Определение № 1178 от 22.04.2026 г. на ВКС по т. д. № 478/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗД „Евроинс” АД, чрез пълномощника му юрк. Б. Г., с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 643/17.12.2025 г., постановено по в. т. д. № 771/2025 г. по описа на Софийския апелативен съд, 15 търговски състав, с което е потвърдено решение № 1228/20.08.2015 г., постановено по т. д. № 1881/2024 г. по описа на СГС, ТО, VI-5, в частта, в която е уважен предявеният от „Нобел Интернешънъл” ЕАД срещу ЗД „Евроинс” АД осъдителен иск с дадена от въззивния съд правна квалификация чл. 405, ал. 1 КЗ за заплащане на сумата от 31784,30 лв., представляваща застрахователно обезщетение по договор за застраховка на договорната отговорност на застрахования „Нобел Интернешънъл” ЕАД, обективиран в застрахователна полица № 10100100000238/25.01.2023 г. (по застрахователна претенция № 30074365/2023 г.), ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 16.09.2024 г., до окончателното ѝ заплащане. Като необжалвано първоинстанционното решение е влязло в сила в частта, в която този иск е отхвърлен над присъдената сума от 31784,30 лв. до пълния му предявен размер от 35315,88 лв. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, тъй като то е необосновано – ищецът нито е твърдял, нито е установил, че в резултат на производствената си дейност е накърнил правата на трето лице. В касационната жалба обаче да се поддържа, че по несъмнено сключен между ищеца и трето лице договор за търговска продажба продавачът (ищецът) е доставил на купувача произведените от застрахования стоки с недостатъци, вследствие на което по искане на купувача застрахованият продавач е отстранил за своя сметка тези недостатъци. От друга страна, твърди, че един от юридическите факти, обуславящи пораждането на имуществената отговорност на застрахователя по договор за застраховка на гражданската отговорност, представлява непозволеното увреждане, извършено от застрахования, поради което, без да е доказано, че служители на ищеца са извършили деликт, не е настъпил уговореният покрит застрахователен риск. Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, както със специалната процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, така и със самостоятелното селективно основание, уредено в чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на решението, като поставя следния материалноправен въпрос: „Кой е застрахователният риск при застраховка „Гражданска отговорност” и следва ли застрахователят при този вид застраховка да отговаря, когато отсъства деликт, извършен от застрахования и извън обема на гражданската му отговорност?” (твърди се противоречие както със задължителната практика – тълкувателните разяснения по т. 9 от ППВС № 7/1978 г., така и с казуалната практика – решение № 12/05.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1942/2023 г., IV г. о.). Ответникът е подал в законоустановения срок писмен отговор на касационната жалба, в която развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІI отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник - с редовно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че пораждането на предявеното спорно материално право се обуславя от проявлението в обективната действителност на следните материални предпоставки (юридически факти): 1) възникване на облигационна връзка между страните въз основа на договор за застраховка, обезпечаващ настъпилите имуществени вреди при неизпълнение на договорно задължение, при разширено по добавък към застрахователния договор покритие - „Изтегляне на продукти от пазара“; 2) настъпване на твърдяното застрахователно събитие в периода на застрахователното покритие; 3) възникване на договорна отговорност на застрахования съобразно уговорения покрит застрахователен риск; 4) настъпване на имуществени вреди за кредитора от неизпълнение на договорното задължение от застрахования и 4) причинно-следствена връзка между застрахователното събития и вредоносния резултат. Апелативният съд е заключил, че предявеният осъдителен иск с дадена от него правна квалификация чл. 405, ал. 1 ГПК е доказан, тъй като в процеса на доказване са установени материалноправните предпоставки, при чието проявление се поражда предявеното притезателно право за заплащане на дължимото застрахователно обезщетение. Счел е, че между страните в настоящото исково производство е сключен действителен договор за застраховка за обезщетяване на твърдените имуществени вредите, като учреденото от него застрахователно правоотношение е породило действието си при заплащане на дължимата застрахователна премия в общ размер от 1971,48 лв. През периода на действие на застрахователния договор (на 09.11.2023 г.) е настъпило твърдяното застрахователно събитие - в склад на Cerbos ОU (Е.) са установени дефекти на доставени от ищеца бойлери. Въззивният съд е приел, че тази договорна отговорност на застрахования доставчик по процесния договор за търговска продажба е била обезпечена чрез процесния добавък към застрахователния договор – покритият застрахователен риск представлява причинени имуществени вреди вследствие на увреди или дефекти на продукти като част от производството на соларни колектори, соларни бойлери, електрически и комбинирани бойлери. Процесните дефекти са производствени, за които застрахованият не е знаел при изпращането им до купувача (въззивният съд е приел, че съконтрагентът на застрахования е възложител) – ищецът бил предприел необходимите действия, вкл. чрез внедряване на системи за минимизиране на риска за дефекти в производството, поради което апелативният съд е обосновал фактическото съждение, че по делото е установено настъпването на покрития застрахователен риск - изпращане на дефектните продукти, което представлява част от изрично уговореното в Добавък № 1 към процесната застрахователна полица застрахователното покритие. Заключил е, че при тези предпоставки е породена обезпечително-гаранционната отговорността на застрахователя за заплащане на застрахователно обезщетение до лимита, уговорен в полицата. При настъпилото застрахователно събитие за застрахователя е възникнало задължение да заплати на застрахования застрахователно обезщетение, което съгласно чл. 42, ал. 1 от Общите условия за самоучастие е остойностено на 90% от общия му размер при настъпилия застрахователен риск, възлизащо на 35315,88 лв. Въззивният съд е изяснил, че в настоящото исково производство застрахователят не е оспорил размера на разходите, необходими за отстраняване на констатираните дефекти на стоките, вкл. при влагане на нови части за това, разходи за отстраняване, сглобяване, отделяне на дефектните продукти – общо възлизащи на 9428,51 лв. Тези разходи имат характера на целесъобразни по смисъла на т. 4.1, т. 4.3 и т. 4.4 от Добавък № 1, като те представляват част от предмета на застрахователното обезщетение - т. 1. Такива са и транспортните разходи, според т. 4.2 от Добавък № 1, като за доказването им по делото са представени фактури и платежни нареждания за извършените плащания на сумите по тях. От тях се установявал общ размер на направените разходи при връщането на продуктите след поправката им в Е., възлизащи на 6900 евро (при левовата равностойност на 13495,23 лв.), съответно по фактура № 1913921/22.12.2023 г. за сумата от 3500 евро и фактура № 1913960/22.12.2023 г. на стойност от 3400 евро. Доказани били и разходите за транспорт обратно до Е. след поправка на продуктите в България в общ размер на 12392,14 лв., съответно по фактура № [ЕГН]/05.02.2024 г. и фактура № [ЕГН]/23.02.2024 г. - като сумата по всяка от тях е 6196 лв. Апелативният съд е приел, че доставката на процесните стоки с дефекти представлява покрит застрахователен риск. Изяснил е, че действително в чл. 9 от Общите условия покритият риск от застрахователя е ограничен само до „нараняване“ и/или „повреда“, но с клаузата, уговорена в т. 1 от Добавък № 1, застрахователното покритие е разширено (в отклонение от чл. 9 от Общите условия), като изрично страните са постигнали съгласие то да включва и целесъобразно направените разходи от застрахования за ремонт или за изтегляне от пазара на продукти в резултат на установен дефект при тяхното производство, опаковка, указания за използване или съхранение, като при използването на продукта този дефект би довел или е довел до телесно увреждане или щети и загуби на имущество. От друга страна, в т. 2.2 от Добавък № 1 било уговорено, че застрахователното покритие се отнася за случаите, в които се касае за ремонт или за изтегляне от пазара на продукти, произведени и/или доставени от застрахования, описани в полицата. В този смисъл, липсва като предпоставка за пораждане на застрахователния риск накърняването на права на трето лице от дефектната стока. Същевременно бил възникнал и вторият от уговорените в т. 1.1 от Добавък № 1 правопораждащи имуществената отговорност на застрахователя юридически факт, а именно вероятността ползването на продукта да причини телесно увреждане и/или имуществени вреди. От свидетелските показания и експертизата могло с категоричност да се заключи, че при проблем с присъединителните връзки на бойлерите съществува голяма вероятност за течове и аварии - безспорно това би могло да бъде причина за увреждане както на телесна цялост, така и на имуществото, в което са монтирани съоръженията. Апелативният съд е счел за неоснователно и правното съждение на застрахователя, че откриването на дефектите е било обективно възможно още преди стоките да бъдат натоварени, ако контролът е бил извършен изчерпателно и правилно. От съвкупния анализ на събраните гласни доказателства и заключението на приетата в първоинстанционното производство СТЕ обаче категорично се установявало, че контролът за качеството на продукцията е бил изчерпателен и адекватен на производствените практики. Вещото лице е изяснило, че надлежната тестова проверка на всички продукти се изключва от общо приетата практика на производителите, доколкото следва да бъде извършена в резултат на човешка дейност и се явява нерентабилна за дейността на производителя. Продуктите, предмет на доставката, са произведени от ищеца, като последният е положил необходимата грижа за осигуряване на качеството им съобразно приложимите стандарти. В този случай не е приложимо изключението за отговорността на застрахователя, уговорено в чл. 10, ал. 9 от Общите условия - относно продукти, пуснати в обръщение без да са спазени нормативните изисквания за качество. От заключението на СТЕ се установявало и че дефектите е могло да бъдат установени само при извършена проба и замерване – те са подлежали на установяване при внедряването им в цялостния продукт като елементи при сглобяването му, като тези действия се извършвали от лицето, на което продуктите са били доставени, т.е. от естонското дружество. Следователно, дефектите били установени именно там, поради което не е приложимо уговореното в чл. 10, ал. 5 от Общите условия изключение - застрахованият да е знаел или е следвало да знае, че продуктът е дефектен или вредоносен. Въпреки полагането на дължимата и адекватна грижа застрахованият не е имал обективната възможност да узнае, че предназначената за експорт продукция е негодна за ползване съобразно предназначението си. Тъй като правният извод, до който въззивният съд е достигнал, съвпада изцяло с крайните правни съждения на първоинстанционния съд, въззивната жалба е оставена без уважение, а в обжалваната част първоинстанционното решение е потвърдено. Настоящият състав на ВКС счита, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване при специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставеният материалноправен въпрос не отговаря на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване – той да е от съществено значение за изхода на спора по настоящото дело (съобразно тълкувателните разяснения, дадени по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК) и да е обусловил правосъдната воля на въззивния съд. Макар съдът юридически неправилно да е квалифицирал предявения иск – по чл. 405, ал. 1 КЗ, уреждащ притезателното право на застрахования по договор за имуществено застраховане да получи застрахователно обезщетение при настъпил поскрит застрахователен риск, той е разгледал всички предявени от ищеца правопораждащи спорното материално право юридически факти по договор за гражданска (договорна) отговорност – с него е обезпечена не деликтната, а договорната отговорност на застрахования длъжник (ищеца) при неизпълнение на определено договорно задължение – арг. чл. 429, ал. 1, т. 2 КЗ (по покрит с допълнителното съглашение, наречено Добавък № 1, застрахователен риск - „Изтегляне на продукти от пазара”). Разгледал е всички заявени в исковата молба фактически твърдения, обуславящи пораждането на предявеното парично притезание, представляващо застрахователно обезщетение произведените и доставени стоки с дефекти. Ищецът не е основал предявения от него осъдителен иск на деликтно основание, поради което и апелативният съд не се е произнасял по този незаявен юридически факт. Съгласно правните норми, уредени в чл. 429, ал. 1, т. 1 и т. 2 КЗ, с договора за застраховка „Гражданска отговорност” може да се обезпечи както деликтната отговорност на виновния причинител на определен вредоносен резултат, така и договорната отговорност на длъжника при неизпълнение на определено договорно задължение, вкл. и имуществената отговорност при разваляне на договора. Тъй като с процесния договор за застраховка „Гражданска отговорност” застрахователят се е задължил да покрива през релевантния период договорната, а не деликтната отговорност на застрахования продавач към трети лица (съконтрагенти), вкл. и разходите за ремонт или изтегляне от пазара на продукти в резултат при установени дефекти на продукти при тяхното производство, опаковка и/или в указания за използване и съхранение, като използването на продуктите води или може да доведе до телесно увреждане (вкл. смърт, заболяване или загуба на работоспособност) и/или щети и загуба на имущество, апелативният съд не е имал повод да се произнася относно деликтната отговорност на застрахования ищец, поради което не е счел, че непозволеното увреждане е част от фактическия състав, при чието проявление би настъпило уговореното застрахователно събитие. Понеже въззивният съд е разгледал всички наведени от ищеца правопораждащи предявеното спорно материално право юридически факти, макар и да не ги е подвел под хипотезиса на приложимата материалноправна норма, въззивното решение не е вероятно недопустимо, за чийто порок касационната инстанция следи служебно – арг. чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. Обжалваното решение не е и очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния и процесуалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. По изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. С оглед на изхода на настоящото съдебно производство на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът трябва да бъде осъден да заплати в полза на ответника по касационната жалба сумата от 1956 евро с ДДС, представляваща уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство пред ВКС. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд