Определение № 50568 от 07.11.2022 г. на ВКС по т. д. № 2635/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на Е. Т., в качеството й на синдик на “Енемона“ АД /н/ / против решение №10522 от 27.08.2021г. по т.д. №1075/20г. на Софийски апелативен съд. Ответникът по касационната жалба- АЕЦ „Козлодуй“ ЕАД, чрез пълномощника си –адв. Ю.З. е на становище,че не са налице основания за допускане на решението до касационно обжалване.Останалите ответници не са заявили становище. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото, приема следното: С представеното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът, чрез пълномощника си – адв.Д. В. е поддържал основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Поставил е въпроса – 1 / „Допустимо ли е установяването на съдържанието на търговска сделка, за която страните са предвидили изрична писмена форма, с всички позволени от закона доказателствени средства“.2/“Следва ли да се приеме, че характера на договор за встъпване в дълг, сключен между кредитора и третото встъпило лице е възмезден, когато между стария и новия длъжник е налице последващо еквивалентно имуществено разместване, дори и като отделно правомощие.“ ,3/ „ Допустимо ли е прихващането като способ за погасяване на задължения да се квалифицира като част от договор за встъпване в дълг и да определя възмездността на договора за встъпване в дълг, въпреки че самото прихващане е възможно едва след изпълнение на задължението по договора за встъпване на новия длъжник.“ И 4/ „ Докъде се простира действието на договора за встъпване в дълг. Счита ли се договора по чл.101 ЗЗД за изпълнен с встъпването на новия длъжник или неговото действие продължава“. Страната по всеки въпрос накратко е изложила оплакване за неправилност на изводите на съда и в заключение лаконично е посочила, че решението било постановено при неточно тълкуване и прилагане на закона – по въпрос № 1 –„ чл292, ал.6 ТЗ вр. чл.20а ЗЗД „, по № 2 и 4 – „чл.101“ а по №3 „ 101 и 103 ЗЗД „.Други доводи не са изложени. Касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК. Материалноправният, респ. процесуалноправният въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, се дефинира като такъв, включен в предмета на спор и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело / т.1 на ТРОСГТК №1/2009г./. При тази дефинитивност на общото основание, първият поставен въпрос не е релевантен, тъй като съдържателно не съответства на конкретиката в поясненията на страната към него, изведена от нейната интерпретация на мотивите на състава. В тази връзка, при поставяне на въпроса, не е съобразен вида на атакуваната сделка и нейните правни характеристики, нито фактите определящи фактическия състав на предявения иск. Поради това и начина, по който страната е заявила, че според нея договора предвиждал всичките му изменения да бъдат в писмена форма, която страните не спазили, няма връзка с решаващите мотиви на състава, който е съобразил, правната същност на встъпването в дълг, това че същият по принцип не намалява, а само обременява имуществото на длъжника, ако не бъдат съобразени и правоотношенията между съдлъжниците, поради което е изследвал реалните и доказани отношения на страните, за да определи неговата възмездност, а не е обсъждал изменения в договора. Същите съображения определят нерелевантност и на втория поставен въпрос, който също не съставлява валидно въведено общо основание. Другите два въпроса също не са застъпени в мотивите на обжалваното решение, по начина, по който страната счита, че следва да бъдат разгледани, като съдържанието им е свързано с нейното разбиране за неправилност на изводите на съда, а не с изложените мотиви в обжалваното решение. Следователно от изложеното се установява, че страната не е поставила релевантен правен въпрос, съобразно изискването за наличие на общо основание. Но дори и от така поставените да бъде изведен такъв не са въведени и доводи определящи наличие предпоставки по поддържания допълнителен критерий- чл.280, ал.1, т.3 ГПК, така както изисква неговата дефинитивна определеност дадена с т.4 на ТР ОСГТК №1/09г. Доколкото в тази връзка страната е изложила лаконични твърдения, свързани с хипотезата на определена като неясна правна норма, то следва да се отбележи / при липса на развити доводи в какво точно се изразява неяснотата и как се обосновава нуждата от тълкуване/,че чл.292, ал.6 ТЗ е неотносим към случая, тъй като встъпването в дълг е неформален договор, който освен това, съдът не е тълкувал във връзка с този текст, за да е релевантен и вторият посочен като относим към първия въпрос, текст на чл.20 а ЗЗД. Съответно, следва да се отчете че и двете норми са пределно ясни и разяснявани както със задължителна съдебна практика, така и с казуална такава, поради което и страната не защитава с това общо и непояснено твърдение основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.Същото се отнася и за нормите на чл.101, 102 и чл.103 ЗЗД отново посочени общо от страната. Следва да бъде отбелязано, че основанието, което поддържа касаторът предполага изложение на конкретни доводи относно неяснотата на цитираните правни норми а не само лаконичното обяснение, че според него съдът „ погрешно ги тълкувал“. Непълнотата на уредбата е обективна категория и не зависи от конкретните оплаквания на касатора, обусловени от недоволство от постановения правен резултат. С оглед така депозираното изложение, не се обосновава довод за приложно поле на касационно обжалване. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение