Определение № 888 от 20.12.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2595/2019 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК,образувано по касационна жалба на адв. В. Танков, назначен за особен предствител на М. С. К., срещу решение №2108 от 21.03.2019г.по в.гр.дело № 15153/2018г. на Софийски градски съд, с което до размера на сумата 2000 лева е бил уважен иск,предявен от Х. А. К. на основание чл.45 от ЗЗД за обезщетение на неимуществени вреди,претърпени от публикуването на статия в печатно издание със заглавие „Да убием миньорите” и с автор ответницата К., като са приети за установени твърденията на ищеца за противоправност при разгласяване на неверни, позорящи ,клеветнически твърдения, които не са били добросъвестно проучени и поднесени от автора и са увредили доброто име на ищеца. В изложението по допускане на касационно обжалване защитникът на ответницата по иска поставя един въпрос: Може ли съдът при иск по чл. 45 ЗЗД за приеме за установено авторството на деянието, позовавайки се на презумпция от друг нормативен акт. Основание по чл. 280, ал.1 т.1 и т.3 ГПК се изтъква със съображението ,че при делктния фактически състав други презумпции освен тази за наличие на вина (чл. 45, ал.2 ЗЗД ) не се допускат. Всички останали елементи от този състав се доказват пълно и главно от ищеца. Прилага се реш.№ 147/2012гпо гр.д №582/11г ІV г.о като обосновка на поддържаното от защитата разрешение, а ако не се възприеме да е налице противоречие с това решение, поддържа се основание по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК по въпроса. Защитата поддържа ,че решението е очевидно неправилно поради приетото от въззивния съд ,че ищецът се бил разстроил от процесната статия и че ответницата е неин автор, след като ищецът не е провел пълно и главно доказване на това дали ответницата е действителният автор. Постъпил е отговор, с който ответникът по жалбата оспорва наличието на основание за нейното допускане до касационно разглеждане.Проведено е доказване, че ответницата е автор на публикацията. Оборимата презумпция в чл. 6, ал.1 ЗАПСП е специална норма,относно лица със специфично качество. Презумпциите са част от процеса на доказване и фактът че тази презумпция е в друг закон, а не в Закона за задълженията и договорите,не изключва нейното приложение при състав на чл.45 ЗЗД. Претендират се разноски. След преценка, Върховен касационен съд ,ІІІ гр. отделение счита, че не е налице основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Въпросът е правен с проявление в доказателствения процес, решаващо е произнесен от въззивния съд и общата предпоставка на чл. 280, ал.1 ГПК е осъществена.Несъстоятелен е доводът за наличие на основание по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК по съображение,че когато се търси деликтна отговорност от автор на обидни или неверни твърдения, публикувани в печатно издание, приемането на авторството на доказано предвид правилото на чл.6,ал.1 от ЗАПСП противоречи на указанието в установената практика на ВКС кои обстоятелства ищецът следва да се докаже пълно и главно при деликт (реш.№147/2012г, ІV г.о и др.) и че се предполага вината, до доказване на противното (чл.45, ал.2 ЗЗД), което доказване е в тежест на ответника. Увреждащото деяние, вредите и причинната връзка се доказват пълно и главно с всички доказателствени средства, както е установено в трайната практика на ВКС и както е изтъкнато включително в цитираното от защитата решение реш.№147/2012г ІVг.о.на ВКС при отговора на правен въпрос по прилагането на чл.154, ал.1 ГПК. Поради това, когато законова норма въвежда оборима презумпция за факт като авторството на публикуван текст,когато този факт е включен в предмета на доказване при деликт, това не означава,че презумпцията е неприложима като доказателствено правило, а означава точно обратното. Ето защо не е налице и основание по чл.280, ал.1 т.3 ГПК по поставения въпрос „може ли съдът при иск по чл. 45 ЗЗД да приеме за установено авторството на деянието, позовавайки се на презумпция от друг нормативен акт” Отговорът е еднозначно установен в практиката на ВКС. Съдът не само може, но и следва да прилага законите при решаващата си дейност, в частност и тези законови норми,съдържащи доказателствени правила. Така е подходил и въззивния съд като е приел ,че правилото на чл.6, ал.1 ЗАПСП доказва авторството на статията до установяване на противното, а противното не е установено. Не се и твърди.Указание за автора в случая е несъмнено индивидуализиращо по смисъла на чл.6,ал.1 ЗАПСП,след като са посочени по обичайния за това начин името, научната степен и е публикувана снимка на автора на статията при нейното публикуване в печатно издание. Не само авторските права, но и отговорността за съдържанието на текста е на лицето, посочено като негов автор. По така изложените съображения, като основано и съобразено с гореизложеното въззивното решение на СГС не е очевидно неправилно, както твърди защитата. Разноски за ответника по жалбата следва да се присъдят, тъй като са поискани в отговора, представени са доказателства за извършването им и се дължат в размер на 600 лева, съгласно приложен списък С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.