Определение № 3458 от 07.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 1416/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от „Застрахователна компания ЛЕВ ИНС“ АД чрез процесуалния му пълномощник – адв. Т. П., срещу въззивното решение № 52/25.02.2025г., постановено по в.гр.д. № 575/2024г. на Апелативен съд – Велико Т., с което е потвърдено решение № 311/08.07.2024 г. по гр.д. № 701/2023 г. на ОС - Русе, в частта му, с която касаторът е осъден на основание чл. 432, ал.1 КЗ и чл. 86 ЗЗД, да заплати на Н. В. С., сума в размер на 42 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди и сума в размер на 2 575,20 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди, причинени от ПТП, настъпило на 01.02.2023г., ведно със законната лихва върху присъдените суми, считано от 15.02.2023г. до окончателното изплащане.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Счита, че въззивният съд неправилно е приложил материалния закон / чл. 52 ЗЗД/, като е определил и присъдил завишено обезщетение за неимуществени вреди на ищцата. Касационният жалбоподател сочи, че апелативният съд е приел занижен процент на съпричиняване / 30% /, тъй като при правилно поставен предпазен колан пострадалата е нямало да получи травмите в областта на главата, а би могло да бъде предотвратено и счупването на таза. Сочи, че справедливото според него по размер обезщетение за неимуществени вреди в случая би било максимум 40 000 лв. и при прието съпричиняване от 50 %, не биха се дължали повече от 20 000 лв. Твърди, че пострадалата сама се е поставила в опасност, поела е огромен предвидим и реално очакван риск, като с това си противоправно поведение е допринесла в значителна степен за настъпване на вредоносния резултат, но тези обстоятелства не са обсъдени и анализирани от въззивния съд и по тях нямало мотиви. По подробно изложените доводи претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение, неговата отмяна и отхвърляне на исковите претенции за описаните суми.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поставя следните въпроси:

1. „В хипотезата на пряк иск срещу застрахователя при прилагането на чл. 51, ал.2 ЗЗД какви са критериите за определяне на процента съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия при ПТП и как следва да се прилага редукцията на обезщетението, за който искът би бил основателен и как следва да бъде наложено намаляването му поради допринясането от пострадалия за настъпването на вредата?“, по който касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 45/15.04.2009г. по т.д. №525/2008г. на ВКС, решение №206/12.03.2010г. по т.д. №35/2009г. на 2 т.о., решение №165/26.10.2010г. по т.д. №93/2010г. на 2 т.о., решение №58/29.04.2011г. по т.д. №623/2011г., 2 т.о.;

2. „Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД и кои са критериите, които следва да бъдат съобразени при определяне на обезщетение за неимуществени вреди, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя, включително и при доказано съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия?“, по който касационният жалбоподател поддържа произнасяне в противоречие с ППВС 4/1968г., решение №104/25.07.2014г. по т.д. № 2998/2013г. на ВКС, 1 т.о., решение №157/28.10.2014г. по т.д. №3040/2014г. на ВКС, 2 т.о., решение № 215/03.02.2017г. по т.д. №623/2011 на ВКС, 2 т.о. и др.;

Ответницата по жалбата – Н. В. С. оспорва същата по съображения, подробно изложени в писмен отговор от 10.06.2025г., подаден чрез процесуалния й представител – адв. С. И.. Поддържа, че решението е правилно, законосъобразно и мотивирано. Претендира да не бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение. Процесуалният й представител е заявил искане за присъждане на адвокатско възнаграждение за осъществено безплатно процесуално представителство по чл. 38 ЗАдв.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в предвидения по чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и е процесуално допустима в частта, с която се обжалва въззивното решение за уважаване на иска за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди. В останалата й част – по отношение на въззивното решение, в частта, с която е потвърден първоинстанционният акт за осъждане на Застрахователна компания „Лев Инс“ АД да заплати на ищцата сумата от 2 575,20лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, жалбата е процесуално недопустима и следва да се остави без разглеждане с оглед цената на този самостоятелен иск, предявен за сумата от 4291,97 лв., попадащ под установения в чл.280, ал. 3, т.1 ГПК минимален размер.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че процесното ПТП е настъпило нa 01.02.2023г. в [населено място], по следния механизъм: лекият автомобил „Нисан“, модел „Примера“, в който като пътник е пътувала ищцата, се е движил в посока към [населено място] и [населено място], по лява пътна лента на [улица], когато от кръстовището, образувано от булеварда и [улица]от дясната страна, за извършване на маневра ляв завой, е преминал състав от превозни средства /без товар/, включващ товарен автомобил „Мерцедес 967ПКХ3 Ролфо ТВВ2“ с peг. № PB 0354 XM и прикачено към нeгo ремарке „Ролфо Ц2" с peг.№ PB 0831 ЕС, управлявани от Hикoлaй И.. Лекият автомобил отклонил движението си надясно, при което между превозните средства, за лекия aвтoмoбил в неговата предна лявa част, a за състава - в областта на задната лява част нa ремаркето, се реализирал удар. Апелативният съд е приел, че преди кръстовището на [улица]е имало пътен знак „Б1“- „Пропусни движещите ce пo пътя с предимство“, който водачът на товарния автомобил видно от записите на видеокамерите не е спазил. Съдът е отчел, че и двамата водачи са могли да избегнат ПТП, като водачът на лекия автомобил е могъл да предотврати произшествието чрез спиране, както и ако е управлявал автомобила вдясно на пътната лента, гледано по посоката му на движение, е имало техническа възможност за безпрепятствено разминаване на процесните превозни средства. За водача на товарния автомобил е съществувала техническа възможност, преди да навлезе в кръстовището, да изчака всички автомобили, движещи ce пo главния път и без да спира в кръстовището, да премине по-бързо през него, за да извърши желаната маневра - завой наляво.

АС - Велико Търново е приел, че при ПТП ищцата е получила следните травми: разкъсно - контузна рана на горния клепач на лявото око и към лява вежда, счупване на пода на десен максиларен синус; кръв в десния максиларен синус; многофрагментно счупване на дисталния край на дясна раменна кост, наложило метална остеосинтеза; счупване на ляв ацетабулим (лява ставна ямка). Въззивният съд е приел, че при определяне размера на присъденото в полза на ищцата обезщетение за неимуществени вреди – 60 000 лв., първоинстанционният съд е спазил критерия за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, преценявайки възрастта на пострадалата, характера на уврежданията, начина и обстоятелствата на извършването им, периода на болничен престой от 01.02.2023г. до 13.02.2023г., степента на възстановяване, причинените морални страдания, загрозявания, осакатявания и др., както и икономическата конюнктура в страната. Съдът е съобразил, че възстановителният период за травматичните увреждания в областта на главата е около месец - месец и половина, за раменната кост – два-три месеца, и за счупването на лявата ставна ямка - около дванадесет месеца. Апелативният съд е отчел, че при ищцата все още има дефицит в разгъването на лакътната става, който ще остане за продължителен период, за което отношение имат и имплантите, които не са премахнати, но като цяло е възстановена основната функция на крайника. Приел е, че нe е налице обезобразяване, като няма данни за настъпили усложнения. Съдът е посочил, че ищцата е изпитвала болки с висок интензитет, които са намалели след първите три месеца, но и към момента изпитва такива при натоварване на ръката. Възприел е от свидетелските показания на свидетелката К., че ищцата изпитвала страх след катастрофата, макар да няма данни за психиатрична терапия или медикаментозно лечение на депресия и др. Апелативният съд е приел обезщетението от 60 000 лв. за съобразено с датата на ПТП – 01.02.2023г. на база средния годишен доход на човек за 2022г., нараснал с 16,9% спрямо 2021г. и нормативно определените лимити на обезщетенията по застраховка „Гражданска отговорност“.

По спорния въпрос относно съпричиняването от страна на пострадалата, въззивният съд е отчел, че е налице такова поради допуснато нарушение на чл. 137а ЗДвП, тъй като ищцата е била без поставен обезопасителен колан и е налице причинна връзка с настъпилите травми. Кредитирал е заключението на експертите, че при правилно поставен колан, тя не би получила травмите в областта на главата, тъй като главата й не би достигнала предното стъкло, а би могло да бъде предотвратено и счупването на таза, защото при фиксиране с колан към седалката, преместването на торса би било само с около 10-15 см. Отчел е, че по отношение на травмата на дясната раменна кост, същата би могло да бъде получена и при поставен предпазен колан, който в случая не би имал превантивна роля и не би предотвратил травмата. Предвид изложеното е възприел, че приносът на пострадалата е 30%, колкото е приел и първоинстанционният съд, и е потвърдил решението му.

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения:

Не е налице вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, поради което няма основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2 ГПК. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, като съдът не следва да го извежда от изложението, а може само да го конкретизира и уточни.

Първият поставен от касатора въпрос е свързан с възражението му за съпричиняване и прилагането на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, като е обусловил решаващите изводи на въззивния съд и отговаря на общия критерий по чл. 280, ал.1 ГПК. По въпроса относно предпоставките по чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на обезщетението за вреди е формирана задължителна практика на ВС и ВКС, намерила израз в ППВС № 17/1963 г. и Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015 г. по тълк. д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС, както и практика на ВКС, обективирана в решение № 206 от 12.03.2010 г. по т. д. № 35/09 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 98 от 24.06.2013 г. по т. д. № 596/12г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 151 от 12.11.2010 г. по т. д. № 1140/11г. на ВКС, ІІ т.о.,решение № 169 от 02.10.2013 г. по т. д. № 1643/12 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 16 от 04.02.2014 г. по т. д. № 1858/13 г. на ВКС, І т.о., решение № 92 от 24.07.2013 г. по т. д. № 540/12 г. на ВКС, І т.о., решение № 117 от 8.07.2014 г. по т. д. № 3540/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 118 от 27.06.2014 г. по т. д. № 3871/2013 г., І т. о., решение № 15 от 19.02.2020 г. по т. д. № 146/2019 г., ІІ т. о. и др., според която, за да бъде намалено на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване, а не може да се основава на предположения. Принос за настъпване на увреждането е налице, когато пострадалото лице със своето поведение е създало предпоставки за настъпването на вредите или е допринесло за механизма на увреждането. При определяне на степента на съпричиняване подлежи на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на вредите при пътно-транспортното произшествие. В случаите, при които пострадалият е пътувал в лек автомобил, без да ползва предпазен колан, това обстоятелство не обуславя само по себе си приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Намаляване на обезщетението за вреди ще е допустимо само при наличието на категорични доказателства, че вредите не биха настъпили, ако по време на произшествието пострадалият е ползвал предпазен колан. Въззивният съд е процедирал съобразно горецитираната практика, а не в отклонение от същата. Апелативният съд е съобразил, че по отношение на част от получените травми, причинната връзка между непоставянето на обезопасителен колан и настъпването им, е отречена - относно увреждането на раменната кост предвид установените инерционни сили при конкретния механизъм на ПТП. Въззивният съд е отчел, че по отношение на травмите на главата поставеният колан би предотвратил същите, но и че заключението на експертите не е в пълна степен категорично по отношение на причинната връзка за счупването на лявата ставна ямка, тъй като счупването е резултат от удар в арматурното табло, а вещите лица са категорични, че при правилно поставен предпазен колан не би настъпил удар само в предното стъкло на автомобила, т.е. в областта на главата. При определяне на намаляването на обезщетението поради съпричиняване с 30%, апелативният съд е съобразил, че ищцата все още има дефицит при разгъването на лакътната става и изпитва болки при натоварване на този крайник, а липсва причинна връзка между това увреждане и непоставянето на обезопасителен колан. Предвид горното не е налице допълнителното селективно основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, на което се е позовал касаторът.

Вторият поставен в изложението въпрос относно критериите за определяне на справедливо обезщетение по чл. 52 ЗЗД е обуславящ и удовлетворява общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, но не се установява допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т. 1 ГПК, тъй като обжалваното решение е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС и ВС. В ППВС № 4 /23.12.1968г. са дадени разяснения, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяването на указаните в постановлението общи критерии, които в случай на телесни увреждания са характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, интензитетът и продължителността на болките и страданията, възрастта на пострадалия. Задължителните указания, дадени в ППВС № 4/23.12.1968г., са намерили отражение в решения на съдебни състави на ВКС, постановени по реда на чл. 290 от ГПК – решение №151/12.11.2013г. по т.д.№486/2012г. на ВКС, II т.о., решение №88/17.06.2014г. по т.д. №2974/2014г. на ВКС, II т.о., решение №93/23.06.2011г. по т.д. №566/2010г. на ВКС, II т.о. и други, включително посочени от касатора. Възприето е разрешението, че при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди съдът следва да отчита и обществено – икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите /в този смисъл решение №66/03.07.2012г. по т.д.№619/2011г. на ВКС, II т.о., решение №242/12.01.2017г. по т.д.№3319/2015г. на ВКС, II т.о., решение №157/28.10.2014г. по т.д. № 3040/2014г. на ВКС, II т.о. и други/. Въззивният съд не е процедирал противно, а съгласно горепосочената практика на ВКС, като при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди е съобразил възприетите в ППВС № 4/23.12.1968г. критерии, и е взел предвид всички специфични за делото обстоятелства, които са от значение. Противно на твърденията на касатора, преценката на размера на обезщетението е извършена към датата на настъпване на застрахователното събитие - 01.02.2023г., като съдът изрично е съобразил икономическата обстановка в страната и нормативно установените лимити на застрахователно покритие по застраховка „Гражданска отговорност“. Апелативният съд е обосновал защо възприема като справедлив размер на определеното обезщетение сумата от 60 000 лв. спрямо претърпените травматични увреждания, интензитета на болките и страданията на ищцата и психическото й състояние, свързано с инцидента. Въззивният съд подробно е обсъдил както експертното заключение за травмите и продължителността на лечението, така и свидетелските показания. Апелативният съд е отчел получените няколко тежки увреждания от ищцата, довели до продължителното й обездвижване, лечението и предстоящите интервенции по премахване на имплантите, остатъчните негативни последици, а именно дефицита при разгъването на лакътната става, болките при натоварване. Въззивният съд се е произнесъл в съответствие с формираната съдебна практика по приложението на чл. 52 ЗЗД и не е налице допълнителното селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Предвид гореизложените съображения съдът намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване в частта по иска за неимуществени вреди. В останалата част касационната жалба следва да бъде оставена без разглеждане.

С оглед изхода на спора разноски на касатора не се следват. От процесуалния представител на ответника по касация е заявено искане за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38 от Закона за адвокатурата, като се следва такова, тъй като страната е представлявана от адвокат. По отношение на размера на възнаграждението следва да се съобрази задължителния характер съгласно чл. 633 ГПК на даденото с решение на СЕС от 25 януари 2024 г. по дело C - 438/22 тълкуване на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, съгласно което определените с Наредба № 1/2004г. размери на адвокатските възнаграждения не следва да се възприемат за дължим размер, а могат да служат само като ориентир. При преценка на всички относими обстоятелства при определяне на размера на адвокатското възнаграждение - вида на делото, спорния материален интерес при осъществената защита, но и фактическата и правна сложност по конкретното дело, и като се съобрази, че работата на процесуалния представител в настоящото производство се е изразила единствено в подаване на писмен отговор на касационната жалба, следва да се приеме, че адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищцата при условията на чл. 38, ал.2 ЗАдв. трябва да бъде в размер на сумата от 1000 лв.

Воден от горното Върховният касационен съд, Първо търговско отделение