Определение № 2488 от 07.08.2025 г. на ВКС по т. д. № 886/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. Г. Д. срещу въззивно решение № 1521 от 16.12.2024 г., постановено от Окръжен съд – Пловдив по в.гр.д. № 2876 по описа на съда за 2024 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение № 2768 от 18.06.2024 г., постановено от Районен съд - Пловдив по гр.д. № 5445 по описа на съда за 2023 г., с което на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК е признато за установено, че касаторката дължи на „Обединена българска банка” АД (като правоприемник на „Кей Би Си Банк България“ ЕАД, преди - „Райфайзенбанк България“ ЕАД), следните суми: сумата от общо 20 898,73 лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит № 1801182297575528 от 19.01.2018 г., анекс № 1 от 19.12.2019 г. и анекс № 2 от 02.04.2021 г., от които: сумата 1 491,66 лв. - редовно падежирала главница, начислена за периода 10.11.2021 г. - 10.08.2022 г. и 19 407,07 лв. - предсрочно изискуема главница, сумата 901,36 лв. - възнаградителна лихва, начислена за периода 10.10.2021 г. - 21.08.2022 г., сумата 108,65 лв. - обезщетение за забава върху редовно падежиралата главница, начислено за периода 10.11.2021 г. - 21.08.2022 г., сумата 129,38 лв. - обезщетение за забава върху предсрочно изискуемата главница, начислено за периода 22.08.2022 г. - 14.09.2022 г., сумата 665,58 лв. - лихва, дължима на основание чл. 4, вр. чл. 1, б. „б“ от анекс № 2 от 02.04.2021 г., начислена за периода 30.06.2019 г. - 18.12.2019 г., сумата 1 256,50 лв. - лихва, дължима на основание чл. 4, вр. чл. 1, б. „в“ от анекс № 2 от 02.04.2021 г., начислена за периода 10.03.2020 г.- 01.04.2021 г., и 36 лв., представляващи разноски за уведомяване, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда - 16.09.2022 г. до изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК № 6506/19.09.2022 г. по ч.гр.д. № 13294/2022 г. на Пловдивски районен съд, със законните последици по отношение на разноските в производството. В касационната жалба се излагат оплаквания за недопустимост и неправилност на обжалвания съдебен акт, поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и очевидна неправилност. Излага се, че исковата молба е недопустима, като депозирана от юридическо лице при липса на правен интерес от предявяването на тези искове. Според касаторката „Обединена българска банка“ АД не е правоприемник на „Райфайзенбанк България“ ЕАД, с която банка е сключен процесния договор за потребителски кредит, във връзка с което още в отговора на исковата молба пред първоинстанционния съд е заявено, че касаторката /ответник/ не е съгласна „Обединена българска банка“ АД да бъде конституирана като страна в този процес и съгласно императивните изисквания на разпоредбите на ГПК още първоинстанционният съд е трябвало да прекрати делото, както и второинстанционният такъв. Сочи се, че е сключена застраховка „Живот“, като задължително условие за отпускане на желания кредит при първоначално подписване на кредита от кредитополучателя Г. Д., при което лицето няма опция за отказ от сключване на тази застраховка, защото в противен случай няма да му бъде отпуснат кредит. Излага се, че след като лицето кредитополучател Г. Д. е починало по време на изплащане на кредита, следва банката кредитодател да се обърне към застрахователя за изплащане на остатъка от кредита, а не да принуждава съпругата на кредитополучателя да приподписва анекси със съдържание на нови договори за кредит. Това не се доказва да е сторено от банката кредитодател, т.е. да се обърне към застрахователя за изплащане на остатъка от кредита. Напротив - първоинстанционният съд е възприел неправилно, че ЗК „Уника Живот“ АД е отказала изплащане на обезщетение във връзка със смъртта на кредитополучателя, поради наличие на заболяване на лицето, установено преди сключване на застраховката. Според касаторката този отказ е изготвен за нуждите на настоящото производство и представен по делото като оправдание на банката кредитор за неправомерните й действия спрямо Р. Д., без при това въобще да й е връчен или съобщен, което обаче според самия неин процесуален представител, няма правно значение. Все в тази връзка се оспорва въззивното решение, поради необсъждане на нищожността на двата анекса, както и поради необсъждане на процесуалното нарушение на първоинстанционния съд, който не е открил производство по чл. 193 ГПК, както е било поискано в отговора на исковата молба. С оглед на гореизложеното се моли да бъдат обявени за нищожни на основание чл. 26 ЗЗД анекс № 1 и анекс № 2 поради противоречие със закона или заобикаляне на закона, както и поради липса на съгласие при подписването им или те да не бъдат вземани предвид от съда при постановяването на краен съдебен акт, тъй като целта им е да се прикрие изцяло нов договор под формата на анекс. Посочва се и че договорът за потребителски кредит е бил сключен между „Райфайзеенбанк България“ ЕАД и Г. Й. Д. като кредитополучател и Р. Д. като съдлъжник, но солидарността не е била уговорена изрично в договора. Твърди се, че по този договор касаторката няма качеството и на поръчител, тъй като не е сключен изричен договор за поръчителство между банката и нея, но че дори и да се приеме, че касаторката е поръчител по процесния договор, то тя не дължи суми по него с оглед на факта, че кредиторът не е предявил иск против длъжника в течение на шест месеца съгласно чл. 147 ЗЗД. Настоява се и че въззивният съд неправилно е извел извод за настъпила предсрочна изискуемост на договора за кредит, тъй като по делото не се е доказало на коя дата е настъпила предсрочната изискуемост на процесния кредит, а уведомлението на ЧСИ до длъжника за настъпването й е изготвено незаконосъобразно от връчителя в нарушение на чл. 47 ГПК. Иска се отмяна на обжалвания съдебен акт или обезсилването му като недопустим, или обявяването му за нищожен. Претендират се разноски. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, както и по ал. 2 ГПК. В касационната жалба, относимо всъщност към основанията за допускане на касационно обжалване, се заявява, че при постановяване на въззивното решение съдът се е произнесъл по материалноправен и процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, в противоречие с актове на Съда на Европейския съюз, и който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. С изключение обаче на единствения, формулиран в изложението и възпроизведен и по-долу в настоящите мотиви процесуален въпрос досежно допустимостта на обжалваното решение, поради наличието или липсата на правоприемство на страната на ищеца, както в жалбата, така и в изложението не се формулира какъвто и да е друг въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, както същият смисъл е разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. Не се формулира такъв и с оглед твърдяното противоречие със задължителната практика на ВКС и т. 18 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС във връзка с настъпване на предсрочната изискуемост, а само са изложени правни аргументи, имащи отношение към правилността на обжалвания съдебен акт, до голяма степен възпроизвеждащи оплакванията в касационната жалба. Поставя се следният въпрос, който според касаторката е съществен за изхода по конкретното дело, обуславяйки решаващите изводи на съда: „Обосновава ли недопустимост на съдебното решение изричното несъгласие на ответника ищецът да встъпи като страна в процеса, съгласно императивното изискване в Гражданско-процесуалният кодекс?“ По този въпрос се сочи, че е важен за развитие на правото - предпоставка за допускане на касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В допълнение, с оглед приетата от съда предсрочна изискуемост на процесния договор се твърди и наличието на очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2, предл. последно ГПК. Ответникът по касация оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна, претендира разноски. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. За да постанови обжалвания съдебен акт, въззивният съд е отчел, че съображенията, които се навеждат пред въззивната съдебна инстанция са идентични с тези, изразени пред първоинстанционния съд. Посочил е и че напълно споделя доводите на първата инстанция. Въззивният съд е изтъкнал, че застрахователят по застраховка „Живот“ на кредитополучателя по процесния договор за кредит не е страна в производството, а отказът му да изплати застрахователното обезщетение не е бил оспорен. Съдът е изложил, че искът е бил насочен срещу касаторката в съответствие със сключения от нея анекс № 1/19.12.2019 г., като е приел, че в случая наличието на застрахователно правоотношение е без значение. Според съда касаторката е разполагала с възможност да защити правата си, респективно - да ангажира отговорността на застрахователя в друго производство, но доказателства в тази насока не са ангажирани. Съдът е допълнил, че съгласно клаузите на сключения договор за кредит застраховката „Живот“ не е била задължителна, като се е позовал на чл. 11.6 от същия договор, съгласно който както кредитополучателят, така и съдлъжникът са били информирани, че банката няма да сключи за своя сметка застраховка върху живот, покриваща дълга по кредита. С оглед на това съдът е направил извода, че кредиторът не е бил страна по застрахователното правоотношение и не е могъл да иска плащане от застрахователя. На следващо място, съдът не е възприел твърденията на касаторката, че тя няма качествата на солидарен длъжник или поръчител по сключения договор между съпруга й и банката. Обосновал се е със самия договор, който тя е подписала като съдлъжник (солидарен длъжник съгласно уточнението в договора - непосредствено след данните на Д. - при условията на чл. 121 и следващите от ЗЗД). Съдът е допълнил, че съгласно анекс № 1 солидарният длъжник е изразил желание да продължи да отговаря сам за целия дълг към банката по договора за кредит. В тази връзка съдът не е установил да е била упражнена принуда, с оглед на факта, че касаторката не е ангажирала доказателства в тази насока. Доводът за упражнена принуда не е бил възприет от въззивния съд и с оглед на чл. 14 от анекса, в който е било посочено, че отношенията на страните във връзка с договора за кредит са безспорни и те нямат претенции една към друга. По отношение на твърденията за нищожност на анексите, съдът е приел, че същите не са били конкретизирани с оглед на факта, че не са били посочени конкретни обстоятелства, въпреки предоставената на страната възможност, при което съдът е посочил, че не е възможно да се произнесе по тях. Съдът е допълнил, че първоинстанционният съд в изготвения от него доклад е разпределил в тежест на Д. доказване на възраженията (които са били идентични), но доказателства не са били ангажирани. За неоснователно е прието и възражението, че анексите са били подписани от лица без представителна власт, тъй като страната е потвърдила действията. С оглед възражението за липса на настъпила предсрочна изискуемост, въззивният съд се е позовал на подробните съображения, изложени от първоинстанционния съд, съгласно които касаторката е променила адреса си, без да уведоми банката, като е затруднила връчване на уведомлението за предсрочна изискуемост. Съдът се е позовал на решение № 50076/14.11.2022 г. по т.д. № 1730/2019 г. на ВКС, I т.о., което препраща към т. 18 на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно която в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за вземане, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или при други обстоятелства и кредиторът може да събере вземането си без да уведоми длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на обстоятелствата, след като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната му изискуемост. Ако предсрочната изискуемост е уговорена в договора при настъпване на определени обстоятелства или се обявява по реда на чл. 60, ал. 2 ЗКИ, правото на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем следва да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като банката - кредитор трябва да е уведомила длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. За настоящия случай съдът е приел, че писмото до Д. (л. 46 от първоинстанционното дело) съдържа недвусмислено изявление до длъжника за обявяване на кредита за предсрочно изискуем - за заплащане на неизплатените суми по кредита. Съдът се е позовал на решение № 50292/20.03.2023 г. по гр.д. №73/2022 г. на ВКС, IV г.о., съгласно което решението на съда трябва да отразява правното положение между страните по делото, каквото е то към момента на приключване на съдебното дирене, което задължава съда да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяването на иска, ако те са от значение за спорното право, било защото го пораждат или защото го погасяват, като при преценката за основателността на иска следва да бъде съобразено материалното положение към деня на приключване на съдебното дирене в съответната инстанция, а не към датата на предявяване на иска, поради което съдът следва да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяване на иска съгласно чл. 235, ал. 2 ГПК. Все в изложената насока съдът, разглеждащ установителния или осъдителния иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, не е обвързан от фактическото положение към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, тъй като моментът, към който се установява съществуването на вземането, е моментът на приключване на съдебното дирене в исковия процес. За конкретния случай въззивният съд е приел, че в първоинстанционното производство са били изложени подробни съображения, че е било налице редовно връчване на уведомлението за предсрочна изискуемост от ЧСИ, като напълно ги е споделил. Позовал се е на чл. 11.8 от договора, съгласно който всички уведомления и изявления във връзка с договора трябва да бъдат направени в писмена форма и ще се считат получени от кредитополучателя, ако по факс, чрез лично доставяне или чрез изпращане по пощата или куриерска фирма с обратна разписка достигнат до адреса за кореспонденция, посочен в договора или в уведомлението за промяна на адреса. Съставът се е аргументирал с протокола на ЧСИ, съгласно който Д. е била търсена на посочения от нея адрес в договора и анексите, като там е било залепено и уведомление, с оглед на което е приел, че документите са достигнали до адреса за кореспонденция. На последно място съдът е счел за неоснователни доводите за изтекла погасителна давност, тъй като предсрочната изискуемост е била обявена на 22.08.2022 г., а заявлението по чл. 417 ГПК е било депозирано на 16.09.2022 г. Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато. Въззивното решение не е нито нищожно, доколкото е постановено от законен съдебен състав в рамките на правораздавателната компетентност на съда и в установената от закона форма, нито пък е вероятно недопустимо, поради поддържаната от касаторката причина – че „Обединена българска банка“ АД не е правоприемник на „Райфайзенбанк България“ ЕАД и че не е налице нейното съгласие, като ответник, напротив – в отговора й на исковата молба е изразено изричното й несъгласие първата банка да бъде конституирана като страна в процеса на мястото на втората. Принадлежността на спорното субективно материално право, защитата на което е предмет на делото в патримониума именно на ищеца, е предмет на установяване в производството, а несъответствието на твърденията на ищеца в тази им част с установеното по делото действително правно положение е годно да се отрази на основателността, но не и на допустимостта на иска. Последната се преценява само с оглед изложените от ищеца твърдения в исковата му молба и в случай, че както това се твърди от касаторката, ищецът не е правоприемник на лицето, сключило процесния договор, от който произтичат вземанията – предмет на иска, същият би бил неоснователен, а не недопустим, с последица недопустимост и на постановените по него решения по съществото на спора. Не може да бъде направен извод и че обжалваният въззивен съдебен акт е очевидно неправилен, за да бъде приложена предпоставката за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Не всяка форма на неправилност е меродавна за прилагането на този критерий. За да е очевидно неправилно решението следва да страда от такъв особено тежък порок, който е установим изначално от прочита на съдебния акт, без да се налага извършване на допълнителна проверка според събраните доказателства и извършените процесуални действия от съда и страните, какъвто например е случаят, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона обратно на неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга форма на неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол. В случая твърденията за очевидна неправилност се обосновават с аргументи, относими изцяло към неправилността на решението, съставляваща основание за касирането му по чл. 281, т. 3 от ГПК, но не и към очевидната такава като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК и според касационния състав, не е налице очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение по смисъла на последната норма, съобразно установените в практиката на касационната съдебна инстанция и цитирани непосредствено по-горе критерии за наличието й, поради което касационно обжалване не следва да се допусне на това основание. По-натам, съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк.д. № 1/09 г. правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, както и за формиране на решаващата воля на съда. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от твърденията на касатора и от сочените в касационната жалба факти и обстоятелства. Поставеният от касаторката процесуалноправен въпрос не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване в изяснения смисъл, доколкото е обоснован с твърдения, изцяло несъответни на обективната действителност. „Обединена българска банка“ АД е универсален правоприемник на „Райфайзенбанк България“ ЕАД /с последващо наименование „Кей Би Си Банк България“ ЕАД, вляла се в „Обединена българска банка“ АД/ и това е и общоизвестно, и лесно установимо от наличните по партидите на двете дружества данни в публичния електронен търговски регистър. При така приетото, по отношение на въпроса не се дължи преценка за наличието или липсата на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, каквото основание не е и налице, с оглед задължителните за съдилищата разрешения, дадени в т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. С оглед на това, че във връзка с останалите й оплаквания, касаторката въобще не е формулирала конкретен правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а изложените от нея аргументи съставляват по своята същност доводи за неправилност на обжалваното решение, относими към основанията по чл. 281, т. 3 ГПК, не следва да бъде допуснато касационно обжалване и на претендираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. При този изход на делото касаторката няма право на разноски в същото, а ответникът по касация има право на претендираното юрисконсултско възнаграждение. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение