Определение № 1863 от 28.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4453/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Х. А. И., чрез адв. С. Д., против решение № 101/01.06.2022 г. по в.гр.д. № 105/2022 г. на Апелативен съд Бургас в частта, с която като е потвърдено решение № 356 от 23.11.2021 г. на Окръжен съд Бургас, постановено по гр.дело № 98/2021 г., касаторът е осъден да заплати на А. А. М. сумата от 28 579,14 лв. – припадащата й се в качеството й на солидарен длъжник по договор за жилищен кредит от 06.11.2006 г., сключен с банка „ДСК“ ЕАД, гр.Несебър и договор за предоставяне на ипотечен кредит от 09.03.2016 г., сключен с банка „ОББ“АД за периода от м.януари 2014 г. до м.12.2020 г. вкл., заедно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното изплащане. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване. Касаторът обжалва решението на въззивния съд с доводи за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани в хипотезите на чл.280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК следните въпроси: 1/ Правилно ли е съдът да мотивира изводите си за момента на фактическата раздяла между съпрузите като се позове на мотивите на съдебното решение за прекратяване на брака им по взаимно съгласие предвид факта, че при развод по взаимно съгласие съдът не събира доказателства за момента на фактическата раздяла и не изследва истинността на твърденията на съпрузите за момента на раздялата помежду им или следва да проведе съдебно следствие за установяване на момента на фактическата раздяла и да укаже на страните да ангажират доказателства за това; 2/ Възниква ли регресно право по чл.127, ал.2 ЗЗД за солидарен длъжник, издължил само някои погасителни вноски, за определен период от време, чиито общ размер не надхвърля припадащата му се част от солидарното задължение, възникнало в резултат на договор за заем; 3/ Възниква ли регресно право по чл.127, ал.2 ЗЗД за солидарен длъжник да претендира половината от платените на кредитора суми, в случай, че освен него и трети лица са осигурявали наличността по личната му банкова сметка, която служи за погасяване на задължението по кредита и следва ли да се приеме, че след като средствата за погасяване на кредита са налични по личната сметка на единия длъжник, който е и кредитополучател, то той е погасявал изцяло дълга, независимо, че вноски по личната му сметка са правели и трети лица. Твърди се, че по втория въпрос даденото от въззивния съд разрешение е в противоречие с практиката на ВКС – решение № 196 от 21.08.2015 г. по гр.д.№ 6068/2013 г. на ІV г.о. и решение № 827 от 15.12.2010 г. по гр.д. № 1328/2010 г. на ІV г.о., според която правилото на чл.127, ал.2 ЗЗД изисква, че за да възникне обратно вземане на съдлъжниците, солидарният длъжник трябва да е изпълнил повече от своята част. По отношение на останалите два въпроса бланкетно се поддържа, че те са от съществено значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Насрещната страна – А. А. М., чрез адв. Г. е депозирал отговор на касационната жалба, в която заявява становище, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. За да уважи предявения от А. А. М. срещу Х. А. И. иск с правно основание чл.127, ал.2 ЗЗД до размера от 28 579,14 лв. – припадащата й се част в качеството й на солидарен длъжник по договор за жилищен кредит от 06.11.2006 г., сключен с банка „ДСК“ ЕАД, гр.Несебър и договор за предоставяне на ипотечен кредит от 09.03.2016 г., сключен с банка „ОББ“АД за периода от м.януари 2014 г. до м.12.2020 г. вкл., въззивният съд е приел за установено следното от фактическа страна: страните са бивши съпрузи; бракът им е прекратен през 2018 г., като от 2014 г. са били във фактическа раздяла – съгласно общото изявление на съпрузите пред съда, разглеждал бракоразводното дело и събраните от първата инстанция гласни доказателствени средства; през 2016 г. са сключили договор за кредит, по който им е отпуснат кредит за потребителски нужди в размер на 72 300 лв., усвоен за погасяване на предходен кредит по договор от 2006 г.; в периода от 2014 г. до 2020 г. ищецът сам е погасявал цялата дължима месечна вноска по договора за кредит, като съгласно заключението, прието по делото е внесъл общо сумата от 57 158,27 лв. При съобразяване на правилото на §4 ПЗР на СК от 2009 г. и на нормата на чл.32, ал.2 СК, съдът е приел, че съпрузите отговарят солидарно за задълженията, поети за задоволяване на нужди на семейството, като съгласно чл.127, ал.2 ЗЗД това което е платено на кредитора, трябва да се понесе от солидарните длъжници по равно, освен ако от отношенията помежду им не следва друго, но поделото липсва доказателства за неравенство в дяловете. При преценка на събраните по делото доказателства, въззивният съд е приел, че изтегленият кредит е послужил за покриване на нужди на семейството за довършване на строителството на недвижим имот, придобит по време на брака от двамата съпрузи с кредит от 2006 г. и рефинансиране на дълга по първия с кредита от 2016 г., поради което съпрузите отговарят солидарно на основание чл.32, ал.2 СК. Съобразявайки трайната съдебна практика по въпроса за фактическата раздяла като обективно състояние н отношенията между съпрузите, характеризиращо се с липса на всякакви връзки, вкл. икономическа, наличието й е основание да се приеме, че презумпцията за съвместен принос е оборена и съответно погасените от ищеца за периода от фактическата раздяла вноски по кредита, платени от личната му сметка, следва да се считат заплатени с негово лично имущество, а не със средства на двамата съпрузи. С прекратяването на брака през 2018 г. имуществената общност между страните е прекратена, поради което в отношенията между бившите съпрузи е налице имуществена разделност и съгласно чл.127, ал.1 ЗЗД, платеното от ищеца на кредитора за периода от 2014 г. до м.12.2020 г., следва да се понесе от тях по равно. Ето защо, съдът е приел, че ответницата дължи половината от общо платените от ищеца на кредитора суми за месечните вноски по кредита, които съгласно приетото заключение са в размер на 57 158,27 лв. Във връзка с възраженията на ответницата, съдът е посочил, че дали сумите, постъпили по личните сметки на ищеца са негови средства или са такива от трети лица, не променя факта, че плащанията към кредитора, не са направени от ответницата – солидарен длъжник, като последната не навежда твърдения, че има неин принос в погасяване на кредита. Въззивният съд е намерил за неоснователно заявеното от ответницата възражение за погасяване на вземането по давност, тъй като давността между съпрузи започва да тече от прекратяването на брака- м.март 2018 г., а не от датата на плащането на съответната вноска по кредита. На последно място съдът е посочил, че искът е основателен, тъй като с плащането на кредитора и на частта на другия солидарен длъжник, за ищеца е възникнало основание да предяви регресното си притезание срещу другия солидарен длъжник. При така изложените решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС приема, че поставените от касатора въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване по следните съображения: За да бъде допуснато въззивното решение до касационно обжалване в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда в обжалваното решение – т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2010 г. на ОСГТК и решението на въззивния съд да противоречи на задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и на практиката на ВКС, или формулираният правен въпрос да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, които основания следва да бъдат надлежно обосновани. Първото питане не представлява правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а фактически, тъй като неговата обосновка е свързана с оплаквания по възприетата от съда фактическа обстановка и по-конкретно за момента на фактическата раздяла между съпрузите, което оплакване представлява довод за необоснованост на въззивното решение. Изводът на съда относно момента на фактическата раздяла между съпрузите е направен при съобразяване на заявеното от двете страни относно този факт пред съда, постановил решението за прекратяване на брака, което за настоящият процес има характер на извънсъдебно признание, направено пред държавен орган, както и на събраните пред първата инстанция гласни доказателства. Възприетата от съда фактическа обстановка обаче не подлежи на проверка в производството по чл.288 ГПК, доколкото е въпрос на обоснованост на съдебното решение, а необосноваността не е сред касационните основания на чл.280, ал.1 ГПК. Позоваването на необосноваността има значение във фазата по допускане на касационно обжалване само при формулиране на хипотези, обхванати от понятието „очевидна неправилност“, каквито н настоящия случай не се разкриват от съдържанието на въззивното решение. Отделно от това по този въпрос не е надлежно обоснован и сочения от касатора допълнителен критерий съгласно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като липсват твърдения за непълнота или неяснота на конкретна правна норма, налагаща преодоляването им по тълкувателен път, или необходимост от даване на нови правни разрешения, обусловена от промяна на обществените условия. Единствено цифровото посочване на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и твърдението, че поставените въпроси са от съществено значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, не представлява обосновка на допълнителния селективен критерий. Вторият въпрос макар и да покрива общото основание на чл.280, ал.1 ГПК, доколкото по него е налице произнасяне на въззивния съд, той няма претендираното от касатора значение за спора, тъй като даденото от въззивния съд разрешение не противоречи на практиката на ВКС, обективирана в посочените от касатора решения, постановени по реда на чл.290 ГПК. В тези решения е прието, че солидарният длъжник не може да претендира по чл.127, ал.2 ЗЗД от другите съдлъжници да му заплатят тяхната част от солидарното задължение, преди да „изпълни“ на кредитора нещо, което да надхвърля неговата част от това задължение. Това правно разрешение не обуславя допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК защото произнасянето на съда е в контекста на друга фактическа обстановка и касае въпроса за основателността на иска по чл.127, ал.2 ЗЗД, когато съдлъжникът без да е извършил никакво плащане на кредитора, претедира от другия съдлъжник да му заплати неговата част от солидарното задължение. По настоящото дело, фактът на извършено от ищеца плащане на част от дълга за период от фактическата раздяла и след прекратяването на брака - до подаване на исковата молба, чрез внасяне на ежемесечните анюитетни вноски по договора за кредит съобразно погасителния план в целия им размер, е безспорно установено по делото. Поради това, платеното за погасяването на солидарното задължение към този момент от единия съдлъжник, е породило правото му на вземане срещу другия солидарен длъжник, за частта която е надплатена –половината от сбора на всички платени погасителни вноски за процесния период. Изводите на въззивния съд, че по договора за кредит за задоволяване на семейни нужди, солидарната отговорност на бившите съпрузи е ангажирана за заплащане на всяка от дължимите месечните погасителни вноски и на кредита като цяло, поради което с извършеното от ищеца плащане на тези вноски за период от 6 години, след настъпилата между съпрузите фактическа раздяла, за него е възникнало регресно право срещу ответницата за припадащата й се част от платеното за погасяването на дълга към този момент, са съобразени с трайната практика на ВКС, създадена по приложението на чл.127, ал.2 ЗЗД – решение №211 от 23.06.2012 г. по гр.д. № 177/2011 г. на IV г.о., решение № 245 от 29.09.2012 г. по гр.д. №178/2012 г. на III г.о., решение № 293 от 19.11.2013 г. по гр.д. № 3267/2013 г. на III г.о., решение № 342 от 4.01.2013 г. по гр.д. № 1358/2011 на IV г.о. и др. Според посочената практика, солидарният длъжник дължи припадащата му се част не от общия дълг, такъв какъвто е бил в момента на възникването му, а припадащата му се част от това, което е платено за погасяването на дълга такъв, какъвто е бил в момента на погасяването. Последният въпрос няма характер на правен въпрос, тъй като той не е обусловил решаващите правни изводи на съда за основателност на иска. В действителност въззивният съд е посочил, че е без значение за изхода на спора произхода на сумите, постъпили по сметките, титуляр на които е ищеца - дали са негови лични средства или са му предоставени от трети лица, доколкото по делото от страна на ответницата не са наведени твърдения, че има принос в набирането на тези средства и съответно в погасяване на кредита. Изводът за основателност на иска е направен въз основа на изслушаната по делото съдебно-счетоводна експертиза и приетите по делото извлечения от банковата сметка, чиито титуляр е ищеца за обслужване на кредита, установяващи че в периода м.01.2014 г. до м.12.2020 г. задълженията за месечните вноски по отпуснатите кредити са погасявани единствено от ищеца. Дори и да се приеме, че е налице общото основание на чл.280, ал.1 ГПК, то по отношение на този въпрос не е налице допълнителния селективен критерий на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по изложените по - горе съображения – липса на надлежна обосновка съгласно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че формулираните от касатора въпроси не обосновават допускане на касационно обжалване. На насрещната страна не следва да се присъждат поисканите с отговора на касационната жалба разноски, тъй като не се представени доказателства, че такива са извършени. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,