Определение № 523 от 10.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 68/2014 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Ю. Б. от [населено място] против решение от 12.06.2013 год. по гр.д. № 5355/2013 год. на СГС, ІІІ Б въззивен състав ,с което е потвърдерно решението по гр.д. № 51407/2012 год. на СРС, ГО, 53 състав, с което са отхвърлени предявените от В. Б. срещу [фирма] искове с пр. осн. 344,ал.1, т.1,2 и 3 КТ за отмяна на уволнението й извършено със заповед №29/31.08.2012 год. на управителя и прокуриста на дружеството; за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „ Мениджър транспорт” и за заплащане на обезщетение по чл. 225,ал.1 КТ за периода от 31.08.2012 год. до 28.02.2013 год. в размер на 9 331,32 лв. Присъдени са разноски. С касационната жалба се правят оплаквания неправилност на обжалваното решение. Иска се неговата отмяна и постановяване на ново решение, с което предявените искове да бъде уважени. Представя се изложение на основанията за допустимост на касационното обжалване по чл. 284,ал.3,т.1 ГПК. Ответникът по касационната жалба [фирма], [населено място] чрез адв. Р. С. оспорва допустимостта на касационното обжалване. Претендира направените в производството разноски. Касационната жалба е подадена в законоустановения срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на 3-то г.о., с оглед правомощията по чл. 288 ГПК, приема следното: С обжалваното решение въззивният съд е приел, че посоченото в процесната заповед за уволнение основание за прекратяване на трудовото правоотношение на ищцата - чл. 328,ал.1,т.2 КТ /съкращаване на щата/ е установено. Приел е също така, че е била съкратената самата длъжност „мениджър транспорт”, заемана единствено от нея, поради което работодателят не е бил длъжен да извършва подбор. Не са приети за доказани възраженията на ищцата за недостоверност на датата на щатното разписание и заповедта за уволнение .В тази връзка е посочено, че и двата документа имат характер на частни документи като за дата на съставянето им се счита посочената в тях дата, която не е била опровергана от заинтересованата страна, а е потвърдена от показанията на посочения от работодателя свидетел. Прието е също така, че заповедта за уволнение е подписана от вписаните в търговския регистър представители на ответното дружество, от което произтича извод за тяхната работодателска власт като по делото няма данни тази работодателска власт да е била преуредена. Изложени са съображения, че в случая не е налице нито една от хипотезите на чл. 123 КТ с оглед запазване на трудовото правоотношение на ищцата. При тези решаващи мотиви в представеното изложение, касаторът поставя четири въпроса във връзка с работодателската власт като развива съображения, че същата е следвало да бъде установена с договор за управление за управителя и договор за Прокура с прокуриста М.. Като материалноправни се задават въпроси свързани с твърдението на касатора, че управителят не е бил в България към дата на заповедта за уволнение, по отношение достоверността на датата на щатното разписание и годността на щатното разписание като документ предвид наличните зачертавания и омастилявания в него, както и относно правилното приложение на чл. 123 и 123а КТ. Макар формулираните въпроси да имат отношение към приетото от въззивният съд в мотивите на постановеното от него решение, касационното обжалване не може да се допусне. Съгласно ТР №1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, при въведената факултативност на касационното обжалване, за да се разгледа жалбата „ по същество” следва комулативно да са изпълнени две изисквания: Жалбоподателят следва да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да касае конкретния правен спор, да е бил предмет на разглеждане в обжалваното въззивно решение и неговото разрешаване да е обусловило изхода на делото, както и да е обосновано наличието на един или няколко от допълнителните критерии по чл. 280,ал.1,т.1,2 и 3 ГПК. В случая касаторът е формулирал правни въпроси, които са стояли на вниманието на въззивният съд, но не е посочил и обосновал нито едно от допълнителните основания за допустимост на касационното обжалване по отношение на никой от посочените въпроси. Това е достатъчно основание касационното обжалване да не бъде допуснато. С оглед изхода на настоящото производство касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация разноски в размер на 400 лв. адвокатско възнаграждение. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на 3-то г.о.