Определение № 706 от 11.03.2026 г. на ВКС по т. д. № 1975/2025 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Национална агенция за приходите против решение №737/01.06.2025г. по гр.д.№367/25г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение №4197/11.07.2024г. по гр.д.№6775/22г. на Софийски градски съд, с което е отхвърлен предявеният от публичния изпълнител при НАП иск по чл.216 ал.1 т.4 ДОПК за обявяване за недействителна спрямо Държавата извършената с нотариален акт от 06.11.2017г. между „Интеринтелект“ООД и Б. Б. П. и Х. Г. Г. - П. сделка по прехвърляне на недвижим имот. В касационната жалба се поддържат оплаквания за необоснованост и неправилност на решението на апелативния съд, поради несъобразяване с материалния закон. Твърди се, че неправилно въззивният съд е приел,че не са налице установени преди сделката публични вземания, без да вземе предвид ,че вземанията, посочени в подадените от данъчно задълженото лице декларации са предварително установени по чл.105 ДОПК, което не е наложило установяването им по реда на чл.108 ДОПК.Наред с това касаторът счита,че за голяма част от задълженията е изтекъл предвиденият в чл.108 ал.2 ДОПК срок, което, дори при липса на ревизионен акт, прави вземанията окончателно установени. Излага доводи и срещу изводите на съда за липса на намерение за увреждане на публичния взискател и за липса на намаляване на имуществото на дружеството. Предявено е искане за отмяна на въззивното решение и уважаване на иска с присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК и чл.280 ал.2 предл.3 ГПК. Поддържа се, че въззивното решение е очевидно неправилно, поради противоречието му с материалноправните разпоредби. Касаторът счита,че в отклонение от практиката на ВКС /решение №166/30.12.2009г. по т.д.№430/2009г. на ІІ т.о. на ВКС и определения по т.д.№1145/21г. на ІІ т.о. на ВКС, т.д.№363/21г. на ІІ т.о. на ВКС и гр.д.№972/22г. на ІІІ г.о./ съдът се е произнесъл по следните материално-правни въпроси: 1. Могат ли да бъдат приети като установени задълженията, декларирани от задълженото лице с декларации за самоопределяне на данъчните и здравноосигтурителните вноски с основания, произтичащи пряко от данъчните закони и дължими в сроковете, определени в съответния закон?; 2.Към кой момент следва да бъде направена реално преценката за окончателно установяване на задълженията по данъчни декларации?; 3. Ограничава ли се правото на кредитора да търси защита, предявявайки отменителен иск на увреждащата го сделка, когато задълженията са възникнали пряко от данъчните закони, а не чрез друг от способите за установяване на такива задължения – ревизия и ревизионен акт?; 4. Каква е целта на разпоредбата на чл.216 ДОПК и следва ли да се чете законът в неговата цялост и да се прилагат разпоредбите му в съответствие с целта му, въпреки че буквалният прочит изисква конкретни предпоставки, при изброяването на които е допуснат законодателен пропуск и допуснат ли е такъв с разпоредбата на чл.216 ал.1 ДОПК, с оглед допълнението с бр.105/2020г. на ДВ? С довода,че произнасянето на касационната инстанция по конкретния казус е от съществено значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото /чл.280 ал.1 т.3 ГПК/, касаторът се позовава на наличие на разнопосочна и противоречива практика на съдилищата, като се сочат решения на Апелативен съд Бургас, Окръжен съд Ямбол, Окръжен съд Ловеч и Районен съд Мадан. Срещу касационната жалба са подадени писмени отговори от ответниците по иска „Интеринтелект“ООД, Б. Б. П. и Х. Г. Г. - П., в които същите са възразили срещу наличието на предпоставки за допускане на въззивното решение до контрол по същество, както и срещу основателността на изложените в нея оплаквания и искания. Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: За да потвърди първоинстанционното решение, съставът на САС е приел за безспорно, а и за установено от доказателствата по делото, че за посочения в исковата молба период от м. януари 2012 г. до м. юни 2017 г. ответникът „Интеринтелект“ ООД е начислил и декларирал като дължими, данъчни задължения по ЗДДС, за ДДФЛ, за ДОО, за здравно осигуряване и за УПФ, които заедно с начислените лихви и възникналите и след този период задължения към датата на подаване на исковата молба възлизат в общ размер на 168 789,64 лв.; че така посочените задължения не са установени с влязъл в сила административен или съдебен акт; че на 06.11.2017 г. е сключен договор за покупко-продажба на недвижим имот, с който ответното дружество е продало на ответниците – физически лица недвижим имот, представляващ апартамент в [населено място] за сума от 122 900,00 лв., която е равна на данъчната оценка на имота. Така установените безспорни обстоятелства съдът е отнесъл към разпоредбата на чл.216 ал.1 т.4 от ДОПК, съобразявайки я в редакцията й от 2005 г., действала към датата на сключване на атакуваната сделка до изменението и допълнението, публикувано в ДВ бр.105/2020 г., в сила от 01.01.2021г., сочейки,че според нея недействителни по отношение на държавата са сделките, сключени с намерение за увреждането й след датата на установяване на публичното задължение, съответно - след връчването на заповедта за възлагане на ревизия /ако в резултат на ревизията са установени публични задължения/. Развил е съображения, че, за да бъде уважен този специален отменителен иск, е необходимо по отношение на длъжника да е установено публично задължение с влязъл в сила административен или съдебен акт; длъжникът да е извършил разпоредителни действия със свое имущество или след датата на установяване на публичното задължение, или в периода след датата на връчване на заповедта за ревизия до установяване на задълженията; действията или сделките да са извършени от длъжника с намерение за увреждане на публичния взискател, като тежестта на доказване на всяка от посочените предпоставки, в т.ч. и намерението за увреждане, е на ищеца, тъй като последното не се предполага, а недоказването на която и да е от посочените предпоставки обуславя отхвърляне на иска. В тази връзка съставът е констатирал,че в случая липсват публични задължения на ответника „Интеринтелект“ ООД, установени по предвидения в чл.108 ал.1 ДОПК начин - с ревизионен акт по чл. 118 от ДОПК. Посочил е,че публичното вземане, по което ищецът по специалния отменителен иск се явява кредитор, следва да е установено с влязъл в сила административен акт, респ. с влязло в сила съдебно решение, докато в разглежданата хипотеза публичните задължения, посочени в исковата молба и в подадените справки - декларации по ЗДДС и декларации обр. 6 по ЗДДФЛ, ЗО, ДОО и УПФ, не са били предмет на ревизионно производство. Това обстоятелство съдът е приел за достатъчно, за да бъде искът отхвърлен като неоснователен. Съдът е отказал да сподели като основателни доводите, наведени във въззивната жалба, обвързващи установяването на публичните задължения с тяхната изискуемост. Аргументирал се е с това,че изискването данъчните задължения и задълженията за задължителни осигурителни вноски да бъдат установени с ревизионен акт, издаден в резултат на проведено ревизионно производство, е наложено от необходимостта да бъде обезпечена сигурността на гражданския оборот, която не допуска отменяване на сделки на разпореждане като увреждащи държавата без вземането й предварително да е било установено по надлежния ред и поради това, дори дадени публични задължения на прехвърлителя да са били изискуеми към датата на разпореждането, след като те не са били установени по съответния ред, сделката не може да бъде отменена по реда на чл. 216 ДОПК, независимо дали са били изчислени от самото задължено лице по реда на чл. 105 от ДОПК. Посочил е, че подаването на декларации и справки по реда на чл. 105 ДОПК не следва да се възприема като достатъчно за уважаването на иска по чл.216 ал.1 т.4 ДОПК, тъй като подобно условие хипотезата на чл. 216 ДОПК не съдържа, а от съдържанието й е видно, че установяването следва да бъде окончателно, а не предварително, каквото е установяването посредством подаване на декларации и справки, предвид съществуващата възможност за ревизионно производство. Допълнително е навел като аргумент и начина, по който е озаглавен и самият Раздел I от Глава 14 на ДОПК. Независимо от този извод, съставът на апелативния съд е посочил,че, дори да се приеме, че публичните задължения са надлежно установени и когато по отношение на тях е изтекъл петгодишният срок за започване на ревизия, предвиден в разпоредбата на чл.109 ДОПК /с оглед правилото на чл.108 ал.2 ДОПК/, предявеният иск отново се явява неоснователен, тъй като не е изпълнена и втората от предпоставките на специалния отменителен иск - атакуваната сделка да е извършена с намерение за увреждане, което не се презюмира, а подлежи на доказване от страна на ищеца, според възприетата практика на ВКС. Отчел е като релевантни за липсата на доказано намерение и обстоятелствата, че договорът между ответниците представлява позволена от закона възмездна сделка и, че имотът е продаден на цена, близка до данъчната оценка, като същевременно липсват както твърдения, така и доказателства с тази сделка да е намаляло имуществото на продавача. Настоящият състав на Върховен касационен съд Второ търговско отделение намира,че не са налице предпоставки за допускане на решението на въззивния съд до касационен контрол. Разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК въвежда обща и допълнителни предпоставки, обуславящи допускането на касационния контрол по същество, които следва да са конкретно посочени и обосновани в отделно писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК към касационната жалба. В изложението касаторът следва да е формулирал конкретен процесуално-правен или материално-правен въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл по обуславящ крайния резултат по спора начин. Със задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, изрично се посочва,че правният въпрос следва да е от значение за изхода на делото, което означава същият да е бил включен в предмета на спора с твърденията или възраженията на страните и даденото по него разрешение именно да е мотивирало крайния извод на съда по конкретното дело. Доколкото именно въпросът определя рамките,в които се извършва селекцията,с оглед спазване принципа на равнопоставеност между страните и състезателното начало,касационният съд не може да извежда правния въпрос нито от текста на изложението,нито от твърденията и оплакванията в самата касационна жалба,а само да го конкретизира, обобщава и квалифицира. Не са правни въпросите, които предпоставят преценка на доказателствата и правилността на изводите. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело е достатъчно основание за недопускането на касационното обжалване по реда на чл.280 ал.1 ГПК, без да се разглеждат съпътстващо сочените допълнителни основания по чл.280 ал.1 т.т.1-3 ГПК. Самостоятелни основания за достъп са предвидени в ал.2 на чл.280 ГПК, от които наличие на вероятност въззивното решение да е невалидно или недопустимо /за което касационната инстанция следи служебно/ не се констатира от настоящия състав. Касаторът се позовава на третата хипотеза на чл.280 ал.2 ГПК, като твърди,че обжалваното решение е очевидно неправилно. Константна е практиката на ВКС по прилагането на това самостоятелно основание за допускане на касационния контрол на въззивните решения, според която, за да бъде прието за осъществено, следва да е налице такъв съществен порок на съдебното решение, който да е установим още с първоначалния му прочит, като например съдът да е основал изводите си на отменен закон или да е приложил действащия такъв в обратния му смисъл; да не е изложил никакви мотиви или изложените такива да са в очевиден разрез с правилата на формалната логика и др. под. Касаторът не навежда във връзка с това основание никакви конкретни съображения, които да го обосноват, а се позовава на противоречие на решението с материалноправни разпоредби на закона, което не може да бъде отнесено към разпоредбата на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК, доколкото по характера си представлява оплакване, което попада в приложното поле на чл.281 ГПК и по което в настоящата фаза на касационното производство съставът не може да се произнася. Поставените в обосноваване основанието по чл.280 ал.1 ГПК въпроси по начина, по който са формулирани, не осъществяват общото изискване за допускане на касационно обжалване, тъй като първият е поставен общо,без да отчита приложимостта на съответната редакция на закона,а вторият, третият и четвъртият не кореспондират с конкретни решаващи изводи на въззивния съд. Дори да бъдат обобщени и конкретизирани от настоящия състав до обуславящия такъв за приложението на чл.216 ал.1 т.4 ДОПК в относимата й редакция преди 01.01.2021г. относно публични задължения, декларирани от данъчно задълженото лице, необоснована от касатора остава и допълнителната предпоставка на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. За нейната приложимост касаторът сочи три определения на касационната инстанция по чл.288 ГПК, които не представляват относима към основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК практика на касационната инстанция, както и решение №166/30.12.2009г. по т.д.№430/2009г. на ІІ т.о. на ВКС, на което именно се е позовал и въззивният съд и което не съдържа разрешение, противно на възприетото от него. На състава е служебно известна формирана друга, по-нова практика по приложението на чл.216 ал.1 т.4 ДОПК /ред. от 2005г./, приемаща различно тълкуване на разпоредбата. Дори да се приеме,че даденото от въззивния съд разрешение, че декларираните от данъчно задълженото лице публични задължения не се считат за установени, при липса на проведено ревизионно производство и влязъл в сила административен акт за установяването им, противоречат на тази практика, касационно обжалване не може да бъде допуснато само на това основание, тъй като липсва поставен въпрос по другия решаващ извод на въззивния съд – че дори да се приеме,че с изтичането на петгодишния срок, предвиден в чл.109 ДОПК, вземанията следва да се счетат за установени, не е доказано от ищеца, чиято е доказателствената тежест, втората предпоставка за уважаване на иска по чл.216 ДОПК – наличието на намерение за увреждане, което не се презюмира, а подлежи на пълно и главно доказване. Във връзка със сочената в изложението допълнителна предпоставка на чл.280 ал.1 т.3 ГПК касаторът не е формулирал конкретни правни въпроси, поради което само твърдяното наличие на разнородна практика на съдилищата, не е достатъчно да обоснове положителен изход от настоящата фаза на производството пред ВКС. Поради това настоящият състав на ВКС Второ търговско отделение намира,че достъпът до касационен контрол на решението на Софийски апелативен съд следва да бъде отказан с настоящото определение. Данни за направени от ответниците разноски за настоящото производство няма, поради което такива не се присъждат. Водим от горното, съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение