Определение № 50699 от 14.12.2022 г. на ВКС по т. д. № 88/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. С. М., чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 260140 от 01.11.2021 г. по в.т.д. № 81/2021 г. на Варненски апелативен съд, в частта, с която е оставена без уважение молбата по чл.247 ГПК на настоящия касатор за поправка на очевидна фактическа грешка в постановеното по същото дело въззивно решение № 260123 от 29.06.2021г. относно присъденото му обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ПТП. В жалбата се поддържат касационни доводи за неправилност на решението поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствени правила и необоснованост. Сочи се, че след като с постановеното по делото въззивно решение съдът е определил за справедлив паричен еквивалент на претърпените от ищеца неимуществени вреди сумата от 22 000 лв., неправилно е приел, че първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено, доколкото с него на ищеца е присъдена сума в размер на 19 000 лв., а ответното застрахователно дружество вече му е изплатило разликата над този размер до новоопределения такъв, или сумата от 3 000 лв. Твърди, че застрахователят само е предложил заплащането на тази сума, но нито я е заплатил, нито е било поискано прихващане с нея, нито по делото това обстоятелство е било твърдяно или доказвано, за да бъде оспорено от ищеца. По тези съображения, касационният жалбоподател иска отмяна на атакувания съдебен акт и уважаване на молбата му за поправка на допуснатата очевидна фактическа грешка, евентуално – отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане и за събиране на доказателства, с цел изясняване на действителната фактическа обстановка. Искането за допускане на касационно обжалване е основано на следните въпроси: 1. В кои случаи е налице очевидна фактическа грешка; 2. В какви рамки е длъжен съдът да даде защита на спорното материално право, предмет на делото, и допустимо ли е съдът да се произнесе по незаявени от страните искания и 3. Задължен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото, за да направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора, за което да изложи собствени мотиви. По първия и втория въпрос се сочи допълнителната селективна предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК с твърдение, че същите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а по третия въпрос се обосновава допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК с позоваване на решение № 219 от 02.12.2014 г. по гр.д. № 1325/2014 г. на ВКС, III г.о., решение № 715 от 05.11.2010 г. по гр. д. № 139/2010 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 71 от 18.06.2020 г. по т.д.№ 900/2019 г. на ВКС, II т.о. Ответникът по касационната жалба – „Застрахователно дружество „Бул Инс“ АД, чрез процесуален пълномощник, е депозирал писмен отговор, в който се оспорва касационната жалба. Твърди, че застрахователят е определил обезщетение в размер на 3 000 лв., както правилно е приел въззивният съд, и, доколкото е съгласен с постановеното въззивно решение, е имал готовност да преведе сумата на ищеца, но същата не е платена единствено защото нито при предявяване на претенцията си пред застрахователя, нито в хода на производството пострадалото лице е представило банкова сметка, по която да бъде извършен преводът. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна, при спазване на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да остави без уважение искането по чл. 247 ГПК, въззивният съд е посочил, че очевидна фактическа грешка е налице, когато действително формираната воля на съда не съответства на писмения текст на решението, респ. – когато е налице противоречие между мотивите и диспозитива. С постановеното решение № 260123 от 29.06.2021 г. по в.т.д. № 81/2021г. Варненският апелативен съд в диспозитивната част на същото е потвърдил решение № 260378 от 15.12.2020 г. по т.д.№ 121/2020 г. на Окръжен съд – Варна, с което „Застрахователно дружество „Бул Инс“ АДе осъдено да заплати на С. С. М. сумата 19 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, в резултат на настъпило на 23.09.2017 г. в [населено място] пътнотранспортно произшествие, виновно причинено от А. Д. В. като водач на лек автомобил „Фолксваген Поло“ с peг. [рег.номер на МПС]. Съдебният състав е констатирал, че действително, в мотивите към решението е определено обезщетение в размер на 22 000 лв., съставляващо справедлив еквивалент на търпените от пострадалия ищец неимуществените вреди, но същевременно е формиран извод, че застрахователят е изплатил обезщетение в размер на 3 000лв., а това твърдение на пълномощника на застрахователя не е оспорено от ищеца. Затова съдът е посочил, че предвид изплатената от застрахователя сума в размер на 3 000лв., същият дължи заплащане на сумата от 19 000лв., поради което първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено относно определения размер на обезщетението за неимуществени вреди от 19 000 лв. С оглед констатираното от въззивния съдебен състав съответствие между дължимото от застрахователното дружество обезщетение /след приспадане на сумата, възприета като вече доброволно заплатена/, и диспозитива на решението, с което ответникът е осъден да заплати сумата от 19 000лв., е изведен извод, че не е налице разминаване между формираната правна воля и нейното обективиране в диспозитивната част на решението. Поради това, молбата на ищеца – въззивник за поправка на сочена от него очевидна фактическа грешка в основното въззивно решение, е приета за неоснователна Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение, по следните съображения: Първият правен въпрос от изложението към жалбата е обоснован от касационния жалбоподател с доводи за необоснованост на основното въззивно решение, в частта, в която съдебният състав на Апелативен съд – Варна е приел, че застрахователното дружество е заплатило извънсъдебно сумата от 3 000 лв. Тези доводи са относими към касационните оплаквания по чл.281, т.3 ГПК, произнасянето по които не попада в предметния обхват на производството по селектиране на касационните жалби /съгласно разясненията в мотивите към т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/. Независимо от това, необходимо е да се посочи, че въпросът, свързан с хипотезите, при които е налице очевидна фактическа грешка, е принципно значим, но поддържаната допълнителна селективна предпоставка не се установява. Основанията за провеждане на производство за поправка на очевидна фактическа грешка от постановилия съответен съдебен акт съд са разяснени в непротиворечивата практика на ВКС, надлежно публикувана и в правно-информационните системи, както и в правната доктрина, и не е налице основание за изменение или осъвременяване на тази практика. Формулираният втори въпрос е изведен въз основа на твърденията на касатора, че съдът се е произнесъл извън предмета на делото - по невъведено от ответника възражение/искане за прихващане на сума от 3000 лв., и при липса на твърдение от страна на застрахователя, че такава сума е заплатена на пострадалия ищец, както и при липса на доказателства в този смисъл. Посочените твърдения са относими към правилността на основното въззивно решение. При постановяване на същото, апелативният съд очевидно е възприел като неоспорени /независимо от неявяването на въззивника и/или на негов пълномощник/, а и доказани твърденията на процесуалния представител на застрахователя, обективирани в съдебния протокол от проведеното пред АС - Варна публично съдебно заседание на 23.03.2021 г. Срещу това решение не е депозирана касационна жалба в срока по чл.283 ГПК и то не е предмет на настоящото касационно производство. Сочената от касатора неправилност на основното въззивно решение, не би могла да доведе до възможност за нейното преодоляване по предвидения в чл.247 ГПК ред. Дори вторият въпрос от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК да бъде преценен във връзка с вероятна недопустимост на основното въззивно решение, което е влязло в сила съгласно чл.296, т.2 ГПК, тя не би могла да се преценява и съответно да рефлектира върху допълнителното решение. Процесуалноправният въпрос, свързан със задължението на въззивния съд да реализира самостоятелна преценка на релевантните факти и доказателства, да обсъди доводите и възраженията на страните и да изведе самостоятелни изводи по спорното материално право, не може да послужи като общо основание за достъп до касационен контрол на обжалваното допълнително въззивно решение. При провеждане на предвиденото в чл.247 ГПК производство по отстраняване на очевидна фактическа грешка във вече постановено решение, съдът не формира нови фактически и правни изводи по спорното материално право, поради което и въпросът, свързан с приложението на чл.12 и чл.236, ал.2 ГПК не съответства на изискванията по чл.280, ал.1 ГПК, съгласно постановките на цитирания по-горе акт на нормативно тълкуване. Предвид горното, искането за допускане на касационно обжалване на постановеното по реда на чл.247 ГПК допълнително въззивно решение е неоснователно. Независимо от изхода на делото, искането на ответника по касационната жалба за присъждане на разноски в размер на 600 лв. не следва да се уважи. В постъпилия отговор от ЗД „Бул Инс” АД е заявено бланкетно оспорване на касационната жалба, независимо от: изразеното съгласие с постановеното от въззивната инстанция решение и готовността на застрахователя за плащане на определената и дължима сума от 3 000 лв., дори и към момента на касационното обжалване на решението по чл.247 ГПК, което, според застрахователя, не е сторено само поради непосочване на банкова сметка от ищеца. В отговора по чл.287, ал.1 ГПК не се съдържа становище по искането за допускане на касационно обжалване. Освен това, в раздел III от договора за правна защита и съдействие от 13.12.2021 г. /приложение към молба от 21.12.2021 г./ са обективирани взаимно изключващи се клаузи /първа и трета/, касаещи начина и срока за плащане на договореното адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС по настоящото дело. Тази констатация препятства възможността договорът за правна защита и съдействие, сключен между ЗД”Бул Инс” АД и адв. Г. да се цени и като разписка за вече реализирано авансово плащане на възнаграждение в размер на 600 лева. Водим от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение