, съставляващ основание по чл.51, ал.2 ЗЗД за намаляване на обезщетението за неимуществени вреди. За неоснователни въззивният съд е счел и оплакванията ответника, че присъденото от първата инстанция обезщетение за неимуществени вреди е завишено и не кореспондира с принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД. След като е съобразил установените в хода на делото факти - че към момента на произшествието пострадалото дете е било на 11 г., че в резултат на удара то е получило счупване на дясна лъчева кост в далечния край, наложило непосредствено след травмата наместване и гипсова имобилзация, а петнадесет дни по-късно по причина на разместване е извършено закрито наместване на счупените кости, че детето е имало болки с изразен интензитет след травмата, по време на медицинските манипулации и при раздвижване на крайника, които са намалели постепенно в рамките на възстановителния период от 2 - 3 месеца, че независимо от пълното функционално възстановяване в областта на движение на гривнената става, детето продължава да изпитва болки при натоварване на крайника, че вследствие на удара от автомобила детето е имало синини по крака и е изпитвало болки в тази област, че вследствие на преживения стрес детето е изпитвало страх, имало е кошмари, станало е по-затворено, страхувало се е от автомобили и е изпитвало страх при пресичане, въззивният съд се е произнесъл, че обезщетението от 30 000 лв. е необходимо и достатъчно от гледна точка на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД, както и с оглед обществено - икономическите условия в страната към момента на увреждането. Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд - Велико Търново въззивно решение. Според т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационно обжалване в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК се допуска по разрешен с обжалваното въззивно решение правен въпрос, посочен от касатора, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело; Материалноправният или процесуалноправният въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК трябва да е от значение за формиране на решаващата правна воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните доказателства. Първите четири въпроса в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, с които касаторът - ответник е обосновал общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационно обжалване, са относими към предмета на разрешения с обжалваното решение правен спор, но нямат обуславящо значение за неговия изход. Въпросите са формулирани с оглед последователно поддържаната пред инстанциите по същество защитна теза на касатора, че пострадалото при произшествието дете обективно е допринесло с поведението си за настъпване на инцидента и за проявлението на вредите, като е предприело пресичане на платното за движение на превозни средства в нарушение на установените в ЗДвП (чл.113, ал.1, т.1 и т.2, чл.114, ал.1, т.1 и т.2) правила. Въззивният съд, след самостоятелна преценка на фактите по делото, е приел, че произшествието е реализирано в момент, когато малолетното дете е пресичало пътното платно на пешеходна пътека, след предоставено му предимство за пресичане от успоредно движещ се товарен автомобил, респ. че не е доказано то да е пресичало платното на място, различно от пешеходна пътека (чл.113, ал.1 ЗДвП), или да е навлязло внезапно на платното (чл.114, ал.1 ЗДвП). Поставените от касатора въпроси не кореспондират с изводите, до които е достигнал въззивния съд и с които е мотивирана преценката на съда за неоснователност на възражението за принос на пострадалата по чл.51, ал.2 ЗЗД. Поради това и с оглед разясненията в цитираното тълкувателно решение тези въпроси не могат да послужат като общо основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Следва да се отбележи, че изводите на въззивния съд за неоснователност на възражението по чл.51, ал.2 ЗЗД не противоречат на посочената в изложението задължителна практика на ВС и ВКС, в която е възприето принципното разрешение, че принос по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД е налице само при доказана по несъмнен начин причинно - следствена връзка между поведението на пострадалия и проявлението на вредоносния резултат. Отричането на приноса в конкретния случай е резултат от преценката на въззивния съд, че настъпването на произшествието и на вредите, за които се претендира обезщетение с прекия иск по чл.432 КЗ, не се намира в причинна връзка с поведението на пострадалото дете, а е последица единствено от поведението на участвалия в произшествието водач на МПС. Произнасяйки се в този смисъл, въззивният съд е постановил решението си в съответствие със задължителната практика на ВС и ВКС по приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД, поради което няма основание решението да се допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Формулираният в изложението въпрос относно критериите за прилагане на чл.52 ЗЗД е значим за делото, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика в Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС и с посочената от касатора практика на ВКС (решение № 104/25.07.2014 г. по т. д. № 29998/2013 г. на І т. о., решение № 157/28.11.2014 г. по т. д. № 3040/2013 г. на ІІ т. о. и решение № 215/03.02.2017 г. по т. д. № 2908/2015 г. на І т. о.). С Постановление № 4/1968 г. Пленумът на Върховния съд е отговорил на въпроса кои са критериите, които формират съдържанието на понятието „справедливост” по чл.52 ЗЗД и имат значение при определяне на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане. В т.11 на постановлението е указано на съдилищата, че при определяне на размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят вредите, и в мотивите към съдебното решение да се посочват конкретно тези обстоятелства и значението им за размера на вредите. В съобразителната част на постановлението е разяснено, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост и че понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които съдът трябва да вземе предвид при определяне на обезщетението; Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. Задължителните указания на Пленума на ВС са намерили отражение и в създадената при действието на чл.290 ГПК практика на ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД, в която е възприето разбирането, че за да удовлетворява изискването за справедливост по чл.52 ЗЗД и да компенсира в най-пълна степен причинените неимуществени вреди, присъденото от съда обезщетение следва да е определено при съблюдаване на посочените в ППВС № 4/1968 г. критерии и след задълбочена преценка на всички релевантни за спора обстоятелства, които в конкретния случай формират съдържанието на понятието „справедливост”. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, след като е взел предвид всички установени по делото правнорелевантни факти, които в конкретния случай попълват съдържанието на понятието „справедливост”. Съобразени са както общите критерии, указани в ППВС № 4/1968 г., така и специфичните за спора обстоятелства - ниската възраст на пострадалата, ситуацията, при която е настъпил инцидентът, получените от пострадалата телесни увреждания и предприетото по повод на тях лечение, продължителността и интензитета на понесените болки и страдания, неблагоприятните психоемоционални преживявания и последвалите стресови реакции по повод на инцидента. Определеният размер на обезщетението, който касаторът счита за неоправдано завишен, не е обусловен от несъобразяване в достатъчна степен на всички релевантни за приложението на чл.52 ЗЗД критерии, а е резултат от извода на въззивния съд, че с оглед установените по делото факти, които в конкретния случай изпълват със съдържание понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 ЗЗД, точният паричен еквивалент на претърпените от пострадалото дете неимуществени вреди възлиза на присъдената от първата инстанция парична сума. В съответствие с константната практика на ВКС при формиране на решаващия си извод за размера на справедливото обезщетение въззивният съд е взел предвид и обществено - икономическата конюнктура в страната към момента на настъпване на вредите. Съобразяването на обжалваното решение със задължителната практика на ВС и ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД изключва възможността решението да се допусне до касационен контрол на поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. гр. д. № 305/2023 г. на Апелативен съд - Велико Търново. Разноски за производството по чл.288 ГПК не следва да се присъждат на ответницата по касация, тъй като не са представени доказателства за извършени разноски. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,