Определение № 3757 от 09.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1061/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Р. И. Р. и А. И. Т. срещу решение № 684 от 19.07.2024 г. на Окръжен съд – Бургас по възз. гр. д. № 390/2022 г., с което е потвърдено решение № 261156/22.10.21г. по гр.д.№465/20г. по описа на Районен съд – Бургас за отхвърляне на предявения против община Бургас, С. Н. Д., С. В. К., Г. Ц. Т., Н. Н. Т., М. В. Г., М. А. К., А. Х. Г.-Я., И. Д. Д., Д. Н. Б., С. А. И., Т. А. И., Г. Д. М., А. Д. Д., А. М. И., Т. А. Ч., Н. С. Б., А. В. Б., Д. В. Б., Т. П. К., В. С. Д. (починал в хода на делото и заместен от наследника си З. В. Д.), С. С. С., П. В. И., Г. Х. П., С. В. П., Ж. А. Ж., П. С. Р., И. Х. К., М. Г. А., Н. С. Н., С. Б. К., Х. С. К., Д. Ж. К., С. Ж. К., Е. И. И. (починал в хода на производството и заместен от наследниците си И. Е. И. и Т. Е. И., Р. В. Д., В. С. Д., С. А. С., Ч. Б. А. и Д. А. А. иск за делба на поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], целият с площ от 3361 кв.м., находящ се в [населено място],[жк].

Касаторите твърдят, че решението на въззивния съд е постановено в нарушение на материалния закон, поради необоснованост и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила - основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 и ал.2, предл. второ ГПК, поставяйки следните правни въпроси:

1. Допустимо ли е да се отхвърли искът на едно невъведено в процеса основание и ненаправено от страните възражение, което не е било обсъждано в процеса, липсва в доклада на съда и по което страните са били лишени от възможност да изразят становище в първоинстанционното производство и може ли съдът да разгледа факти и обстоятелства, на които страните не са се позовали и какви са последиците от това за задължението на съда да обсъди наведените доводи и възражения на страните ? Сочи се противоречие с решение № 48 от 19.06.2020 г. по гр. д.№ 3081/2019 г.на ВКС; решение № 176 от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г., III г. о. на ВКС; решение № 86 от 20.05.2013 г. по гр. д. № 143/2012 г., IV г. о. на ВКС; решение № 156 от 10.06.2013 г. по гр. д. № 1497/2013 г., I г. о. на ВКС; решение № 60104 от 23.12.2021 г. по гр. д. № 1214/2021 г., I г. о. на ВКС; решение № 68 от 22.02.2012 г. по гр. д. № 748/2011 г., II г. о. на ВКС; решение № 18 от 28.01.2019 г по гр. д. № 978/2018 г., I г. о. на ВКС и решение № 288 от 29.12.2015 г. по гр. д. № 2293/2015 г. на III г. о. на ВКС.

2. Допустимо ли е при произнасяне относно правото на собственост на ищеца, легитимиращ се с нотариален акт, без да е налице оспорване от страна на останалите страни в процеса на неговата легитимираща сила, съдът да се произнесе по въпроса дали същият легитимира титуляра си с право на собственост ? Поддържа се противоречие с решение № 192 от 19.07.2011 г. но гр. д. № 1531/2010г., II г. о. на ВКС и решение № 167 от 24.06.2013 г. по гр. д. № 1889/2012 г., I г. о. на ВКС.

3. По въпроса относно доказателствената сила на представения по делото акт за общинска собственост по отношение на вписаните в него обстоятелства, се поддържа противоречие с решение № 50033 от 25.08.2023г. по гр. д. № 1261/2022 г., II г. о. на ВКС; решение № 61 от 26.05.2014 г. по гр. д. № 7685/2013 г. II г. о. на ВКС; решение № 97 от 29.03.2011 г. по гр. д. № 431/2010 г., II г. о. на ВКС; решение № 41 от 11.02.2011 г. по гр. д. № 1401/2009 г., II г. о. на ВКС; решение № 36 от 28.01.2015 г. по гр. д. № 6192/2013 г. III г. о. на ВКС; решение № 71 от 28.04.2015 г. по гр. д. № 6943/2014 г., I г. о. на ВКС и решение № 69 от 03.08.2012 г. по гр. д. № 643/2011 г. I г. о. на ВКС

4. Длъжен ли е съдът да обсъди доказателствата поотделно и в тяхната съвкупност и да се произнесе по всички въведени от страните твърдения и възражения в процеса? Сочи се противоречие с решение № 50256 от 11.09.2023 г. по гр. д. № 3233/2021 г на, IV г. о. на ВКС; решение № 148 от 29.09.2015 г. по гр. д. № 1886/2015 г., I г. о. на ВКС; решение № 136 от 11.01.2021 г. по гр. д. № 1865/2019 г., на I г.о.на ВКС; решение № 142 от 11.10.2019 г. по гр. д. № 3732/2018 г. на I г.о. на ВКС; решение № 105 от 12.11.2018 г. по гр. д. № 3109/2017 г. на I г. о. на ВКС; решение № 10/01.02.2012 г. по гр. д. № 130/2011 г. на ВКС I г.о.; решение № 212/01.02.2012 г. на ВКС, II т.о. по т.д. № 1106/2010 г.; решение № 341/11.11.2011 г. по гр. д. № 992/2010 г. па ВКС I г.о.; решение № 815/15.02.2011 г. по гр. д. № 1713/2009 на ВКС, IV г.о.; решение № 298/28.04.2010 г. по гр. д. № 3972/08 г. на IV г.о. на ВКС; решение № 480/28.05.2009 г. по гр. д. № 1888/08 г. на IV г.о на ВКС и решение № 445 от 02.11.2011 г. по гр. д. № 1733/2010 г. на IV г. о. но ВКС.

5. Допустимо ли е, преди съдът да е конституирал всички съсобственици на делбения имот, да се произнася по материално-правната легитимация на част от конституираните съделители и да се произнася по съществото на спора, при положение че в производството по съдебна делба всички лица, притежаващи дял в съсобствеността на делбения имот, са задължителни необходими другари ? Поддържа се противоречие с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС - т.6.

6. Неизпълнението на задълженията на въззивния съд при произнасяне по жалба срещу първоинстанционно решение да извърши собствена преценка на събраните доказателства и оплакванията в жалбата представлява ли порок на въззивното решение? Поддържа се противоречие с решение № 14 от 04.04.2018 г по гр. д. № 1140/2017 г., II г. о. на ВКС и решение № 124 от 30.09.2019 г. по гр. д. № 3824/2018 г. на I г. о. на ВКС.

7. Допустимо ли е искане за отмяна на отчуждаване по ЗПИНМ, извършено от частни правоприемници на „отчуждения собственик“? Сочи се противоречие с решение № 49 от 14.06.2016 г. по гр. д. № № 3911/2015 г. на I г.о. на ВКС; решение № 784 от 11.07.2011 г. по гр. д. № 985/2009 г. на I г.о. на ВКС и решение № 225 от 27.06.2012 г. по гр. д. № 1000/2011 г. на I г. о. на ВКС.

8. Кои са елементите на фактическия състав на отчуждаването по реда на чл. 55 А от ЗПИНМ? – по този въпрос се иска допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Поддържа се, че по него има противоречива практика на ВКС - определение № 65 от 03.02.2009 г. по гр. д. № 3517/2008 г. на IV г. о. на ВКС; решение № 862 от 17/11.2009 г. по гр. д. № 2563/2008 г. на III г. о. на ВКС; решение № 671 от 11.10.2010 г. по гр. д. № 1717/2009 г. на I г. о. на ВКС и решение № 2087 от 02.02.2004 г. по гр. д. № 2780/2002 г. на IV г. о. на ВКС.

Постъпили са молби от И. С. К., В. С. В., Г. П. П., И. П. П. и А. Х. Х., с които същите са заявили, че се присъединяват към подадената касационна жалба.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на касационната жалба, от М. Г. А., чрез адв. Д. А., с който се оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на жалбата.

От останалите ответници не са постъпили отговори на касационната жалба.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното:

Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ищец по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивен съд.

Прието е от въззивния съд, че ищците са представили документи, удостоверяващи придобиването с деривативни способи на заявените по делото вещни права, включително при доказване начина на придобиването им от техните праводатели.

За да направи извод за неоснователност на иска за делба поради липса на съсобственост между страните върху процесния имот, въззивният съд е изложил мотиви, че за имотите, включени в УПИ * в кв.14 (имот с идентификатор * от 3361 кв.м) е било открито производство за отчуждаване на имоти за жилищно строителство по чл.55а от ЗПИНМ (отм.) и е взето решение за това от ИК на ГОНС -Бургас с протокол от 19.01.1962г. Решението касае парцели от * до * в кв. 386 на [населено място], като последните два (* и * са посочени за собственост на ТКЗС). Праводателите на ищците са закупили през 1960г. парцел * в кв.386 с площ от 479к.м. според регулационния план от 1949г. като празен, но съществува отразяване на застрояване в частта от него, представляваща имот пл. №* в кадастралния план от 1956-58г. В този план парцелът е нанесен като два имота с планоснимачни номера * и *, а в регулационния план от 1988г. те представляват вече имот с пл. №* от 508 кв.м., от които 479 кв.м. са включени в УПИ * в кв. 14, отреден за кооперативно и жилищно строителство. Съдът е основал тези си изводи на заключението на в.л. С., което вещо лице е посочило, че не е установило наличието на отчуждителна преписка за бивш парцел ***, като според въззивния съд представената преписка с отговора на община Бургас е достатъчна, за да обоснове извод, че процедурата по отчуждаването е била завършена и е произвела своето вещно действие.

Като се е позовал на практиката на ВКС, въззивният съд е посочил, че съгласно разпоредбата на чл. 39, ал. 1 ЗПИНМ (отм.), след изменението й /Изв. бр. 54 от 1956 г./, отчуждаването на имоти за мероприятия по улично¬регулационен план става не по силата на самия план, а след заплащане на обезщетение, обаче при отчуждаването по реда на чл. 55а от ЗПИНМ /отчуждаване на имоти в полза на Държавата за държавно и групово жилищно строителство или за отстъпване на право на строеж на обществени организации или на ЖСК/ плащането на обезщетение за имотите не се включва във фактическия състав на придобиването на право на собственост. В този случай съгласно чл. 55а, ал. 3 ЗПИНМ (отм.) отчуждаването на имотите настъпва по силата на взетото за това решение на ИК на ГНС. Разпоредбата на чл.55а, ал.3 ЗПИНМ(отм.) е специална спрямо тази на чл.39 от Закона и именно тя намира приложение в случай като настоящия. Щом като решение на ИК на ГОНС е постановено, то значи процедурата по отчуждаване е завършена за парцелите, посочени в него. Един от тях е парцел ***, макар да е описан като собствен на ТКЗС. По тези мотиви е направен извод, че праводателите на ищците са загубили собствеността си върху закупения през 1960г. имот. Посочено е, че липсват твърдения и данни ищците да са провели производство за отмяна на отчуждаването и след като процесният терен е излязъл от патримониума на праводателите им, не се е върнал отново в него, респ. в този на правоприемниците и до настоящия момент.

Според въззивния съд обстоятелството, че за имота не е съставен акт за завземането му като държавен, че липсва АОС, нито е поискано отписването му от имотите държавна собственост, поради преминаването му по силата на закона в общински, не променя горните правни изводи.

Въззивният съд е изложил и мотиви, че общината изначално се сочи за собственик на 1776,90/3330/3361 кв.м. ид.ч. от УПИ- * в кв.14, а останалите ответници - на идеални части, съответни на преждепритежаваните от тях права в имотите, от които е съставен процесният парцел, но при провеждането на процедура за отреждане на съставни парцели за комплексно жилищно застрояване, не се достига до директен вещен ефект, респ. до създаване на съсобственост между собствениците на имотите, включени в новообразувания парцел. Само при образуване на общи дворищно - регулационни парцели възниква съсобственост по силата на самата регулация (чл. 29 и 31 ЗТСУ(отм.)), в което се състои непосредственото вещно - прехвърлително действие на дворищно - регулационния план. При обединяване на парцели за обществено мероприятие в един нов парцел, отреден също за обществено мероприятие, изменението на плана няма вещно действие и не създава съсобственост, а собствеността върху включените в обединения парцел имоти се запазва - имотите не се сливат, а само се групират, както е посочено в чл. 23 ЗТСУ (отм.). Следователно ответниците не притежават вещни права в съсобственост върху УПИ - * в кв.14, настоящ ПИ с идентификатор ***.

В допълнение съдът е посочил, че макар според в. л. С. да е възможно отделянето на поне два самостоятелни парцела, единият от които да обслужва постройките на ответниците, а другият- тези на ищците, това не променя крайния извод за неоснователност на иска за делба, тъй като липсва съсобственост, която да бъде прекратена.

При тези мотиви на въззивния съд не са налице поддържаните от касаторите основания по чл. 280, ал.1, т.1 и 3 и ал.2, предл. второ ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Неоснователни са доводите на касаторите, че касационно обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал.2, предл. второ ГПК, тъй като вместо да прекрати производството по делото, съдът се е произнесъл с решение по допускането на делбата при липса на предпоставки за допустимост на производството за делба на застроен УПИ, съсобствениците на който са етажни собственици на самостоятелни обекти, изградени в него.

На първо място в случая няма постановено решение по допускане на делбата, а искът за делба е отхвърлен. Освен това недопустимостта на делбата не е равнозначна на недопустимост на предявения иск за делба. Формирането на извод за недопустимост на делбата, няма за последица прекратяване на производството по делото, а предявеният иск подлежи на отхвърляне.

Поддържа се, че решението е недопустимо поради неучастието на съсобственик в делбата. Както вече се посочи, с постановеното решение е отхвърлен искът за делба, като е прието, че липсва съсобственост между страните, която да бъде прекратена. Съдът не е допуснал имота до делба без участието на всички съсобственици, предвид на което и установяването дали ответниците са придобили обекти в сградите, построени в имота, както и на ид. ч. от дворното място, в режим на СИО и дали съпрузите им са конституирани като страна по делото, не е от значение досежено преценката допустимостта на постановеното решение. По тези мотиви не следва да се допуска касационно обжалване и по петия въпрос, формулиран в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

Недопустимост на решението се обосновава и с мотиви, че касаторите Р. Т. и А. Т. са конституирани като наследници на починалия ищец И. Т., въпреки че е следвало да бъдат конституирани преди това като наследници на майка си. Посоченото обстоятелство също не се отразява върху допустимостта на постановеното решение. От значение за допустимостта на решението е, че наследниците на починалия в хода на производството първоначален ищец И. Т. са конституирани като страна в процеса /ищци/. В хода на производството новоконституираните ищци са разполагали с правната възможност да защитят правата си, вкл. и като наследници на майка си и ако тези им права са били накърнени, то това би съставлявало процесуално нарушение и би могло при надлежно формулиран въпрос да обоснове допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 ГПК, но не и на основание чл. 280, ал.2, предл. второ ГПК.

Въззивното решение не е недопустимо и като постановено по нередовна искова молба, изразяваща се в неправилно посочени делбени квоти. Трайно е разбирането в практиката на ВКС, че в исковата молба ищецът трябва да посочи и индивидуализира вещите, на които иска делба, да изложи твърденията си относно основанието на което е възникнала собствеността, както и да посочи съсобствениците на вещта. Непосочването на квотите в съсобствеността или неточното им посочване, не съставлява нередовност на исковата молба, защото съдът не е обвързан с посочените в исковата молба делбени части, а сам определя правата на страните въз основа на събраните по делото доказателства и с оглед на основанието, на което е възникнала съсобствеността.

Не са налице и предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставените от касаторите въпроси.

Първите два въпроса не могат да обосноват допускане до касационно обжалване поради липса на общата предпоставка на чл. 280, ал.1 ГПК. Същите са поставени във връзка с твърденията, че въззивният съд е приел, че ищците не са доказали правата си, защото имотът е бил отчужден, въпреки че ответната община не е оспорила, а е признала правата им, като такова оспорване не е направено и от останалите ответници по делото.

На първо място тези твърдения не кореспондират с установеното от въззивния съд, че не всички ответници са подали отговор на исковата молба, а ответниците М. Г. А., С. Ж. К., П. В. И. и И. Х. К. са оспорили иска. Въззивният съд е пресъздал подадения от община Бургас отговор, в който изрично правата на ищците не са признати. Т.е. не е било безспорно наличието на твърдяната от ищците съсобственост.

Същественото обаче е, че така поставените въпроси не са от обуславящо значение за изхода от спора, защото искът е отхвърлен не само защото съдът е отрекъл правата на ищците, приемайки че закупеният през 1960г. от праводателите им парцел * е бил отчужден, а и защото липсва съсобственост между останалите ответници, тъй като процесният УПИ - * е образуван при групиране на парцели по реда на чл. 23 от ЗТСУ (отм.), в която хипотеза собствеността върху включените в обединения парцел имоти се запазва и не се създава съсобственост. Във връзка с тези изводи на въззивния съд, правен въпрос не е поставен. След като е прието, че ответниците не са съсобственици на УПИ – ***, то искът за делба ще е неоснователен, независимо от това дали имотът на ищците е бил отчужден или не.

По горните съображения не следва да се допуска касационно обжалване и по останалите въпроси, поставени от касаторите /за доказателствената сила на акта за общинска собственост, за задължението на въззивния съд да обсъди доказателствата и се произнесе по доводите на страните, за елементите на фактическия състав на отчуждаването по чл. 55а ЗПИНМ, за лицата, които са легитимирани да искат отмяна на отчуждението по ЗПИНМ /отм.//. Въпросите са поставени само и единствено във връзка с приетото от въззивния съд, че парцел * е бил отчужден и ищците нямат права върху процесния УПИ – *, като се поддържа, че тези изводи са направени, без да са съобразени всички доказателства, както и че ответната община Бургас не оспорва правата на ищците. Предмет на спора не е установяване правото на собственост на ищците по отношение на община Бургас върху недвижимия имот, за който ищците твърдят, че са придобили по силата на договорите, описани в исковата молба, а съдът е сезиран с иск за делба, по който дължи произнасяне по въпроса за наличието на съсобственост върху недвижимия имот, чиято делба е поискана, между кои лица и при какви квоти и по тези въпроси се формира сила на пресъдено нещо. Т.е. същественото е дали страните по делото са съсобственици на УПИ – *** и изводът на въззивния съд, че такава съсобственост не се установява, не би се променил, независимо какво ще се приеме относно правата на ищците върху имота, за който съдът е приел, че е отчужден. Следователно по поставените въпроси липсва общата предпоставка по чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване и не се дължи произнасяне по наличието на сочените от касаторите специални предпоставки по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.

Не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането му. Обжалваното решение не е и очевидно неправилно: не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони, нито извън тези закони, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постанови решението си, съдът е приложил относимите към спора норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,