Определение № 5676 от 05.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3057/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано по касационна жалба на В. В. М., чрез адв. Е. Х., срещу решение № 427 от 08.04.2025г., постановено по въззивно гр.дело № 204/2025г. на Софийския апелативен съд, ГО, 16 състав. С атакуваното решение е потвърдено решение № 4043/ 04.07.2024г. по гр.д. № 4785/2023г. на Софийския градски съд за отхвърляне иска на касатора с правно основание чл. 74 ЗЧСИ във вр. с чл. 441 ГПК, предявен против Й. Б. М. – ЧСИ с рег. № * при КЧСИ, за плащане на сумата 29 342,26 лева като обезщетение за имуществени вреди, причинени в резултат на бездействието на ответника и неизпълнение на задълженията му по чл. 426 ГПК и чл.18 ЗЧСИ по изп.дело № 849/2018г., ведно със законната лихва, считано от 17.10.2018г. до окончателното плащане. В касационната жалба са развити подробни съображения за неправилност на въззивното решение, поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението на основанията по чл.280 ГПК касаторът преповтаря оплакванията от касационната си жалба и формулира правни въпроси, които поставя с оглед основанията за допустимост по чл.280, ал. 1, т.1 ГПК: 1. Задължен ли е въззивният съд да се произнесе по всички наведени въз въззивната жалба доводи и възражения; 2. Може ли съдът да основе решението си на възражения, ненаведени от ответника в преклузивния срок; 2а. Може ли съдът да основе решението си на факти и обстоятелства, които не са нововъзникнали или новооктрити и възражения, посочени и направени във въззивната инстанция за първи път; 3. Каква и от кой ред по чл.136 ЗЗД е привилегията на държавата, когато е конституирана като присъединен взискател по право в изпълнителния процес по ГПК, като вземанията на държавата са за данъци и осигуровки. По първия и втория въпрос твърди противоречие с ТР №1/04.01.2001г. и с решение № 194/ 11.01.2021 по гр.д. № 4488/2019г. на ІV ГО с ТР №1 от 09.12.2013г. по тълк.дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 14/10.05.2016г. по т.д. № 644/2015г. на І ТО, а по третия - с ТР №2/04. 07.2024г. по тълк.дело №2/2023г. на ОСГК на ВКС. По въпросите: 4. Документ, издаден от СДВР, отдел Пътна полиция според който за МПС е отразена информация за предстоящ собственик, установява ли правнорелевантните факти, определяща валидна прехвърлителна сделка, която е произвела правно действие и вещноправен ефект; 5. Извлечение от направена бележка в общия регистър на нотариуса за извършено удостоверяване подписите на страните по писмен договор за прехвърляне собствеността на МПС, установява ли правнорелевантните факти, определящи валидна прехвърлителна сделка, която е произвела правно действие и вещноправен ефект, твърди противоречие на въззивното решение с решение № 3/20.01.2010г. по гр.д. № 2749/2008г. на ІІ ГО. Поставя и въпросите: 6. От който момент се счита, че е наложен запор върху движима вещ; 6а. Може ли да се приеме, че запорът е наложен с приемане на запорното съобщение от трето лице, в което вещта дори не се намира. По последния въпрос сочи, че съдът се е произнесъл в противоречие с нормата на чл. 450, ал.3 ГПК. Според касатора е налице и основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК и поставя следните въпроси: 7. При образувано и висящо изпълнително производство по реда на ДОПК срещу длъжника, наложените мерки за обезпечаване на публичните вземания на длъжника могат ли да бъдат квалифицирани като предварителни обезпечителни мерки или те се трансформират в такива по самото изпълнение по смисъла на чл. 191, ал.1 ДОПК, предвид различните правни норми, които се прилагат към двата вида мерки; 8. В случай, че сроковете по чл. 191, ал.2 ДОПК са изтекли, възможно ли е реализация на принудително изпълнение по реда на ГПК; 8а.Частният съдебен изпълнител в гражданското принудително изпълнение, обвързан ли е от провежданата процедура по ДОПК след изтичането на сроковете по чл. 191, ал.2 ДОПК или е свободен на насочи изпълнение към вещи, предмет на обезпечението в публичното производство, като само присъдени държавата като кредитор; 9. Съгласно разпоредбата на чл.191, ал.6 ДОПК при наложени предварителни обезпечителни мерки, докога кредитори не могат да започнат принудително изпълнение по реда на ГПК; 10. В случай, че взискателят в производството по принудително изпълнение по ГПК е кредитор на длъжника с ред по чл. 136, ал.1, т.5 ЗЗД и не е налице привилегия по т.2 от чл. 136 ЗЗД, то държавата има ли привилегия от по-преден ред от тази на взискателя; 11. В какво се изразяват вредите на взискателя-ищец по иск срещу частен съдебен изпълнител за причинени имуществени вреди вследствие на незаконосъобразно принудително изпълнение, състоящо се в: неизвършване на възложено от взискателя цялостно проучване на имущественото състояние на длъжника, с което не са установени своевременно движими вещи на длъжника-МПС; неналагане на запор върху движимите вещи на длъжника-МПС и неизвършване на принудително изпълнение по реда на ГПК върху МПС за удовлетворяване на вземанията на взискателя-ищец, ползващи се с право на предпочително удовлетворение преди вземанията на присъединените взискатели; 12. Противоправно ли е бездействието на ЧСИ, на когото са възложени действията по чл. 18 ЗЧСИ във връзка с изпълнително производство: изцяло да проучи имущественото състояние на длъжника, да прави справки и да набавя документи, книжа и др., изразяващо се в неизвършване на проучване на цялото имущество на длъжника; 13. Задължен ли е ЧСИ по реда на чл. 18, ал.1 ЗЧСИ да проучи цялото имущество на длъжника, като в случай, че не стори това, следва ли да се приеме за бездействие; 13а. Носи ли отговорност ЧСИ в хипотеза, в която е налице изрично възлагане от страна на взискателя по чл. 18 ЗЧСИ, ако посмедният не извърши пълно проучване на имущественото състояние на длъжника; 14. Противоправно ли е бездействието на ЧСИ, на когото е възложено действие по чл.18, ал.1 ЗЧСИ да определя начина на изпълнението, изразяващо се в неизпълнение на задълженията по чл. 427, ал.2 ГПК, когато след образуване на изп.дело установи МПС на длъжника, намиращо се извън района му на действие; 15. Обективната възможност на ЧСИ за осъществяване на принудително изпълнение, обуславя ли неговата отговорност за вреди по чл. 74 ЗЧСИ. В хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК поставя и въпроса: 16. Настъпилите вреди за ищеца-взискател в пряка или в хипотетична причинно-следствена връзка ли са с незаконосъобразните действия/ бездействия на ответника ЧСИ, когато последният в рамките на образуваното пред него изп.производство е имал обективната възможност да осъществи принудително изпълнение, осребряване на имуществото на длъжника и удовлетворяване на взискателя По последния въпрос твърди противоречие с решение № 194/11.01.2021г. по гр.д. № 4488/2019г. на ІV ГО. Не на последно място според касатора въззивното решение е очевидно неправилно. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор, с който ответникът Й. Б. М.-частен съдебен изпълнител, чрез процесуален представител, излага подробни съображения за липса на предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението и за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. Върховният касационен съд, състав на ІV ГО по предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване, намира следното: Въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд за липса на предпоставките за ангажиране отговорността на ответника-ЧСИ, тъй като е приел при съвкупната преценка на събраните доказателства, вкл. данните от приложеното изп.дело № 849/2018г. на ЧСИ М., образувано на 20.11.2018г., че не се установява противоправно нейно поведение, изразяващо се в бездействие. От фактическа страна съдът е установил, че още в деня на образуването на изп.дело-20.11.2018г., ответницата е предприела мерки за установяване на длъжниковото имущество; на 20.11.2018г. е отправила покана до длъжника; изпратени са запорни съобщения до третите лица – банки, които са получени от тях на 22.11.2018г.; на 28.11.2018г. и на 07.12.2018г. са постъпили отговори, като според последния е наложен запор на банковите сметки на дружеството-длъжник в Банка Пиреос. Съдът се е позовал на съдебна практика, според която запорите се считат за наложени от датата на която третите задължени лица са получили запорните съобщения. При това положение е намерил за неоснователни доводите на ищеца, че запори изобщо не били наложени, а дали длъжникът е бил уведомен за тях е намерил за ирелевантно за изхода на спора. Съдът е установил също, че на 26.11.2018г. е изпратено искане по чл.191, ал.4 ДОПК до НАП, която на 03.12.2018г. е отговорила, че дружеството-длъжник има публични задължения в размер 1 513 452,86 лева. С резолюция от 04.12.2018г. ЧСИ е конституирала НАП като взискател по изпълнителното дело; по молба на взискателя от 27.11.2018г. за налагане на запор върху дружествени дялове, още същия ден е разпоредено да се изпратят запорни съобщения и такива са изпратени на 05.12.2018г.; с молба от 27.02.2019г. взискателят е посочил нови адреси на дружествата, на които иска налагане на запор на дружествени дялове; на същата дата ЧСИ е разпоредила да бъдат изпратени запорни съобщения на новопосочените от взискателя адреси и такива са изпратени на 06.03.2019г. С нова молба от 06.06.2019г. взискателят е посочил нов адрес на дружество „Екопроект консулт“ и на същата дата е разпоредено от ЧСИ да се изпрати запорно съобщение. С молба от 16.07.2019г. взискателят е поискал ЧСИ да изиска информация от НАП относно имуществото на длъжника, който е в списъка на длъжници със задължения над 5 хиляди лева; на 19.07.2019г. ЧСИ е отправила искане до НАП; ново писмо е изпратено на 21.01.2020г., като същото е в изпълнение на резолюцията на ЧСИ от 09.01.2020г. по молбата на взискателя от същата дата. НАП е отговорила с писмо от 29.01.2020г., като в справката са индивидуализирани 5 броя моторни превозни средства, декларирани от дружеството като собствени. С резолюция от същата дата съдебният изпълнител е разпоредила да се изпрати съобщение до КАТ за налагане на запор върху МПС, собственост на дружеството-длъжник; ЧСИ е изискала справка от БНБ относно банковите сметки на дружеството-длъжник, по молбата на взискателя от 30.09.2019г., на 07.10.2019г. е направено искане и е пуснато уведомление от същата дата. На 03.02.2020г. е постъпило удостоверение от НАП според което, дружеството „Екопроект Булкерн“ ЕООД има публични задължения в общ размер 1 681 780,65 лева. С писмо от 10.03.2020г. НАП е уведомила ЧСИ, че върху 5-те МПС са наложени запори още от 09.06.2014г. Въззивният съд е посочил, че релевантен за евентуалното ангажиране отговроността на ответницата е периодът от образуване на изп.дело - 20.11.2018г. до датата на която същото е прехвърлено на друг ЧСИ - 24.09.2020г. по искане на взискателя от 18.09.2020г., т.е. периодът от 20.11.2018г. до 24.09.2020г. е този през който евентуално може да е реализиран деликт от ответницата. Според въззивния съд по безспорен начин по делото е установено, че още преди образуване на изп.производство, върху длъжниковото имущество са били наложени обезпечителни мерки за принудителното събиране на задълженията на „Екопроект-Булкерн“ ЕООД към фиска. Това се установява и от кореспонденцията между ЧСИ Й. М., НАП и МВР-КАТ и от постановленията на публичен изпълнител ПНОМ № 53-06-6009/06.11.2015г. и ПНОМ № 53-06-6009/22.10.2015г., с които са наложени запори върху МПС, собственост на длъжника. Предвид това съдът е приел, че са се развивали паралелно два процеса на принудително изпълнение срещу длъжниковото имущество – публично за събиране вземанията на фиска в размер 1 513 452, 86 лева и частно - за събиране на вземанията на ищеца М. в общ размер 29 342,26 лева. Приел е, че изложените от ищеца доводи за „несъобразяване“ от страна на ЧСИ със спецификите на производството по ДОПК, всъщност са доводи за незаконосъобразност на публичното изпълнително производство; ответницата като ЧСИ няма правомощия да следи законосъобразността на действията на публичния изпълнител, а следва да се съобрази със същите; в случай, че такива действия са били незаконосъобразно извършени от публичния изпълнител, отговорността на ответницата не може да бъде ангажирана. Според въззивния съд в настоящото производство не може да изследва законосъобразността на извършените от публичния изпълнител действия по принудителното събиране на вземанията на Държавата срещу длъжника „Екопроект-Булкерн“ ЕООД, поради което и не е извършвал проверка за спазване на изискванията на разпоредбите на ДОПК, цитирани във въззивната жалба, с която е сезиран. На следващо място съдът е посочил, че от събраните по делото писмени доказателства се установява, че три от моторните превозни средства, върху които са били наложени обезпечителните мерки са продадени на публична продан за общо 3 420 лева, т.е. изпълнението върху същите следва да се счита за приключило. С оглед изложеното съдът е приел, че е без значение обстоятелството каква пазарна стойност на тези МПС е определила съдебната експертиза, допусната, изслушана и приета пред СГС. Изложил е съображения, че не е в правомощията на ЧСИ да извършва проверка дали една покупко-продажба е нищожна или не; съдебният изпълнител няма вменени такива правомощия от законодателя; той е орган по принудително изпълнение, а не правораздавателен орган, предвид това е посочил, че в производството по иск по чл.74 ЗЧСИ съдът също не може да се произнася инцидентно по това дали са налице предпоставките на чл.26 от ЗЗД относно разпоредителната сделка с едно от МПС-та, бивша собственост на дружеството-длъжник. Допълнил е, че ищецът не е страна по тази сделка и ако той счита, че тя накърнява възможността му да се удовлетвори от длъжниковото имущество, е можел да предяви иск по чл.135 ЗЗД за признаването на недействителността на покупко-продажбата по отношение на него. Предвид всичко изложено съдът е приел, че липсва установено по делото противоправно поведение на ответницата; не е налице и причинно-следствена връзка между поведение на ЧСИ и твърдените вреди. Невъзможността взискателят да се удовлетвори не се дължи на действията на ответницата в качеството й на ЧСИ, а на обстоятелството, че длъжникът има публични задължения в голям размер; липсата на достатъчно за удовлетворяване длъжниково имущество, както и привилегията, която Държавата има пред останалите кредитори, вкл. и по аргумент от чл.136, т.2 ЗЗД. Допълнил е също, че с влязло в сила решение № 9 от 06.01.2022 г. по т.д.№ 1780/2021г. на СГС, ТО, е обявена неплатежоспособността на дружеството-длъжник „Екопроект Булкерн“ ЕООД като е определена начална дата – 01.01.2017г.; открито е производство по несъстоятелност; обявена е несъстоятелност, както и е постановено прекратяване на дейността на предприятието. Със същото решение е постановена обща забрана и запор на имуществото на „Екопроект Булкерн“ ЕООД. В тази връзка според въззивния съд дори да се приеме, че е налице забава на съдебния изпълнител да изпрати своевременно запорно съобщение относно процесните МПС, която представлява противоправно бездействие, то липсва причинна връзка между това бездействие и невъзможността взискателя да събере принудително своето вземане. Според въззивния съд дори при своевременно изпращане на запорното съобщение запорът по процесното изпълнително дело е щял да бъде последващ на тези, които вече са били наложени от НАП, което също би довело до невъзможност на кредитора да се удовлетвори. При тези мотиви на въззивния съд, съставът на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на решението до касационен контрол. Решението не е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал.2, предл.3 ГПК. От съдържанието на мотивите не се установява въззивният съд да е приложил закона в неговия обратен смисъл, нито да е приложил отменена, неотносима или да се е позовал на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи с правилата на логиката и науката. Решението е израз на правораздавателната компетентност на съда при решаване на конкретния правен спор и съдържа неговата преценка за установените релевантни факти и приложението на закона към тях. Доводите на касатора за неправилна преценка на доказателствата относно установяване на противоправното поведение на ответницата и на липсата на причинно-следствена връзка между поведението й и настъпилите за ищеца вреди, всъщност съставляват доводи за неправилност по чл.281, т.3 ГПК и не могат да обосноват допускането на решението до касационен контрол по чл. 280, ал.2, предл.3 ГПК. Съществената част от формулираните въпроси не удовлетворяват общото селективно изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като са относими към правилността на формираните от въззивния съд фактически и правни изводи и изискват преценка на доказателствата и на правилността на решението, което е недопустимо да се извършва в производство по чл.288 ГПК. Друга част от въпросите не са обусловили решаващата правна воля на съда и нямат нужното значение за изхода от спора по смисъла на цитираната норма, съгласно разясненията, дадени в т.1 от ТР № 1/19. 02.2010г. на ОСГТК на ВКС по тълк.дело № 1/2009г. В останалата част въпросите са разрешени в съответствие с цитираната от касатора относима съдебна практика на ВКС, поради което отсъства допълнителното селективно основание, на което той се позовава. По конкретно: Процесуалноправният въпрос 1 отговаря на общото изискване по чл.280, ал.1 ГПК, доколкото касае правомощията на въззивния съд като инстанция по същество, включващи и задължението да обсъди всички доводи и искания на страните и релевантните за спора доказателства. Въпросът не са разрешени обаче в противоречие с практиката на ВКС, включително цитираната в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК. Въззивният съд е изпълнил процесуалните си задължения, като мотивите му съдържат анализ и оценка на правнорелевантните факти и доказателства, обсъждане на доводите, възраженията и защитните тези на страните; посочване на фактите, които са приети за установени и въз основа на кои доказателства и кои са счетени за недоказани и защо. Въззивният съд не се е произнасял по преклудирани след срока за отговор на исковата молба възражения на ответницата, нито е основал решението си на факти и обстоятелства, които за първи път са наведени във въззивното производство, както се сочи във въпроси 2 и 2а. Хронологията на извършените от страните процесуални действия сочи, че след подаване на исковата молба ищецът е депозирал множество уточняващи молби, по които ответницата в предоставения от съда срок е изразявала становища и е правила доказателствени искания. Или обобщено-атакуваното решение е постановено в съответствие с формираната съдебна практика по приложението на чл.12, чл.235 и чл.236, ал.2 от ГПК. Поставените въпроси 3 и 10 относно разпоредбата на чл.136 ЗЗД не са от значение за изхода на спора, поради което по отношение на тях не е налице общото основание по чл.280, ал.1 ГПК. Според разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 2 от 22.11.2022г. по тълк.дело № 2/2021г. на ОСГТК нормата на чл. 136 ЗЗД, макар и да се намира в ЗЗД, има процесуален характер, тъй като урежда реда на удовлетворяване на кредиторите при принудително изпълнение, като прилагането й от съдебния изпълнител е свързано със задължението му да извърши разпределение по чл. 460 ГПК, когато събраната по изпълнителното дело сума е недостатъчна за удовлетворяване на всички взискатели. От това следва, че разпределението предпоставя няколко взискатели по същото изпълнителното производство и недостатъчност на сумата, постъпила от изпълнението, за цялостното удовлетворяване на всички взискатели. В случая с оглед данните по делото и мотивите на въззивния съд въпроси за извършено от ответницата-ЧСИ разпределение не е бил обсъждан. Формулираните въпроси 4, 5, 6 и 6а не удовлетворяват общото селективно изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Тези въпроси, касаещи информация от СДВР и извлечение от регистъра на нотариус във връзка с договор за прехвърляне собственост на МПС и относно момента на налагане на запор върху движима вещ и дружествен дял са фактически и по съществото си представляват оплаквания във връзка с обсъждането от въззивния съд на ангажираните доказателства и направените въз основа на тях изводи относно извършеното от длъжника разпореждане със запорирани от публичния изпълнител МПС и наложените от ЧСИ: запор върху л.а. Ауди Ку7 (който не е наложен, видно от писмото от 23.10.2020 на Пътна полиция-СДВР, поради наличието на нов собственик на автомобила от 24.07.2014г.) и запор върху дружествени дялове. Касационно обжалване не може да бъде допуснато и по останалите поставени въпроси, които пряко се отнасят до правилността на обжалваното решение и са израз на несъгласието на касатора с изводите на въззивната инстанция, доколкото тя е приела, че процесните действия на ЧСИ не са неправомерни и няма основание за ангажиране на отговорността му. По отношение на въпросите (8, 8а и 9), касаещи конкуренцията между публичното и изпълнителното производство по реда на ГПК, разрешена в разпоредбата на чл. 191 ДОПК следва да се посочи, че въззивният съд не е излагал мотиви относно трансформацията на наложени във висящото изпълнително производство по ДОПК обезпечителни мерки, не е приемал, че в случай, че сроковете по чл. 191, ал.2 ДОПК са изтекли е невъзможно да се реализира принудително изпълнение по ДОПК, нито се е произнасял от кога кредиторите могат да започнат принудително изпълнение по ГПК. Съдът е посочил, че в производство по чл.74, ал.1 ЗЧСИ не може да изследва законосъобразността на действията на публичния изпълнител, нито да бъде ангажирана отговорността на ЧСИ за незаконосъобразни действия на публичния изпълнител, а невъзможността на взискателя да се удовлетвори в изпълнителното производство по ГПК не се дължи на действията на ответницата – ЧСИ, а на обстоятелството, че длъжникът има публични задължения в голям размер. Въпроси 11 и 15 са разрешени от въззивния съд в пълно съответствие с трайната и непротиворечива практика на ВКС, според която частните съдебни изпълнители дължат обезщетение за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, т.е. тези които увреденият не би претърпял, ако не бе незаконосъобразното действие или бездействие на частния съдебен изпълнител, и които са типична, нормално настъпваща последица от вредоносния резултат (решение по гр. д. № 197/2022г. на ІІІ ГО на ВКС). Търсената по този ред - чл.441 ГПК вр. чл.45 ЗЗД вр. чл.74, ал. 1 ЗЧСИ отговорност, е специфична деликтна отговорност, поради което при липса на специална регламентация по отношение обема на вредите, които подлежат на обезщетяване и по размера на обезщетението, приложение намира общото правило на чл. 51, ал. 1 ЗЗД - причинителят отговоря за всички преки и непосредствени вреди, които са в причинно следствена връзка с установеното неправомерно действие. Въпросите 12, 13, 13а и 14, макар и некоректно формулирани, касаят задълженията на частния съдебен изпълнител във връзка с възлагането по чл. 18 ЗЧСИ. Така уточнени въпросите са включени в предмета на спора, но не е налице поддържаната от касатора хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, защото съдържанието на нормата е ясно и не създава затруднения при тълкуването й. Следва да се посочи, че въззивният съд не е приел нещо различно от поддържаното от самия касатор: по възложено му изпълнително дело ЧСИ е длъжен да проучи длъжника и да установи какво е имуществото му. В случая видно от мотивите на обжалваното решение съдът е приел, че не е установено ответницата да е бездействала и да не е предприемала действия по установяване на длъжниковото имущество и налагане на запори върху дружествени дялове и МПС; обстоятелството, че запор върху л.а. Ауди КУ7 не е наложен, поради това, че превозното средство не е собственост на длъжника не води до извод за противоправно бездействие на ЧСИ. Въпроси 15 и 16 се отнасят до предпоставките, при които частният съдебен изпълнител отговаря за вредите, които неправомерно е причинил при изпълнение на своята дейност. Въззивната инстанция, в съответствие с трайната и непротиворечива практика на ВКС е приела, че фактическият състав на отговорността на ЧСИ по чл. 74, ал.1 ЗЧСИ, във вр. с мл. 441 ГПК обхваща: действия на частния съдебен изпълнител, неправомерност на същите, настъпила вреда, причинна връзка между вредата и действията на ЧСИ, вина. Съдът е преценявал поотделно всяко едно от твърдяните действия и бездействия на ЧСИ, като е формирал извод то дали е законно. Съдът не е отказал да разгледа доводите за незаконосъобразност в действията на ЧСИ по изпълнителното дело, а е достигнал до заключение, че той е действал законосъобразно. Независимо от това, във всички случаи е установил, че липсва връзка между обсъжданите действия на ЧСИ и претендираните от взискателя вреди, което е самостоятелно и достатъчно основание за отхвърляне на претенцията. Освен това, както вече се посочи няма никакво съмнение в непротиворечивата практика на ВКС, че ЧСИ дължи обезщетение за всички вреди - имуществени (реално настъпили и пропуснати ползи) и неимуществени, щом такива действително са настъпили, установена е причинна връзка между тях и действията на ЧСИ, както и че тези действия са незаконосъобразни и не е оборена презумпцията за вина на ЧСИ. Ясно е, също така, че причинната връзка е зависимост, при която деянието е предпоставка за настъпването на вредата, а тя е следствие на конкретното действие или бездействие на деликвента (ЧСИ). Всичко това е съобразено от въззивния съд, а наличието на съдебна практика относно отговорността на ЧСИ по чл. 74 ЗЧСИ изключва основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ТПК, на което касаторът се позовава. В заключение, не следва да се допуска касационно обжалване на решението на САС. При този изход на делото, касаторът следва да бъде осъден да плати на ответницата Й. Б. М. сторените в производството пред ВКС разноски за адвокатско възнаграждение в размер 1 800 лева с начислен ДДС, с оглед представените доказателства за плащането му по банков път. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на ІV ГО