Решение № 2368 от 04.03.2026 г. на ВАС по адм. д. № 11706/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на министъра на вътрешните работи, представляван от юрк. Михайлова, против решение № 2919 от 30.10.2025 г., постановено по адм. дело № 571/2025 г. по описа на Административен съд- Русе, с което е отменена заповед № 8121К-9857/05.08.2025г., издадена от същия административен орган, с която на полицейски инспектор Ц. С. Ц. е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ и служебното му правоотношение е прекратено. Жалбоподателят поддържа, че решението е необосновано и постановено в противоречие с материалния закон. Моли да бъде отменено и да се постанови нов съдебен акт по същество, с който жалбата на Ц. против заповедта за налагане на дисциплинарно наказание да бъде отхвърлена. Прави евентуално възражение за прекомерност на заплатеното от насрещната страна адвокатско възнаграждение. Ответникът Ц. С. Ц., чрез адв. Басарболиев, оспорва касационната жалба и моли обжалваното решение да бъде оставено в сила, като му се присъдят направените пред касационната инстанция разноски. Върховната касационна прокуратура не изпраща представител на основание §40 от ПЗР на ЗИД АПК във връзка с чл. 217, ал. 3 АПК (ред. ДВ бр. 63/ 2025г.). Като взе предвид изложеното в касационната жалба и доказателствата по делото Върховният административен съд, състав на второ отделение, констатира следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от страна, за която оспореното съдебно решение е неблагоприятно, поради което е допустима. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Решението на Административен съд – Русе е постановено в съответствие с материалния закон и се обосновава от събраните доказателства. Административният съд правилно приема, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в съответствие с изискванията за форма и при спазване на административнопроизводствените правила. Дисциплинарното производство е образувано и проведено в съответствие с изискванията на чл. 205, ал. 1, ал. 2 и ал. 6 и чл. 207 ЗМВР и при спазване на чл. 206, ал. 1 – 4 от закона. Дисциплинарното наказание е наложено в сроковете по чл. 195, ал. 2, определени съобразно изискванията на чл. 196, ал. 1 и ал. 2 ЗМВР, при отчитане на условията на чл. 195, ал. 3 ЗМВР. Изводът на административния съд за противоречие на издадената заповед с материалния закон, тъй като не е установено извършено от служителя тежко нарушение на служебната дисциплина по смисъла на чл. 203, ал. 1, т. 13 ЗМВР, а именно деяния, несъвместими с етичните правила за поведение на държавните служители в МВР, уронващи престижа на службата, също се споделя от настоящата инстанция, но по съображения, които не съвпадат изцяло с мотивите на съдебния акт. В оспорената заповед е посочено, че на 12.10.2023г. на жалбоподателя пред първоинстанционния съд, сега ответник Ц. Ц., тогава заемащ длъжността младши автоконтрольор I степен в група „Организация на движението, пътен контрол и превантивна дейност“ на сектор „Пътна полиция“ към отдел „Охранителна полиция“ при ОДМВР- [населено място], е връчен електронен фиш за нарушение на чл. 21, ал. 2 вр. ал. 1 ЗДвП – движение с превишена скорост, извършено на 02.09.2023г. при управление на собствения му лек автомобил в района на гр. Бяла. По този повод на 20.10.2023г. Ц. подава декларация по реда на чл. 189, ал. 5 ЗДвП (ред. ДВ бр. 66/ 2023г.), в която заявява, че на посочената дата и час автомобилът е управляван от съпругата му. След съпоставка със снимковия материал от нарушението, се установява, че посоченото в декларацията не отговаря на истината, тъй като водачът на лекия автомобил е мъж. За несъответствието е подаден сигнал и по- късно срещу Ц. е образувано дисциплинарно производство и същият е привлечен като обвиняем по досъдебно производство за престъпление по чл. 313 НК. В заповедта е прието, че на 20.10.2023г. Ц. потвърждава неистина в писмена декларация по реда на чл. 189, ал. 5 ЗДвП, с което извършва деяние, несъвместимо с т. 13, б. „а“, т. 19, т. 20, т. 24, т. 25 и т. 28, б. „а“ от Етичния кодекс за поведение на държавните служители в МВР, уронващо престижа на службата. Това поведение е определено като тежко нарушение на служебната дисциплина по чл. 203, ал.1, т. 13 ЗМВР, за което се налага дисциплинарно наказание „уволнение“. При тези факти първоинстанционният съд правилно приема, че описаното в заповедта поведение на инспектор Ц., полицейски инспектор VI степен в група „Териториална полиция и контрол на общоопасните вещества“ на сектор „Опазване на обществения ред“ към отдел „Охранителна полиция“ при ОДМВР – [населено място], не осъществява състава на чл. 203, ал. 1, т. 13 ЗМВР. Разпоредбата квалифицира като тежко нарушение на служебната дисциплина деяния, несъвместими с етичните правила за поведение на държавните служители в МВР, уронващи престижа на службата. Следователно, за да възникне отговорност по цитирания текст, е необходимо при условията на кумулативност да се установи, че извършеното от полицейския служител е в нарушение на морално- етични правила за поведение и е от такова естество, че застрашава със загуба на доверие полицейската институция. В случая посочените изисквания не са изпълнени. Поведението на Ц. не е в отклонение от посочените в заповедта правила за етично поведение на държавните служители в МВР и не може да се квалифицира като тежко нарушение на служебната дисциплина по смисъла на чл. 203, ал.1, т. 13 ЗМВР. Цитираните т. 13, б. „а“, т. 24, т. 25 и т. 28, б. „а“ от Етичния кодекс за поведение на държавните служители в МВР, според които дейността на държавния служител се осъществява при спазване на принципа за законност; държавният служител изпълнява стриктно и безпристрастно своите професионални задачи, като носи отговорност за своите действия или бездействия; държавният служител не злоупотребява с правомощията си, разчитайки че няма да му бъде наложена санкция в качеството на орган на властта и държавният служител, независимо от заеманата длъжност се подчинява на нормативно определените правила за движението по пътищата на Република България, в случая не са нарушени. Първите три текста въвеждат изисквания към изпълнението на професионалните и служебни задължения на полицейския служител, а в случая извършеното от Ц. няма връзка със служебната му дейност и осъществяването на полицейските функции (декларацията е подадена от Ц. като лице по чл. 188, ал. 1 от ЗДвП). Същевременно не се установява злоупотреба с полицейски правомощия или опит служителят да избегне отговорност или санкциониране за допуснатото нарушение на правилата за движение - напротив глобата за нарушението, установено с електронния фиш, е платена от служителя. Не е налице и противоречие с текста на т. 28 б. „а“ от етичния кодекс, тъй като служителят не е санкциониран дисциплинарно за нарушение на правилата за движение, а за потвърждаване на неистина в писмена декларация. Извършеното от полицейския служител не може да се квалифицира и като нарушение на т. 19 и т. 20 от етичния кодекс. Посочените разпоредби задължават държавния служител да пази доброто име на институцията, която представлява и да насърчава хората да спазват закона, като дава личен пример с поведението си. Цитираните текстове предполагат умишлено извършване на действия, които застрашават доброто име полицейската институция или са в нарушение на законови норми. В случая такова поведение не е установено. Съгласно чл. 189, ал. 5 ЗДвП (ред. ДВ бр. 66/ 2023г.) при нарушение на ЗДвП, установено с електронен фиш, собственикът на пътното превозно средство, ако не заплати глобата в 14-дневен срок, представя в съответната териториална структура на МВР декларация с данни за лицето, извършило нарушението. В случая в качеството си на собственик на лек автомобил, при управлението на който е допуснато нарушение на правилата за движение, установено с електронен фиш, Ц. подава декларация, в която като водач на автомобила посочва съпругата си. Тази декларация отразява субективната представа на лицето за минало събитие или онова, което деклараторът мисли, че знае за нещо, случило се повече от месец по- рано. Следователно изложеното в декларацията е проекция на изцяло субективни възприятия и спомени, поради което не може де се приеме, че служителят е декларирал съзнателно неистина, ако се установи разминаване на декларираните данни с действителните обстоятелства. По тези съображения поведението на Ц. не може де квалифицира като нарушение на т. 19 и т. 20 от етичния кодекс. След като от страна на служителя не са допуснати нарушения на посочените в заповедта морално – етични норми, то липсва основание, поведението му да се квалифицира като тежко нарушение на служебната дисциплина по смисъла на чл. 203, ал. 1, т. 13 ЗМВР, обосноваващо налагането на дисциплинарно наказание „уволнение“. По изложените съображения настоящата инстанция приема, че не са налице основания за ангажиране на дисциплинарната отговорност на жалбоподателя на посоченото в заповедта основание. В този смисъл е и крайният извод на административния съд. Това мотивира заключението, че оспореното решение на Административен съд – Русе е постановено при правилно тълкуване и прилагане на материалния закон и се обосновава от събраните доказателства. Не са налице посочените от касатора основания за неговата отмяната по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК. Съдебният акт е правилен и следва да бъде оставен в сила. С оглед изложеното, направеното искане и доказателствата за действително извършени разходи по водене на делото пред касационната инстанция Министерство на вътрешните работи, юридическото лице, в чиято структура е административният орган, издал отменената заповед, следва да заплати на ответника по касационната жалба сумата 613.55 евро разноски по делото, представляващи възнаграждение за адвокат. Разноските следва да бъдат присъдени в пълен размер с оглед фактическата и правна сложност на спора, а също и поради факта, че не надвишават значително минималното възнаграждение за дела с такъв характер, предвидено в чл. 8, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1/ 2004г. за възнаграждения за адвокатска работа. Поради това възражението на касатора по чл. 78, ал. 5 ГПК е неоснователно. По изложените съображения Върховният административен съд, второ отделение,