Определение № 4129 от 05.08.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2698/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Й. К. и Р. З. К., заедно представлявани от адв. С. Ц. от АК - София, срещу решение № 28 от 04.02.2025 г. по въззивно гр. д. № 827/2024 г. на Хасковския окръжен съд. Жалбата е подадена в срока по чл. 283 ГПК против подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт по смисъла на чл. 280, ал. 3 ГПК, от процесуално легитимирана страна и в съответствие с изискванията за редовност по чл. 284 ГПК, поради което са налице предпоставките за разглеждането й по реда на чл. 288 ГПК. Оплакванията на касатора са за недопустимост и неправилност на въззивното решение. В изложение към жалбата се поддържа наличие на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро и 3-то ГПК с доводи за произнасяне по нередовна искова молба, извън обема на заявения петитум и при липса на правен интерес от търсената защита. Развити са аргументи за очевидна неправилност на решението поради допуснати логически грешки относно причинно-следствената връзка между наличието на нотариален акт и придобиването на право на собственост, както и явна необоснованост на извода за идентичност между описаните обекти в нотариалния акт от 1975 г. и процесните сгради. Извън това касаторът се позовава на противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК при формулирани въпроси: 1. Следва ли въззивният съд да обсъди всички относими доказателства и всички направени от страните доводи и възражения, както и да обоснове защо приема едни и не приема други относими към спора доказателства; 2. Задължен ли е съдът да извърши самостоятелен анализ на всички доказателства, включително на заключенията на СТЕ, поотделно и в тяхната съвкупност; 3. За начина на преценка на свидетелските показания на близките роднини на страните и в частност дали следва да се взема предвид тяхната заинтересованост, дали към техните показания следва да се подхожда с особена критичност; 4. Следва ли ищецът, който твърди, че е придобил собственически права на деривативно основание /договор за дарение/ да докаже при условията на пълно и главно доказване собственическите права на своя праводател върху имотите, които са му прехвърлени; 5. Дали съсобственик на един недвижим имот е длъжен да уведомява друг съсобственик, придобил чрез правна сделка идеални части от същия имот, за намерението си да свои имота, да упражнява владение и върху чуждата идеална част; 6. Начина на обективиране на намерението да се свои вещта и превръщането на държането във владение, и за правното значение на смущаването на владението след изтичането на 10-годишен срок за придобиване на правото на собственост чрез давностно владение. В условията на алтернативност, в случай че се приеме някой от така поставените въпроси да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, касаторът моли обжалването да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. От насрещната страна П. Й. М., чрез адв. Д. А. от АК - Хасково е подаден писмен отговор, в който се поддържа становище за отсъствие на предпоставки за допускане на касационното обжалване, съответно за неоснователност на наведените оплаквания за недопустимост и неправилност на въззивното решение. Направено е искане за присъждане на разноски за адвокатска защита съобразно представени списък и договор за правна защита и съдействие от 12.05.2025 г. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: С обжалваното решение е потвърдено решение № 553 от 12.07.2024 г. по гр. д. № 980/2023 г. на Районния съд в [населено място], с което е прието за установено по отношение на касаторите К., че П. М. е собственик на основание дарение на 1/8 ид. част от дворно място - ПИ с идентификатор 77195.724.155 по КККР на [населено място], и от изградените в него жилище и лятна кухня, заснети съответно с идентификатори 77195.724.155.2 и 77195.724.155.4. На основание чл. 537, ал. 2 ГПК е постановена и отмяната на издадения в полза на ответниците констативен нотариален акт № 125 от 04.06.2018 г. по описа на нотариус рег. № 078 на НК до размер на признатите с установителния иск за собственост права. Въззивният съд е приел, че е сезиран с претенции за установяване правата на ищеца върху дарените му имоти по силата на НА № 88 от 1975 г., а именно по 1/8 ид. част от дворно място, жилище и лятна кухня. В отговор на оплакванията във въззивната жалба, че първоинстанционният съд е следвало да задължи ищеца да конкретизира претенцията си относно жилището, въззивният съд е приел, че не се констатира неяснота относно естеството и пределите на търсената защита, нито са налице предпоставки да се приеме, че първоинстанционният съд се е произнесъл извън очертания предмет на спора. Приел е, че в исковата молба ясно е посочено, че се претендира собственост на 1/8 ид. част от сграда с идентификатор [№] и по този предмет се е произнесъл първоинстанционният съд. По делото е установено от фактическа страна, че с нот. акт № 88, т.№ ІІ, дело № 1662/1975 г. Б. Д. Я. е дарила на своя син П. Й. М. 1/8 ид. част от дворно място, цялото с площ 290 кв.м, за което е отреден парцел ІІІ, пл.№ 2139 и 2140 в кв. 37 по плана на [населено място] от 1967 г., ведно с 1/8 ид. част от жилището и от лятната кухня, построени в имот пл.№ 2139. При извършване на сделката дарителката се е легитимирала за собственик на дарения имот с нотариален акт № 42, т.№№, дело № 606/1951 г. С него Д. Й. Д. е закупил 1/2 ид. част от къща с площ 78 кв.м и от дворното място с площ 278 кв.м, съставляващо парцел V. С отговора на исковата молба ответниците са оспорили валидността на договора за дарение в частта относно лятната кухня с твърдението, че тази сграда не била собственост на дарителката, тъй като не фигурира в нотариалния акт от 1951 г., с който тя се е легитимирала при сключването му. Твърдяли са, че тази сграда не е идентична със сега съществуващата сграда с идентификатор [№]. По делото е назначена съдебно- техническа експертиза, която е дала заключение, че недвижимият имот, описан в нотариален акт № 88/1975 г. като дворно място от 290 кв.м, е идентичен с имот с идентификатор [№] по КККР на [населено място]. Посоченото в същия нотариален акт жилище, построено в дворното място, е идентично със сградата с идентификатор [№], а лятната кухня - със сградата с идентификатор [№]. До този извод вещото лице е достигнало след като е проследило кадастралните и регулационни планове на [населено място] от 1926, 1958, 1967 1981 и 1991 г., при което е констатирало, че сградата с кратък идентификатор [№] представлява част от сградите от допълващото застрояване в имот пл.№ 2139, заснети в кадастралния план от 1958 г. При съобразяване констатациите на вещото лице по изслушаната и приета по делото експертиза въззивният съдебен състав е приел за установено, че описаните в нотариалния акт от 1975 г. обекти са идентични с имоти с идентификатори [№], [№] и [№] по действащите КККР на [населено място]. Изтъкнал е, че изводите на вещото лице в тази насока кореспондират с представените по делото удостоверения от [община], като становището на вещото лице не се разколебава от данните за вътрешни преустройства на жилищната сграда кратък идентификатор [№], тъй като те не водят до създаването на нов обект на собственост. Касае за една едноетажна сграда с два отделни самостоятелни входа, а не за две отделни сгради, застроени на калкан, каквото е отразяването в плановете от 1958 г. и 1981 г. По възраженията относно действителността на договора за дарение от 1975 г. въззивният съд е намерил, че не са налице основания за нищожност, тъй като предметът и основанието на сделката са ясно посочени. Счел е за необоснована и поддържаната теза за липса на правен интерес от търсената защита по отношение на лятната кухня /сградата с кратък идентификатор [№]/, която, макар и в много лошо състояние, продължава да съществува като конструкция и като годен обект на правото на собственост. Съдът е намерил за неоснователно възражението на ответниците за придобиване на спорната идеална част в резултат на изтекла в тяхна полза давност за периода от 2003 г. до 2018 г., когато М. К. се е снабдила с констативен нотариален акт за собственост на основание наследство и придобивна давност. При обсъждане на това възражение е придал решаващо значение на подадените от М. К. декларации по ЗМДТ през 2005, 2012 и 2018 г., то през 2005, 2012 и съответно 2018 години, в които тя е посочила своя брат – ищеца П. М. като собственик на 3/16 ид. части от спорните имот и сгради. Приел е, че тези декларации материализират извънсъдебно признание на неизгоден за страната факт, а именно липса на намерение за своене на спорните идеални части от съсобствените вещи преди 09.03.2018 г. /датата на последната декларация/. Според съда, недоказани са останали и твърденията за постигната през 1993 г. между К. и М. уговорка последният да се откаже от правата си върху спорните имоти, в замяна на което тя да му е дарила своята идеална част от друг наследствен имот в [населено място]. Посочил е, че въз основа на представените по делото доказателства не може да се направи връзка между направеното дарение и собствеността на процесните имот и сгради- писмени доказателства в тази насока не са представени, а свидетелските показания, доколкото възпроизвеждат единствено разкази на ответницата, не са достатъчни за установяване на този факт при условията на пълно и главно доказване. С тези съображения и след като е съобразил, че в периода от 09.03.2018 г. до завеждане на исковата молба на 17.05.2023 г. не е изтекъл изискуемия от закона 10-годишен придобивен давностен срок, Окръжният съд - [населено място] е достигнал до заключението, че исковете по чл. 124, ал. 1 ГПК и чл. 537, ал. 2 ГПК са основателни и доказани. Произнасянето на въззивния съд не разкрива нарушения, които да обуславят вероятна недопустимост на обжалвания съдебен акт като постановен по нередовна искова молба, извън обема на заявения петитум и/или при липса на правен интерес от търсената защита. Не се установява вътрешно противоречие или неяснота във формулираното до съда искане на ищеца да бъде признат за собственик на 1/8 ид. част от дворното място с идентификатор [№] и от сградите с идентификатори [№] и [№] по действащите КККР на [населено място], които са частично идентични с описаните в договора за дарение. По този предмет се е произнесъл и въззивният съд. Доводите на жалбоподателите за нередовност на исковата молба, респ. за произнасяне от инстанциите по същество свръх петитум, се основават на твърдението, че реални части от сградите са обособени в самостоятелни обекти на правото на собственост, в каквато насока по делото не са събрани доказателства. Не се установява противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС по първите два от поставените в изложението процесуалноправни въпроси за правомощията на въззивната инстанция като инстанция по съществото на спора, уредени в чл. 269 ГПК и установените изисквания за мотивираност на съдебния акт съгласно чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. В случая мотивите към обжалваното решение обективират решаващите съображения за потвърждаване на постановеното от районния съд решение, като са разгледани конкретно повдигнатите оплаквания във въззивната жалба, обсъдени са правнорелевантните доказателства и защитни тези на страните, и са очертани фактическите положения, които се възприемат за установени, като са посочени и конкретните доказателства, които ги установяват. С това са удовлетворени изискванията за мотивираност на съдебния акт в съответствие с посочената от жалбоподателите практика на ВКС, обективирана в решенията по дела № № 213/2012 г., II т. о., 761/2010 г., IV г. о., 513/2010 г., IV г. о., 60244/2016 г., IV г. о. и др. Поради това по тези два въпроса не следва да се допуска касационно обжалване. Значението за изхода на спора на четвъртия въпрос, поставен в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК, е обоснован с твърдението, че въззивният съд е приел, че ищецът е придобил правото на собственост върху посочените в нотариалния акт от 1975 г. идеални части от процесните имоти, без да провери дали праводателката е била собственик. Видно от отговора на исковата молба, жалбоподателката е оспорила правото на собственост на дарителката Б. Я. само досежно дарените идеални части от лятната кухня, тъй като този обект не е бил описан в нотариалния акт от 1951 г., с който тя се е легитимирала при извършване на дарението. Действително въззивният съд не се е произнесъл по това възражение и това съставлява процесуално нарушение, но в случая то не е съществено и не се отразява на изхода на делото. Установено е, че се касае за постройка от допълващото застрояване, изградена преди 1958 г., т.е. няма как да фигурира в нотариалния акт от 1951 г. Не е било спорно, че постройката е изградена в дворното място, 1/2 ид. част от което е била собственост на бащата на дарителката Д. Д., откъдето следва извод, че е станала негова собственост на основание чл. 92 ЗС, доколкото не е установено друго, а след смъртта му е придобита от неговите наследници по закон, една от които е дарителката Б. Д.. Поради това по този въпрос също не следва да се допуска касационно обжалване. Останалите три въпроса /относно преценката на свидетелските показания и приложението на презумпцията по чл. 69 ЗС между съсобственици, съответно действията, които обективират субективното намерение за завладяване на чуждите идеални части от правото на собственост върху вещта/ не удовлетворяват общия селективен критерий по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно задължителните постановки на т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда. В случая, за да отхвърли тезата на ответниците /сега касатори/ за придобиване по давност на спорните идеални части от правото на собственост върху процесните имоти, въззивният съд не е изходил от свидетелските показания, а е съобразил доказателственото значение на представените данъчни декларации, като е приел, че с тях ответницата К. е извършила извънсъдебно писмено признание на неизгоден факт. По тази причина, без значение за изхода на конкретното дело остават въпросите за начина на обективиране на намерението да се свои вещта и превръщането на държането във владение, тъй като, считано от последното признаване на правата на ищеца в съсобствеността до предявяване на исковата молба, не е изтекъл необходимият от закона 10-годишен давностен придобивен срок. В заключение, не са обосновани основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол по смисъла на чл. 280 и сл. ГПК, като не се установява и поддържаното в условията на алтернативност основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. При този изход, в полза на ответника по касация П. Й. М. следва да се присъдят поисканите и доказани разноски за адвокатска защита в размер на 1 022,58 евро – равностойността на договорените и заплатени 2 000 лева. Водим от гореизложеното съдът