Определение № 214 от 04.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 205/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх.№10200/11.11.2019г., подадена от Л. П. П., С. С. П. и А. С. П. чрез процесуалния им представител адв.И. Н. Ц. от АК-П., срещу решение №332/08.10.2019г., постановено от тричленен въззивен състав на Окръжен съд-Пазарджик по в.гр.д.№552/2019г., потвърждаващо решението на първоинстанционния съд в частта, с която предявеният от С. С. П., Л. П. П. и А. С. П. против Е. В. Д. и Н. М. Д. /починала на 27.04.2019г. след постановяване на първоинстанционното решение и заместена от своите наследници по закон С. В. С., Г. Н. Г., Д. Н. К. и Е. В. Д./ иск с правно основание чл.108 ЗС за признаване за установено, че ищците са собственици на масивна жилищна сграда, построена в УПИ .........., ........... в кв... по плана на [населено място] е отхвърлен за разликата над уважения обем от 1/6 идеална част до пълния предявен размер /за цялата жилищна сграда/ или за 5/6 идеални части. Касаторите поддържат, че постановеното от въззивния съд решение е неправилно като постановено при съществени процесуални нарушения, незаконосъобразност и необоснованост, по причина, че при постановяване на решението си въззивният съд не се е съобразил с нотариалния акт на техния наследодател и макар да е приел, че ответниците имат право на собственост в размер на 2/6 ид.части за дяловете на М. П. и по завещание дела на П. П., и независимо че останалите идеални части не се оспорват от евентуалните правоимащи /дяловете на наследниците на А. П., В. П. и Н. Б./, които не са страни по делото, не е зачел нотариалния акт за останалите, неоспорени от ответниците 4/6 ид.части. Молят въззивното решение да бъде отменено и искът бъде уважен за 4/6 ид.части от имота. В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по реда на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, както и по чл.280, ал.2 ГПК. Според касаторите в противоречие с практиката на ВКС въззивният съд се е произнесъл по въпроса длъжен ли е съдът да приеме, че лицето, посочено като собственик на един имот в нотариален акт, издаден по реда на чл.587 ГПК, е собственик, доколкото правата му не са оборени от насрещната страна. Изложени са съображения, че в конкретния случай въззивният съд е признал права на ответниците в размер на 2/6 идеални части от сградата, като за тази част е приел оспорването на предявения иск, а оттам и на представения по делото нотариален акт за правата на предявилите иска лица, за успешно. И доколкото други лица нямат претенции за останалите 4/6 идеални части от жилищната сграда, според касаторите съдът няма право да не зачете нотариалния акт за този обем права. Поддържат, че по поставения въпрос обжалваното решеине противоречи на ТР №11/21.03.2013г. по тълк.д.№11/2012г. на ОСГК на ВКС, както и на решение №153/10.07.2013г. по гр.д.№889/2012г. на Първо ГО на ВКС. Считат това нарушение на закона за толкова фрапиращо, че обжалваното решение може да се квалифицира и като очевидно неправилно по причина, че те разполагат с документ за собственост на цялата къща – нотариален акт, издаден по реда на обстоятелствената проверка и след като правата им са отречени само за 2/6 ид.части, то съдът е следвало да приеме нотариалния акт като доказателство за право на собственост на 4/6 ид.части. В писмен отговор в срока по чл.286, ал.1 ГПК ответниците по касационна жалба Е. В. Д., С. В. С., Г. Н. Г. и Д. Н. К. чрез процесуалния си представител адв.И. Г., изразяват становище, че не са налице поддържаните от касаторите основания за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения. Претендират присъждане на направените по делото разноски. Касационната жалба е подадена срещу подлежащи на обжалване актове на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните: Л. П. П., С. С. П. и А. С. П. са предявили срещу Е. В. Д. и Н. М. Д. /починала в хода на производството и заместена от своите наследници по закон С. В. С., Г. Н. Г., Д. Н. К. и Е. В. Д./ иск за прогласяване нищожността на завещанието на П. П. от 22.04.2004г., както и иск за признаване правото на собственост и предаване на владението на масивна жилищна сграда, построена в УПИ .........., ...... в кв..... по плана на [населено място] и за отмяна на съставения въз основа на завещанието констативен нотариален акт №...., том ..., н.д.№........../2013г. по описа на нотариус И.. С решение №474/23.06.2017г., постановено по първоначално образуваното гр.д.№3593/2016г. по описа на Пазарджишкия районен съд, допълнено с решение №1074/15.12.2017г., постановено по същото дело, са отхвърлени като неоснователни предявените от С. С. П., Л. П. П. и А. С. П. против Е. В. Д. и Н. М. Д. иск с правно основание чл.42, буква „б“ ЗН във вр. с чл.25, ал.1 ЗН, иск с правно основание чл.43, ал.1, буква „а“ ЗН и иск с правно основание чл.19, ал.1 ЗН за прогласяване недействителността на завещанието на П. П. от 22.04.2004г., както и искането за отмяна на констативния нотариален акт за собственост №..., том ...., н.д.№..../2013г. Така постановеното съдебно решение е влязло в сила на 04.12.2018г. По предявения по реда на чл.108 ЗС иск С. С. П., Л. П. П. и А. С. П. основават правата си на съставения на 23.11.1982г. нотариален акт №..., том ..., н.д.№.../1982г., с който техният наследодател С. И. П. е признат за собственик по наследство, делба и давностно владение на процесната жилищна сграда, както и на съставения на 06.06.1990г. нотариален акт №..., том ..., н.д.№.../1990г., с който техният пряк наследодател С. С. П., син на С. И. П., е признат за собственик по наследство на същия имот, с твърдението, че С. И. П. е започнал да владее имота въз основа на представен по делото писмен договор от 1954г., а по-късно прекият наследодател С. П. е присъединил владението си към вече изтеклата придобивна давност. В подадените отговори на исковата молба ответниците Е. В. Д. и Н. М. Д. /починала в последствие в хода на производството/ са заявили, че притежават правото на собственост общо върху 2/6 идеални части от имота, като Н. М. Д. притежава 1/6 идеална част в качеството си на наследник по закон на общите на страните наследодатели И. Л. П. и С. П. П., а общо двамата са придобили право на собственост и върху друга 1/6 ид.част от имота по силата на завещанието на П. П.. Изразили са становище, че имотът е принадлежал на общия наследодател И. Л. П., който живял в него със своята съпруга С. П. П., като двамата имали общо 6 деца – А. И. П., В. И. П., С. И. П., М. И. П. /баща и наследодател на Н. М. Д./, Н. И. Б. и П. И. П.. По отношение на представения с исковата молба договор от 1954г. са изразили становище, че С. И. П. като купувач по него, може да е придобил най-много наследствените идеални части на двамата си братя А. и В. и така да се е оказал собственик на общо 3/6 идеални части, но останалата част от имота остава наследствена при равни права на Н. Д. като наследник на М. П., на Н. Б. и на П. П.. В отговорите се съдържа и твърдение, че Н. Б., която се омъжила в друго населено място, се отказала от своя дял от къщата, защото била единствена дъщеря и имотът трябвало по стара традиция да остане на братята, с което частите на останалите наследници са се уголемили пропорционално и всички били приели, че е така, което включително и нейните наследници заявявали нееднократно. От фактическа страна по делото е установено следното: Спорещите страни са роднини /низходящи и роднини по сватовство/ на И. Л. П., починал през 1948г., който е имал 6 деца – А., В., С., М., П. и Н. И. П., като след неговата смърт и след смъртта на съпругата му С. П., починала през 1976г./, децата са наследили при равни права /по 1/6 ид.част/ притежаваните от наследодателя имоти, вкл. и процесния, за който между страните не съществува спор, че е принадлежал на наследодателя. От представения по делото писмен договор от 1954г. се установява, че С. И. П. е заплатил на А. И. П. и В. И. П. сумата от 600000лв. „които вървяха през 1949г.“ за процесната двуетажна къща, като в договора е посочено, че къщата се продава. С нотариален акт №...., том ..., №......../23.11.1982г. С. И. П. е признат за собственик по наследство, делба и давностно владение на дворно място, 163кв.м. от което попадат в имот пл.№.........., а останалите 85кв.м. в имот пл.№........, двата съставляващи парцел .........., ......... в кв........... по плана на [населено място], ведно с построената в него масивна жилищна сграда с площ от 85кв.м и две стопански постройки. С. И. П. е починал на 31.03.1990г. и като наследници по закон оставил дъщеря А. С. И. и син С. С. П., като на 06.06.1990г. е съставен н.а.№........, том ...., н.д.№.........../1990г., с който С. С. П. е признат за собственик по наследство и отказ от наследство на посочения в н.а.№......./1982г. имот. Със саморъчно завещание от 22.04.2004г. П. И. П., починал на 17.04.2013г., е завещал на Е. В. Д. и Н. М. Д. своята идеална част от къщата, след което на 18.12.2013г. е съставен нотариален акт №..........., том...., рег.№.........., н.д.№........../2013г., с който Е. В. Д. и Н. М. Д. са признати за собственици на основание саморъчното завещание на ½ ид.част от 27/112 идеални части от имота. Разпитана като свидетел А. И., сестра на С. П. и дъщеря на С. П., е заявила пред съда, че къщата е строена от И. П. и синовете му, а по-късно С. П. заплатил частите на братята си А. и В., докато на Н. и П. не знае да е плащал, както и че Н. живее в имота от малка и не е преставала да живее там, а Е. е неин син и също винаги е живял в имота. Р. като свидетел С. К., внучка на И. П., дъщеря на Н. И. П. /Б./, е заявила пред съда, че къщата е строена от дядо ѝ И. П. и децата му така, че за всеки от синовете да има стая и затова къщата била с пет стаи, като Н. живеела в напълно отделена част от къщата. Разделянето станало около 1960г. и досега не са имали спорове кой къде ще живее, като в частта на Н. влизали стаята на баща ѝ М. и на чичо ѝ П. П., който оставил завещание в нейна полза. Въз основа на така установената фактическа обстановка въззивният съд е приел, че всеки един от наследниците на И. П. е придобил по наследство по 1/6 идеална част от процесната къща, като правата на ответниците Е. В. Д. и Н. М. Д. са общо в размер на 2/6 ид.части – 1/6 ид.част по наследство от М. И. П. и 1/6 ид.част по завещание от П. И. П.. Прието е, че сключеният през 1954г. договор не е породил желания от страните транслативен ефект, тъй като не е сключен в изискуемата се от закона нотариална форма. Взето е предвид обстоятелството, че в договора е посочено, че владението върху имота е предадено на С. П. през 1949г., когато е заплатена продажната цена, въз основа на което е прието, че този договор установява начало на давностно владение върху имота, считано от 1949г. Прието е обаче, че С. П. не е придобил по давност собствеността върху целия имот, тъй като по делото липсват доказателства след 1949г. да е владял самостоятелно цялата жилищна сграда по начин, който да води до извода, че от държател на идеалните части на другите съсобственици се е превърнал в техен владелец, че от съсобственик- съвладелец се е превърнал в съсобственик-владелец. Според въззивния съд обстоятелството, че в договора за продажба от 1954г. е записано, че имотът е предаден на купувача през 1949г. не е достатъчно основание да се приеме, че в придобивния срок купувачът е владял самостоятелно и необезпокоявано за себе си против волята на останалите съсобственици целия имот. Взето е предвид обстоятелството, че към 1949г. Н. М. / дъщеря на М. И. П., син на общия наследодател И. Л. П., който е починал през 1944г. преди своя баща/, е била малолетна и поради пълната си недееспособност не е могла да извършва самостоятелно правни действия, включително да се разпорежда с частта от процесния имот и поради тази причина купувачът С. И. П. не е могъл да придобие нейните идеални части от имота и респективно не е могъл да осъществява и владение върху тези идеални части по силата на договора, а освен това тя живее в имота от раждането си и до настоящия момент /моментът на провеждане на разпита на свидетелите пред съда/. Прието е, че по делото не са събрани доказателства за своене на целия имот от С. И. П. /да владее за себе си и против волята на другите съсобственици/, а напротив той е зачитал правата на останалите съсобственци и не се е противопоставял на тяхното ползване. С оглед на това въззивният съд е приел, че в производството по делото е оборена доказателствената сила на констативен нотариален акт за собственост №......../06.06.1990г., с който предявилите иска лица се легитимират като собственици на цялата къща. При положение, че всеки един от наследниците на И. П. притежава по 1/6 ид.част от имота, който е останал в наследство и наследодателят С. И. П. не е придобил права върху цялата жилищна сграда по силата на придобивна давност, според въззивния съд на предявилите иска лица не могат да се признаят права върху цялата жилищна сграда, нито в размер на 4/6 ид.части /наследствените права на А. И. П., В. И. П. и Н. И. Б./. В ТР №11 от 21.03.2013г. по тълк.д.№11/2012г. на ОСГК на ВКС е прието, че при оспорване на признато с акт по чл.587 ГПК право на собственост тежестта за доказване се носи от оспорващата страна и то без да намира приложение редът на чл.193 ГПК, като в мотивите към това тълкувателно решение са изложени съображения, че като резултат на специално уредено от закона производство за проверка и признаване съществуването на правото на собственост, констативният нотариален акт по чл.587 ГПК /както и нотариалният акт за сделка/ притежава обвързваща доказателствена сила за третите лица и за съда, като ги задължава да приемат, че посоченото в акта лице е собственик на имота, в което се изразява легитимиращото действие на нотариалния акт за принадлежността на правото на собственост. Правният извод на нотариуса за съществуването на това право се счита за верен до доказване на противното с влязло в сила решение. Актът може да бъде оспорван от всяко лице, което има интерес да твърди, че титулярът на акта не е собственик, като оспорването може да се изразява както в доказване на свои права, противопоставими на тези на титуляра на акта, така и в опровергаване на фактите, обуславящи посоченото в акта придобивно основание или доказване, че признатото право се е погасило или е било прехвърлено другиму. За да отпадне легитимиращото действие на акта е необходимо да се докаже, че титулярът не е бил или е престанал да бъде собственик. Съображения в същия смисъл, идентични на мотивите към тълкувателното решение, се съдържат в решение №153/10.07.2013г., постановено по гр.д.№889/2012г. на Първо ГО на ВКС. Изложените от въззивния съд съображения, че в производството по делото е оборена доказателствената сила на констативния нотариален акт за собственост, според настояшия състав обосновава наличие на основание за допускане на касационно обжалване по реда на чл.280, ал.1, т.1 ГПК с оглед необходимостта от извършване на преценка дали становището, изразено от ОСГК на ВКС в мотивите към ТР и възпроизведено в посоченото решение на Първо ГО на ВКС, намира приложение и в настоящия случай. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение