Определение № 567 от 06.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1586/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. К. срещу решение на Благоевградски окръжен съд, с което е уважен иск по чл. 135 ЗЗД за обявяване на относителна недействителност на договор за дарение на недвижим имот, оформен в нотариален акт. За да се произнесе по искането за допускане на касационно обжалване, ВКС взе предвид следното: „С.Г.Груп“ЕАД е предявил иск по чл. 135, ал.1 ЗЗД срещу Г. К. и А. П.. Ищецът твърди, че е цесионер на вземане на Юробанк България АД срещу Г. К., произтичащо от договор за кредит, сключен през 2008г.. През 2017г. Г. К. е дарила на внучката си А. П. апартамент №.., в [населено място],[жк], [жилищен адрес]. Цесията била сключена през 2017г. след увреждащата сделка. Ищецът иска обявяване на относителна недействителност на сделката. В срока за отговор ответниците са възразили, че цесията е след дарението, поради което ищецът нямал качеството на кредитор. Освен това договорът за кредит бил обезпечен с ипотека, поради което дарението не представлявало увреждаща сделка. РС е приел, че цесионерът разполага с правата на цедента по чл. 135 ЗЗД, че дарението е увреждащо, доколкото длъжникът отговаря с цялото си имущество, и че длъжникът е знаел за увреждането, т.к. сделката била сключена след възникване на задължението. Във въззивната жалба на Г. К. са въведени следните оспорвания на първоинстанционното решение: договорът за цесия не бил породил действие, т.к. не било сбъднато отлагателното условие цесионерът да плати цената; цесията била сключена от пълномощник без представителна власт; договорът за цесия бил нищожен, т.к. не било индивидуализирано прехвърленото вземане, доколкото по делото не било приложено извлечение от счетоводната сметка на банката; банката вече била цедирала същото вземане на друг цесионер; ответниците не били знаели, че увреждат цесионера; вземането на банката било частично погасено чрез реализиране на ипотеката. Въззивният съд е приел, че са налице предпоставките на чл. 135, ал.1 ЗЗД по същите съображения, каквито са на Районния съд. По отношение на оспорванията във въззивната жалба, въззивният съд е приел, че в производството по чл. 135 ЗЗД ищецът не е длъжен да доказва качеството си на кредитор, както и че цесионерът разполага с правото по чл. 135, ал.1 ЗЗД на цедента. В касационната жалба са въведени следните основания за обжалване: въззивният съд в нарушение на процесуалния закон не бил дал отговор на доводите срещу договора за цесия; а в нарушение на материалния закон бил приел, че знанието за увреждане се презюмира, доколкото длъжникът не знаел кой е цесионера към момента на сключване на „увреждащата сделка“. В изложението към жалбата се твърди очевидна неправилност, т.к. договорът за цесия не бил породил действие, освен това са формулирани следните въпроси: Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички доводи, възражения, да обсъди всички доказателства и да формира собствени мотиви, доколкото ВС не обсъдил доводите за нищожност на цесията? Обвързан ли е въззивният съд от определението си по чл. 267 ГПК, с което бил приел, че доказателствата за платената цена по цесията са преклудирани? Поражда ли действие договор, поставен под отлагателно условие, когато условието не се е сбъднало, доколокто плащането на цената по цесията било уговорено като отлагателно условие? Нищожна ли е цесията на вземане, което не е индивидуализирано, доколкото договорът за цесия бил представен без приложенията към него? Кога се формира у длъжника знание за увреждането спрямо цесионер- към момента на сключване на увреждащата сделка или към момента на сключване на договора за цесия? ВКС счита, че липсва основание за допускане на касационно обжалване. Първите пет въпроса са поставени във връзка с оспорването качеството кредитор на цесионера. Тези въпроси не са обуславящи изхода на делото, защото съдът не може да приеме по дело по чл. 135 ЗЗД, че цесионерът не е кредитор. Качеството „кредитор“ и съществуването на вземането са извън предмета на делото и предмета на доказване. В мотивите към т.2 на т.р. 2/19г. на ОСГТК изрично е посочено, че съдът по Павловия иск изхожда от положението, че вземането съществува, ако произтича от твърдените факти /предмет на делото по чл. 135 ЗЗД не е самото вземане на кредитора, а потестативното му право да обяви за недействителна по отношение на себе си сделка или друго действие, с които длъжникът го уврежда (правоотношението, легитимиращо ищеца като кредитор, става предмет на делото единствено когато Павловият иск е обективно съединен с иск за вземането)/. Съдът може да приеме обратното само ако вземането е отречено със сила на пресъдено нещо. В случая въззивният съд правилно е приел, че вземането на кредитора в производството по чл. 135 ЗЗД не може да се оспорва, а а това може да стане само с инцидентен отрицателен установителен иск или в паралелен процес, в който случай делото по чл. 135 ЗЗД следва да се спре поради преюдициален спор. Освен това въпросите, свързани с нищожността на цесията, са преклудирани. Такива възражения не са направени с отговора на исковата молба. Възражението за нищожност на сделката може да се направи от ответника в срока за отговор на исковата молба, защото това е твърдение за наличие на порок, за настъпил юридически факт, който опорочава сделката. Твърденията за факти, въведени от ответника, са с преклузивен срок. Освен това съдът следи служебно за нищожност на сделката, само когато тази нищожност се установява от формата или съдържанието на сделката или от събраните по делото доказателства. При всички случаи, когато съдът констатира нищожност, той е длъжен да съобщи на страните и да им даде възможност за становище и посочване на доказателства. В този смисъл е т.р. №1/22г. на ОСГТК. В случая с отговора на исковата молба не е оспорено действието на договора за цесия, нито е въведено възражение за нищожност. От представения договор за цесия не може да се направи извод за нищожност или за липса на действие на договора за цесия, доколкото той е бил съобщен на длъжника от цедента чрез нарочно пълномощно и не са направени правоизключващи възражения от длъжника в срока за отговор на исковата молба. За такъв извод- за нищожност или за липса на действие на договора, е необходимо събиране на други доказателства (представяне на доказателства за плащането на цената, представяне на приложението към договора, представяне на пълномощно, представяне на договор за сливане на предприятия и т.н.). При положение, че само от съдържанието и формата на сделката не може да се направи извод за нищожност или за липса на действие на договора, то ответникът е длъжен да направи такова възражение в срока за отговор на исковата молба, за да може този въпрос да стане част от предмета на доказване като съдът разпредели доказателствена тежест и даде възможност на страните да сочат доказателства. При всички положения ВКС не може да констатира за първи път нищожност на сделка, когато не е направено такова възражение в срока за отговор на исковата молба, а е длъжен да върне делото, за да се даде възможност на страните за становище и за сочене на доказателства. Петият въпрос относно знанието на длъжника за увреждането към цесионера също е въпрос, отговорът на който е даден с тълкувателно решение и този отговор не би променил изхода на делото. Знанието на длъжника се формира към момента на увреждащата сделка, защото искът по чл. 135 ЗЗД представлява обезпечение на вземането срещу длъжника, и при цесия, обезпечението, т.е. искът по чл. 135 ЗЗД на първоначалния кредитор срещу длъжника, следва вземането съгласно чл. 99, ал.2 ЗЗД. Знанието на длъжника за увреждането се установява към момента на увреждащата сделка по отношение на първоначалния кредитор. Това е изрично посочено в мотивите към т.р.№2/21г. на ОСГТК. Възникналото материално преобразуващо право по чл. 135, ал. 1 ЗЗД не се погасява с цесията. Със сключването на договора за цесия не възниква ново вземане, а вече възникналото се придобива от другиго, сменя титуляра си. Увреждащите сделка или действие имат този ефект спрямо „вземането”, независимо от личността на кредитора. Ако са били увреждащи за първоначалния кредитор, сделката или действието ще бъдат увреждащи и за последващия. Правото за обявяване за относително недействителни сделките и действията на длъжника, които увреждат кредитора, е потестативно право, свързано единствено с вземането, не и с останалото съдържание на правоотношението между длъжник и кредитор /цедент/. Упражняването му не рефлектира върху това правоотношение, от което е изведена и обезпечителната му функция. Искът по чл.135, ал. 1 ЗЗД е със санкционен за недобросъвестността на длъжника характер, поради което обективното знание на същия, че дължи, независимо кому, е достатъчно, след като и за настъпване на правните последици на цесията, в отношенията цедент – цесионер /за правоприемството помежду им/ знанието на длъжника е ирелевантно. В общата хипотеза на чл.135, ал. 1 ЗЗД е релевантно и достатъчно възникването му, респ. възникване качеството „длъжник”, спрямо който момент е преценимо и увреждащото действие. Цесията на вземането не променя личността на длъжника, не санира неговата недобросъвестност, нито правните последици на извършеното от него увреждащо действие или сключена сделка спрямо патримониума и платежоспособността му. Чл. 99 ал.2 ЗЗД урежда правоприемството по отношение на правото на иск по чл.135, ал. 1 ЗЗД, вече възникнало за праводателя на цесионера, с факта на всяко увреждащо действие/сделка, извършени или сключени след възникването на вземането. Въззивният съд правилно е приел, че релавантни за делото по чл. 135 ЗЗД са фактите към момента на увреждащата сделка, а не към момента на цесията. Доколкото изводите на въззивния съд съответстват на постановките на цитираните по- горе три броя тълкувателни решения, то не се установява наличие на обстоятелството „очевидна неправилност“ като основание за допускане на касационно обжалване. Воден от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО