Определение № 90 от 28.05.2020 г. на ВКС по т. д. № 2380/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Подадена е касационна жалба от ЕТ„Видира - П. П.”/н./, чрез пълномощника адв.Р.Т., против решение № 677/22.03.2019г. по в.гр.д. №1798/2018г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение №1003/25.05.2017г. по т.д.№4988/2016 г. по описа на СГС за обявяване на осн. чл.135, ал.1 ЗЗД за относително недействителен по отношение на «Уникредит Лизинг»ЕАД на извършения от ЕТ «Видира - П. П.» с вписване № 20120227130740 по партидата на «Савапе»ООД, учредителен апорт на правото на собственост върху недвижим имот – търговска сграда на три етажа, с площ от 126 кв.м. в [населено място]. Срещу същото въззивно решение е постъпила касационна жалба и от «Савапе»ООД /н./. Касаторите поддържат, че въззивното решение е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 и чл.280, ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касацията „Уникредит Лизинг”ЕАД в писмения си отговор оспорва основателността на касационните жалби и наличието на предпоставки по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Претендира присъждане на разноски за касационната инстанция. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационните жалби и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба на ЕТ„Видира - П. П.”/н./ е редовна - подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Касационната жалба на «Савапе»ООД /н./ е недопустима. Видно от служебна справка по партида на дружеството в търговския регистър в хода на касационното производство е вписано влязло в сила на 28.12.2019г. решение от 19.12.2019г. по т.д. № 327/2018г. на СГС,VI-9 състав за прекратяване на производството по делото, на осн. чл.632, ал.4 ТЗ и за заличаване на осн. чл.632, ал.4 ТЗ от търговския регистър на «Савапе»ООД, [населено място], представлявано от управителя Е. Г. Ц.. Поради заличаване на правния субект, който е подал жалбата, касационното производство следва да се прекрати в тази част. По касационната жалба на ЕТ„Видира - П. П.”/н./: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че „Уникредит Лизинг”ЕАД има вземане спрямо ЕТ”Видира-П. П.” в общ размер на 92 407,49лв. - неплатени лизингови вноски и мораторна неустойка, установено с влязло в сила съдебно решение по т.д. № 2481/2014г. на САС, както и вземане в размер на 274 736,42лв. – обезщетение за ползване на лизинговата вещ след прекратяване на договора за лизинг, на осн. чл.236, ал.2 ЗЗД, поради което е доказало качеството си на кредитор. На 22.02.2012г. ЕТ е участвал в учредяването на „Савапе”ООД чрез непарична вноска с предмет правото на собственост върху процесния недвижим имот. САС е счел, че коментираният апорт представлява разпореждане с вещни права, което действие съществено затруднява удовлетворяването на кредитора, поради което има увреждащ го по смисъла на чл.135, ал.1 ЗЗД характер. Въззивният съд е направил извод, че длъжникът е съзнавал, че уврежда кредитора, защото новото дружество е било в процес на учредяване, не е осъществявало търговска дейност и не може да се извърши преценка на каква стойност е дружественият дял на съдружника-длъжник, ако не изпълни задължението си към кредитора, предвид и динамиката в икономическото състояние на всяко търговско дружество. Знание на съдружниците-учредители при учредителен апорт не е необходимо да се изследва по иск с правно осн. чл.135, ал.1 ЗЗД, тъй като насочването на изпълнението срещу апортираното имущество се търпи от новоучреденото търговско дружество, а не от неговите съдружници. Изразеното от тях съгласие за учредяване на дружеството не представлява договаряне и няма престационен характер. В този случай не е необходимо и установяване на знание за увреждащ характер на атакуваното правно действие и от страна на „Савапе”ООД. Намерението за увреждане не е елемент от фактическия състав на чл.135, ал.1 ЗЗД, поради което съдът е счел, че не следва да се установява в процеса. Въззивната инстанция е приела, че касаторът ЕТ не е доказал твърдението си, че лизинговата вещ е била застрахована и при погиването й лизингодателят е получил застрахователно обезщетение. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът ЕТ формулира следните правни въпроси: 1/ Замяната на едно по вид имущество /недвижим имот/ с различно, но с еднаква стойност имущество /дялове от капитала на търговско дружество/ представлява ли възмездна сделка или действие и уврежда ли кредитора по смисъла на чл.135, ал.1 ЗЗД?; 2/ Следва ли при извършване на учредителен апорт в дружество с ограничена отговорност извършващият го длъжник да е знаел за увреждането на своя кредитор и ако е следвало, апортът като възмездна сделка не изключва ли сам по себе си знанието за увреждане?; 3/ Следвало ли е съдът да укаже на длъжника-ответник по иск с правно осн. чл.135, ал.1 ЗЗД в доклада си по чл.146 ГПК, че следва да обори презумпцията за знание за увреда по чл.135, ал.1, изр.1 ЗЗД? И по трите въпроса касаторът се позовава на допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като въпросите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съставът на ВКС намира, че не са налице общото основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по трите въпроса. Първи въпрос не отговаря на направените от въззивния съд констатации. Той е приел, че атакуваната сделка е учредителен апорт, а не замяна – на недвижим имот с дялове в новоучредено дружество, както и че при учредителния апорт липсва възмездност. Следва да се има предвид, че правилото на чл.135, ал.1 ЗЗД не изключва априори увреждащия характер на една сделка поради нейния възмезден характер. В хипотезата на чл.135, ал.1, изр.2 ЗЗД изрично е предвидена възможност да бъде обявено за относително недействително и възмездно действие, но е добавен като релевантен факт в този случай знанието за увреждане и у лицето, с което длъжникът е договарял. Освен това по отношение на увреждането и на учредителения апорт е налице създадена съдебна практика и тя не се нуждае от промяна. В Решение № 639/06.10.2010г. по гр.д. № 754/2009 г. на ВКС IV г.о. е прието, че увреждащо кредитора действие е всеки правен и фактически акт, с който се засягат права, които биха осуетили или затруднили осъществяване на правата на кредитора спрямо длъжника. Така, увреждане е налице, когато длъжникът се лишава от свое имущество, намалява го или по какъвто и да е начин затруднява удовлетворението на кредитора, в т.ч. извършено опрощаване на дълг, обезпечаване на чужд дълг, изпълнение на чужд дълг без правен интерес и пр. САС се е позовал и на постановетото по реда на чл.290 ГПК Решение № 122/21.07.2016г. по т.д. № 3484/2014г. на ВКС, II т.о. В същото съставът на ВКС подробно е разяснил, че апортът или непаричната вноска в акционерно дружество представлява правно действие по смисъла на чл. 135, ал. 1 ЗЗД - особен вид отчуждаване на вещ с транслативен ефект за правото на собственост, специфичен вещно прехвърлителен производен способ, който се осъществява с оглед постигането на определена цел – участие в съответно търговско дружество. С апортиране на недвижим имот в капиталово търговско дружество имотът излиза от патримониума на длъжника и става собственост на дружеството, като собствеността се придобива на деривативно основание с вписване на дружеството, а срещу апортната вноска длъжникът получава акции от учреденото АД или дялове от учреденото ООД. При апортиране на недвижим имот в новоучредено дружество би се затруднило удовлетворяването на кредитора, поради това, че се намалява ликвиден актив от имуществото на длъжника, а се придобиват акции в новоучредено търговско дружество, стойността на които зависи изцяло от имущественото състояние на новоучреденото дружество, представляващо динамична величина, и принудителното изпълнение спрямо които акции е по-трудно осъществимо, поради което той уврежда кредитора. Относно знанието на длъжника по смисъла на чл. 135, ал. 1 ГПК е без значение дали увреждащото действие е възмездно или безвъзмездно – когато длъжникът знае че има кредитор, но въпреки това извършва учредителен апорт при учредяване на акционерно дружество, длъжникът съзнава, че го уврежда, тъй като новото дружество още не е учредено, не е започнало да осъществява търговска дейност, в резултат на което не може да се извърши преценка на каква стойност биха могли да бъдат продадени акциите му, ако не изпълни задължението си към кредитора, предвид и динамиката в икономическото състояние на всяко търговско дружество. При многостранните правни сделки, респективно сделките - решения са налице волеизявления на няколко лица, но не с противоположни интереси и целта им не е да породят насрещни права и задължения. При тези сделки волеизявленията на лицата са еднотипни и са насочени към обща цел, постигане на определен правен резултат, например учредяване на търговско дружество, като всяка страна поема права и задължения към търговското дружество, но не към останалите страни. Когато учредителният апорт се извършва чрез вземане на решение за учредяване на АД и устав съгласно разпоредбите на чл. 163, ал. 3 и чл. 165 ТЗ, той има характер на сделка – решение. Волеизявленията на учредителите на АД, включително волеизявлението на учредителя, който участва с апортна вноска в учредяваното АД, не са насрещни. Те не са насочени към създаването на взаимни правоотношения между учредителите /бъдещите акционери/ с насрещни права и задължения, а са еднопосочни – към постигане на определен правен резултат, а именно създаването на нов правен субект – съответното акционерно дружество. В този смисъл волеизявленията на учредителите - акционери на учредителното събрание и в устава нямат престационен характер помежду си и останалите учредители- акционери не придобиват насрещни права и не поемат насрещни задължения срещу апорта, извършен от друг учредител - акционер. Апортът има възмезден характер, тъй като при него има разместване в имуществената сфера на вносителя – срещу апортната вноска вносителят придобива дялове /при ООД/ или акции /при АД/. При учредителния апорт обаче при вземане на решенията по чл. 163, ал. 3, т. 1 и т. 2 ТЗ за учредяване на акционерно дружество, в което някой акционер прави непарична вноска, акционерното дружество все още не е възникнало, а изразеното от учредителите – акционери съгласие не представлява договаряне по смисъла на чл. 135, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, тъй като акционерите не са насрещни страни и между тях не се създават насрещни права и задължения. Учредителният апорт е сделка на разпореждане в полза на лице, което не съществува към момента на нейното извършване, и за настъпване на неговото действие не е необходимо съгласието на дружеството, което е в процес на учредяване, респективно на неговия бъдещ представител. Съгласно чл. 73, ал. 4 ТЗ при учредителния апорт правото на собственост върху вноската се придобива от момента на възникване на дружеството. Действията на учредителите при извършване на непаричната вноска не се извършват от името на дружеството, а от лично име с еднопосочна цел – учредяване на дружеството, поради което не попадат в хипотезата на чл. 69, ал. 1, изр. 1 ТЗ, нито по отношение на тях могат да се приложат разпоредбите на чл. 69, ал. 1, изр. 2 и 3 ТЗ. Изразеното от учредителите съгласие в решението на учредителното събрание и устава относно учредяване на акционерното дружество с определен капитал, разпределен в акции, вида и стойността на непаричните вноски, ако има такива, и останалите взети решения от учредителите обвързват акционерното дружество от момента на неговото възникване, от който момент същото придобива правото върху апортната вноска /чл. 73, ал. 4 ТЗ/, а ако има сделки, сключени от учредителите от името на учредяваното дружество до деня на вписването, правата и задълженията по тази сделка преминават по право върху дружеството също от момента на възникването му /чл. 69, ал. 2 ТЗ/. Предвид изложеното ВКС е приел, че при предявен иск за обявяване за недействителен спрямо кредитора на изпълнен учредителен апорт не е необходимо установяване на знание за увреждане на кредитора нито от страна на дружеството в процес на учредяване, нито от останалите учредители. В обжалваното въззивно решение решаващият състав изцяло е споделил така посочената практика на ВКС, поради което е постановил акта си в съответствие с нея. Трети въпрос не покрива изискването по чл.280, ал.1 ГПК да се явява обуславящ крайните правни изводи на въззивния съд. Той не е бил обсъждан, тъй като видно от въззивната жалба на ЕТ, същият не е направил оплакване за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение във връзка с доклада по отношение разпределение на доказателствена тежест и даване на указания за установяване на релевантни за спора факти. Предвид разясненията в т.2 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Следва също така да се има предвид, че разпоредбата на чл.135, ал.1, изр.1 ЗЗД не създава презумпция за знание у дължника, че предприетото от него действие уврежда кредитора. Такава презумпция се съдържа в чл.135, ал.3 ЗЗД, но въззивният съд не е основал решението си на същата разпоредба, а е разгледал доказателствата и установените въз основа на тях факти, за да приеме, че ищецът е доказал знанието на длъжника за увреждащия характер на извършения от последния апорт. Предвид изложеното настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение по касационната жалба на ЕТ„Видира - П. П.”/н./. В полза на ответника по касацията „Уникредит Лизинг”ЕАД следва да се присъдят разноски само за осъществена защита срещу касационната жалба на ЕТ в размер на 3341,30лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция, на осн. чл.78, ал.3 ГПК. Водим от горното, Върховният касационен съд