Определение № 610 от 14.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 1501/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. След влизане в сила на определение № 201/31.01.2024 г., постановено по настоящото търговско дело, за частично оставяне без разглеждане на касационната жалба на Ф. П. Ф. като недопустима, предмет на делото остава касационната му жалба против решение № 125/05.04.2023 г. по в.т.д. № 456/2022 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, 2 търговски състав, в частта, с която е частично потвърдено решение № 151/18.12.2019 г. по т.д. № 181/2018 г. на Окръжен съд – Хасково за признаване за установено съществуването на вземането на “УНИКРЕДИТ БУЛБАНК” АД, ЕИК[ЕИК], против Ф. П. Ф. в размер на 25 438,52 евро – главница по договор за кредит № 54/27.03.2008 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК до изплащането й, за което са издадени заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 2667/2017 г. на Районен съд – Хасково. С касационната жалба са въведени оплаквания за нищожност и недопустимост на въззивното решение, както и за неправилност поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 1, т.2 и т. 3, предл. 1 и 2 ГПК. Оспорват се като неправилни изводите на въззивния съд по доводите на ответника и настоящ касатор по чл. 369 ГПК, че спорът не подлежи на разглеждане по реда на търговските спорове, доколкото, макар банковият кредит да е абсолютна търговска сделка, ответникът е потребител. Изразява се несъгласие с извода на апелативния съд за неоснователност на направеното възражение за недопустимост на ищцовата претенция по чл. 422 ГПК срещу ответника Ф. Ф., който имал обичайно местопребиваване в Република Германия, поради което съгласно разпоредбите на Регламент (ЕС) № 1215/2012 г. международно компетентен да разреши спора е германският съд. Възразява се, че съгласно чл. 411, ал. 2, т. 4 ГПК заповедният съд не разполага с компетентност да издаде заповед за изпълнение, когато длъжникът няма обичайно местопребиваване или място на дейност на територията на Република България, процесната заповед е нищожна, а въззивният съд е следвало да прецени това и да прекрати производството по делото. Излагат подробни доводи за нередовност на исковата молба, които се сочи, че въззивният съд не е съобразил. Изтъкнато е, че въззивният съд не се е произнесъл по оплакването на ответника, че по процесния договор за кредит № 54/27.03.2008 г. няма погасителен план. Обосновава се, че решаващият състав не е обсъдил и довода, че кредитът не е надлежно обявен за предсрочно изискуем, и се поддържа, че исковата претенция е неоснователна поради неизискуемост на претендираната сума. Направено е оплакване, че няма произнасяне и по възраженията за нищожност на процесния договор за кредит, съответно на отделни негови клаузи – чл. 4.1а, 4.2, 4.3, 9.2, 11.1.2, 11.1.3, 11.2, 11.3, 12.5 и 12.6, на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 и 3 ЗЗД поради противоречие със закона и съответно поради накърняване на добрите нрави. Сочи се, че са нарушени разпоредбите на чл. 58, ал. 1, т. 2 и чл. 58, ал. 2 ЗКИ, чл. 430 ТЗ, чл. 143 и чл. 146 ЗЗП. Добавя се, че въззивният съд не се е произнесъл по доводите на ответника, че с анексите към договора за кредит банката е извършила недопустимо капитализиране на лихви и такси към олихвяемата главница. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се претендира допускане на касационно обжалване поради вероятна нищожност и поради “очевидна неправилност” на въззивното решение. Искането за допуск до касация се основава и на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления. Релевира се, че ако по посочените от касатора въпроси няма такъв, за който да е налице основание за допускане на касационно обжалване, да бъдат изведени от настоящия състав допълнителни правни въпроси от изложените касационни основания за вероятна нищожност и “очевидна неправилност”. Ответникът по касационната жалба “УНИКРЕДИТ БУЛБАНК” АД възразява по основателността на искането за достъп до касация и оспорва подадената жалба като неоснователна. Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното: Касационната жалба в горецитираната част е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. В случая въззивният съд е намерил първоинстанционното решение за валидно и допустимо. Приел е, че същото е постановено от компетентния съд, който е разгледал предявените пред него искове по чл. 422 ГПК при наличието на изискуемите предпоставки – издадена заповед за изпълнение и възражение срещу същата от страна на длъжника, респ. връчването на заповедта при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК. Аргументирал се е, че в случая не са ангажирани от страна на ответника Ф. П. Ф. преки доказателства, че се е установил преимуществено да живее в държава членка, различна от България, за да се приложи Регламент (ЕС) № 1215/2012 г. Съобразил е, че при липсата на доказателства по делото за обстоятелства от личен или професионален характер, обвързващи ответника с Германия, извършената в [населено място] заверка на пълномощното на представител, подписал от негово име Анекс № 4, може да доведе единствено до извод, че към датата на заверката Ф. е бил в тази страна, но не и че преимуществено се е установил да живее там. Добавил е, че такъв извод не следва и от факта, че поканата за предсрочната изискуемост и призовката по делото не са връчени лично на страната, при условие, че при извършване на тези действия липсват събрани данни, че лицето пребивава обичайно в Германия. Апелативният съд е изложил съображения, че с представения договор за банков кредит № 54/27.08.2008 г. ищецът в качеството на кредитор е предоставил на Ф. Ф. в качеството му на кредитополучател ипотечен кредит в размер на 28 400 евро за рефинансиране на дълг към “Прокредитбанк България” АД и за текущи нужди. Уговорено е, че кредитът се погасява до 26.03.2028 г. на равни месечни вноски, платими на 30-то число всеки месец, както и че П. Г. Ф., Р. А. Д. и Й. И. Н., действаща като едноличен търговец с фирма “Валпетрос – Й. Н.”, се задължават да отговарят за задълженията на кредитополучателя като солидарни длъжници. Посочил е, че по отношение на оспорването с отговора на исковата молба на подписите на кредитополучателя и на солидарните длъжници върху 4 бр. анекси към договора, след дадените указания относно разпределение на доказателствената тежест за установяване на неистинността им, действия в тази насока от ответника не са предприети. По релевираното оспорване на четвъртия анекс, че не е подписан от пълномощник с права да представлява страните, въззивният съд е счел, че не се оспорва авторството на същия, а е оспорена представителната власт на положилото подпис от името на ответника Ф. лице, която обаче е установено от представеното по делото пълномощно. Решаващият състав е преценил, че в случая са приложими разпоредбите на ЗЗП. Акцентирал е, че по делото не са представени конкретни доказателства за наличието на индивидуални договорки, а обстоятелството, че кредитът е отпуснат за рефинансиране на дълг към друга банка не води до извод за такава индивидуална договорка. Съобразявайки, че по делото липсват доказателства за предоставянето на кредитополучателя и солидарните длъжници на действащите при сключване на договора от 27.03.2008 г. общи условия, въззивната инстанция е обосновала, че отношенията между тези лица и банката следва да се преценяват единствено на база материализираното съвпадение на волеизявления в представения писмен договор и по отношение на него следва да се прави преценката за пълна или частична нищожност с оглед направените в отговора възражения. За неоснователно е прието възражението за нищожност на договора за кредит в цялост поради противоречие с чл. 58, ал. 1, т. 2 и ал. 2 ЗКИ, тъй като в същия се съдържа необходимата информация за лихвен процент, изразен в годишен лихвен процент, метода за изчисляване на лихвата, условията, при които може да се променя лихвата до пълното погасяване на кредита, разходите по кредита. За неоснователно е счетено и възражението за нищожност на договора в цялост поради противоречие с чл. 430 ТЗ, доколкото е спазена предвидената писмена форма, по същия на кредитополучателя е отпусната определена парична сума, посочена е целта на кредита, договорена е лихва, т.е. налице са изискванията на закона. Приел е, че договорът за кредит не е нищожен и поради накърняване на добрите нрави. След извършения анализ на клаузите на договора, в които е предвидена неустойка за забава върху просрочената главница и съответно върху непадежиралата главница, въззивният съд е стигнал до извода, че същите не противоречат на добрите нрави. Преценявайки разпоредбите на чл. 4, чл. 4.1а, чл. 11 от процесния договор, определящи зависимостта на лихвата от БЛП и даващи възможност за едностранна промяна от страна на банката на дължимите лихви, въззивният съд е намерил, че същите са неравноправни и като такива – нищожни. Счел е, че с оглед на това и при липса на други договорки дължимата лихва по кредита е в размера, първоначално уговорен в чл. 4.1а от договора - от 7,7 %. Кредитът се издължава на равни месечни анюитетни вноски, които са известни на кредитополучателя към датата на подписването му, доколкото същият според заключението по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза е извършвал погашения. По отношение на сключените четири анекса към договора въззивният съд е аргументирал, че са нищожни клаузите, предвиждащи включването на падежиралата и неплатена лихва към размера на новия редовен дълг, т.нар. анатоцизъм. Вземайки предвид обаче, че постигнатите в анексите договорености досежно размера на платената, респ. неплатената главница, лихви и т.н., са обусловени от текстовете на първоначалния договор, които са нищожни, въззивният съд се е позовал, че на това основание са нищожни анексите в цялост. Съобразявайки това, е извършил преценка за основателността на ищцовата претенция единствено на действителните договорки по самия договор от 27.03.2008 г. Въззивният съд е намерил за нищожни и клаузите на чл. 16.1. и чл. 16.1.1. от договора, предвиждащи възможност за настъпване на предсрочна изискуемост поради неплащане на дължима анюитетна вноска, доколкото същите противоречат на чл. 60, ал. 2 ЗКИ. Обосновал е, че в случая е настъпила предсрочна изискуемост на кредитното задължение поради неплащането на дължимите вноски, установено в заключението на съдебно-счетоводната експертиза, и уведомяването на кредитополучателя и солидарния длъжник ответник с нотариални покани, връчени на 21.09.2017 г. съгласно чл. 47 ГПК. За неоснователни са приети възраженията на ответниците за липса на представителна власт на лицата, подписали поканата от името на банката, тъй като действията по отправяне на изявление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем са потвърдени от страна на банката с факта на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение, съответно с подаването на исковата молба по чл. 422 ГПК. При така изложените съображения и с оглед първоначалните условия на кредита, въззивният съд е стигнал до крайния извод, че дължимата от ответниците главница е в размер на 25 438,52 евро, за който искът е основателен, а подлежи за отхвърляне за горницата до 27 160, 63 евро. Приел е и че за процесния период от 01.01.2017 г. до 24.10.2017 г. в заключението на вещото лице не се установяват дължими суми за възнаградителна лихва и обезщетение за забава, поради което в тази част ищцовата претенция е отхвърлена. При дължимата служебна проверка не се обосновава основание за преценка въззивното решение да е нищожно или недопустимо, включително и на наведените в касационната жалба основания. Както е изтъкнал въззивният съд, не са посочени преки доказателства, въз основа на които да се обоснове извод, че местожителството или обичайното местопребиваване на Ф. Ф. е в държава, различна от България, за да намерят приложение разпоредбите на Регламент (ЕС) № 1215/2012 г. Такъв еднозначен извод не може да се направи от извършената в [населено място] заверка на пълномощното за подписването на Анекс № 4 и връчването на книжа не лично на ответника. Още повече, че по делото е налична справка за постоянен и настоящ адрес на ответника Ф. Ф., които са в Република България. Относно въведените с касационната жалба доводи за нередовност на исковата молба, следва да се посочи, че тя съдържа твърдения относно договора за кредит и анексите, датата на преустановяване на плащанията, обстоятелствата за обявяване на предсрочната изискуемост на дълга, размера и периода на претендираните вземания. Пояснения са направени с допълнителната искова молба и молбата от 11.04.2019 г. При тези констатации отсъства основание за преценка, че ищецът не е посочил обстоятелствата, на които основава исковата претенция, а непредставянето на доказателства няма отношение към редовността на същата. Процесуалният ред за разглеждане на спора (чл. 369 ГПК) не е сред предпоставките за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск, поради което и не може да обоснове недопустимост на иска и на постановеното по него решение, а евентуална неправилност, но проверката за наличието на такъв порок може да бъде осъществена при предпоставката на чл. 280, ал. 1, обвързана с някоя от хипотезите на чл.280, ал.1, т. 1-3 ГПК. Поради горното не се обосновава директен достъп до касация на основание чл. 280, ал. 2, предл. 1 и съответно предл. 2 ГПК. Касаторът релевира доводи за достъп до касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част и поради “очевидна неправилност” по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Според формираната казуална практика на ВКС по приложението на горецитираната разпоредба очевидно неправилен би бил само въззивен съдебен акт, в който законът е приложен в неговия противоположен смисъл (“contra legem”), приложена е несъществуваща или отменена правна норма (“extra legem”), не са съобразени императивните процесуални правила и основополагащи правни принципи или са грубо нарушени правилата на логиката. Такива основания не се твърдят от касатора и не се констатират от съдържанието на въззивното решение в обжалваната част. В останалите случаи, каквото е изразеното несъгласие на касатора с изводите на въззивния съд относно дължимите суми по договора за кредит, не обосновават наличието на очевидна неправилност по смисъла на цитираната разпоредба. Тези доводи биха могли да бъдат преценени едва при произнасяне по същество по реда на чл. 290 ГПК, а не в селективната фаза на касационното производство по чл. 288 ГПК. Поради гореизложеното не е налице и поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за достъп до касация. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В случая касаторът само формално е изпълнил изискването на чл.284, ал. 3, т. 1 ГПК за представяне към касационната жалба на изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, тъй като не е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на спора. Твърденията, че по делото се касае за такъв, разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС (основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК), не могат да обусловят допуск до касация при липса на поставен правен въпрос, отговарящ на изискването на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но такъв не може да формулиран служебно от касационната инстанция с оглед спазване принципа на диспозитивното начало в гражданския процес по чл. 6 ГПК. Съобразявайки постановките на цитираната задължителна практика на ВКС, не могат да бъдат споделени доводите на касатора, че касационната инстанция следвало да изведе правни въпроси от изложените оплаквания за вероятна нищожност и очевидна неправилност на въззивното решение. Поради гореизложеното не се обосновава наличие на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане до касация. Липсата на обосноваването му изключва необходимостта от обсъждане на сочената от касатора допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – Пловдив в обжалваната част. По разноските: Поради недопускане на въззивното решение до касационен контрол право на разноски има ответникът по касационната жалба. Въпреки направеното в отговора на касационната жалба искане, същият не представя доказателства за извършването на такива, поради което разноски пред касационната инстанция не му се присъждат. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,