Определение № 60 от 08.01.2024 г. на ВКС по д. № 2518/2023 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.

ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на А. Б. срещу въззивното решение на Апелативен съд София /АС/ по гр.д. №3602/21 г. по допускане на обжалването. С обжалваното въззивно решение са уважени предявените от „И. трейд“ АД, гр. София срещу касаторката искове по чл.92 ЗЗД, за заплащане на сумата от 41 336 евро, представляваща дължима неустойка при разваляне на сключения между страните договор за търговска продажба на селскостопанска техника от 15.04.15 г., поради неизпълнение на задължението на ответницата по иска като купувач по договора за плащане на цената на описаните в исковата молба и в решението пет селскостопански машини, предмет на продажбата.

Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.

За допускане на обжалването касаторката се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 3 и ал.2, пр.3 ГПК. Намира, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС по следните въпроси от предмета на делото: 1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото във връзка с възраженията и доводите на страните, относими към правния спор, доколкото предвидената в чл.272 ГПК процесуална възможност не дерогира изискването на чл.236 ГПК за мотивиране на въззивното решение? 2. Ограничението на чл.164 ГПК приложимо ли е при изясняване смисъла на постигнатите между страните уговорки? 3.Длъжен ли е съдът да се произнесе в мотивите на решението си по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства? 4. При произнасянето си по същество на спора длъжен ли е въззивният съд при тълкуване на договорните клаузи да изследва спорната уговорка, ведно с останалите договорни клаузи, смисъла и целта на договора, обичаите, практиката и добросъвестността? Трябва ли при тълкуване на разпоредбата на договора да се съобрази систематичното й място в договора и общия му смисъл, като се преценят и обстоятелствата, при които е сключен? 5. Противоречи ли на добрите нрави клауза за неустойка, основана на предвидена в закона възможност за продавача – кредитор неограничено във времето да изисква изпълнение на парично задължение, дори след отпадане на необходимостта от доставката? Води ли до неоснователно обогатяване клауза за неустойка, непредпоставяща каквото и да било задължение по договора на претендиращата я страна?

По последния въпрос касаторът евентуално се позовава и на осн. по чл.280, ал.1,т.3 ГПК – намира, че той не е застъпен в практиката на ВКС и отговорът му е от значение за точното прилагане на закона – чл.26 ЗЗД, когато страната претендира присъждане на неустойка, без да съществува задължение за престация.

Очевидната неправилност на въззивното решение касаторът обосновава с очевидна необоснованост и нелогичност на изводите на въззивния съд за дължимост на неустойката при конкретните му констатации за съдържанието на договора. Налице е според касатора очевидно противоречие между приетата за установена от въззивния съд фактическа обстановка и формираните въз основа на нея правни изводи.

По допускане на обжалването ВКС намира следното: Въззивният съд е приел за установено сключването на процесния договор от 15.04.15 г. за продажба на селскостопанска техника, между ищеца, като продавач и ответницата в качеството й на земеделски производител, като купувач. Селскостопанската техника, предмет на договора, е индивидуализирана в 13 пункта на приложение № 1 към договора, при цени съгласно приложение № 2. Купувачът се е задължил да заплати продажната цена предварително- чл.3 Купувачът дължи заплащане на уговорената цена на две вноски – 20 % авансово и 80 % в десетдневен срок преди датата на предаване на техниката – чл.4; за доставката на техниката е предвидено, че продавачът следва да предаде на купувача заплатената техника до 6 месеца от авансовото плащане, но само след заплащане на пълната продажна цена – чл.7. При липса на уговорен срок за плащане купувачът трябва да заплати уговорената продажна цена в десетдневен срок от поканата, в противен случай продавачът може да развали договора и да получи неустойка в размер на 20 % от цената на неплатената техника – чл.22. Такава неустойка се претендира в случая.

Чрез препращането към мотивите на първоинстанционния съд на осн. чл.272 ГПК са възприети изводите му, че с нот. покана от 14.01.19 г., връчена на ответницата на 8.02.19 г. ищцовото дружество я е поканило да заплати цената на техниката по т.1,4,5, 10 и 12 от приложение №1 към договора, възлизаща общо на 206 680 евро без ДДС. Поканата предпоставя и заплащането на неустойката по чл.22 от договора, в размер на 41 336 евро, при неизпълнение на задължението на купувача да плати цената. Купувачът не е заплатил цената на посочените вещи – селскостопанска техника в дадения с поканата 10 дневен срок, поради което за продавача е възникнало правото да получи неустойка по чл.22 от договора.

Мотивирано са приети за неоснователни възраженията на купувача за относителна симулация на продажните цени, за неизправност на продавача, за прекомерност на неустойката, за нищожност на клаузата за неустойка и за изтекла погасителна давност за вземането за неустойка по чл.111, б.“б“ ЗЗД.

При данните по делото, според ВКС, първият от поставените въпроси не е разрешен в противоречие с цитираната от касатора практика на ВКС – въззивният съд е изложил свои фактически и правни изводи по съществото на спора, като за част от първите е препратил към мотивите на първата инстанция. Така е обхванат целия предмет на спора, пренесен пред въззивната инстанция, и обжалваното въззивно решение не противоречи на ППВС №1/85 г., ТР №1/2001 г. и ТР №1/2013 г., както и на цитираната практика по чл.290 ГПК. Така както е посочено и в р. по гр.д. №1365/18 г. на четвърто г.о., мотивите на решението на АС в случая съдържат преценката на въззивния съд за установените по делото факти и приложението на закона към тях, в съответствие с вида и обема на търсената защита, тъй като обект на въззивната дейност е решаването на материалноправния спор, при което втората инстанция не повтаря дължимите от първата инстанция процесуални действия, а надгражда върху тях, т.е. чрез собствените си действия следва да отстрани пороците по установяване на фактите и прилагането на правото, както е изяснено с т.2 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК. В р. по гр.д. №1178/20 г. на четвърто г.о. е посочено, че въззивният съд има възможността при условията на чл. 272 ГПК да препраща към мотивите на първостепенния съд, т.е. да не анализира сам относимите към даден факт доказателства, и по този начин да ги прави свои, но дори и в подобна хипотеза, трябва да е ясно какви точно фактически и/или правни изводи второстепенният съд приема, препращайки към съображенията на първоинстанционния. В този случай, втората инстанция само се ползва от обосновката в първоинстанционното решение и така осъществява своята решаваща дейност. Препращането по чл. 272 ГПК не освобождава въззивната инстанция да обяви изрично и ясно какво е приела относно фактите, нито да „спести“ установяване на спорни, релевантни факти. Всички относими доводи и възражения на страните относно доказателствата, фактите, приложимото право и правните заключения, включени в предмета на въззивното производство, независимо дали са заявени в първа или втора инстанция, в тяхната логическа последователност, трябва да бъдат обсъдени от въззивния съд, който ясно и точно трябва да обоснове изводите си.

Такова обсъждане и обосноваване на изводите е налице и в случая, с обжалваното въззивно решение.

Въззивното решение не противоречи на сочената практика на ВКС – р. по гр.д. №856/2009 г. на четвърто г.о., по втория от поставените въпроси. В решението на ВКС е прието, че ограничението по чл. 164, ал.1, т.3 ГПК (чл. 133, б. “в” ГПК отм.), изключващо свидетелски показания за установяване на договори на стойност по-голяма от 5000 лева не е приложимо, когато спорът не е за наличието на съществуващо договорно отношение, а за смисъла на постигнатите договорености. В този случай, когато страните спорят за значението на отделни уговорки или когато договорът не съдържа всички уговорки, свидетелски показания са допустими за установяване на обстоятелствата, при които е сключен, както и каква е била действителната обща воля на страните. Настоящият случай обаче е различен от този в соченото решение на ВКС – според въззивния съд възражението на ответницата за относителна симулация на цената по договора е недоказано. При липса на съгласие на страните не може със св. показания да се установяват нито цени, различни от тези в приложение №2, нито различни от предвидените в договора уговорки. Този извод съответства на относимата за случая практика на ВКС – напр. р. по гр.д. №1409/20 г. на първо г.о., в което е прието, че забраните по чл.164, т.2 или т.6 ГПК действат по отношение на страната, стремяща се да опровергае съдържанието на официален или изхождащ от нея частен документ /какъвто е договорът/, защото тя е могла да се снабди с обратно писмо от другата страна по сделката, разкриваща действителната им воля.

Не са налице основания по чл.280, ал.1,т.1 ГПК за допускане на обжалването на въззивното решение и по въпроси 3,4 и 5, свързани с тълкуването на договора и валидността на приложената клауза за неустойка. Въззивният съд се е произнесъл по възражението за нищожност на клаузата за неустойка и мотивирано го е отхвърлил. Приел е, че с процесния договор ответницата се е задължила да закупи посочената в договора селскостопанска техника и уговорената в чл.22 от договора неустойка е предвидена за обезщетяване на пропуснатия от ищеца приход /печалба/при реализиране на договора. Уговореният размер на неустойката е съответна гаранция за изпълнението на купувача и служи за обезщетяване на действителните вреди на продавача от неизпълнение на задължението за цената, като санкционира в разумна степен неизправния купувач. Клаузата не противоречи на закона и на добрите нрави. Един от критериите при установяване на такова противоречие е съотношението между уговорената неустойка и очакваните вреди от неизпълнението. В случая ответницата не е установила, че уговорената неустойка е несъизмеримо по-висока в сравнение с пропуснатата от продавача печалба.

Тези изводи не противоречат на сочената практика на ВКС – в ТР №1/15.06.10 г. на ОСТК, т.3 е посочено, че „добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно. Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес.Условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, а не към последващ момент, като могат да бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии:

• естеството им на парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка;

• дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи-поръчителство, залог, ипотека и др.;

• вид на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част;

• съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди;

При конкретната преценка за нищожност на неустойката могат да се използват и други критерии, като се вземат предвид конкретните факти и обстоятелства за всеки отделен случай. Неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.“

В съответствие с данните по делото и задължителното тълкуване на закона въззивният съд е приел, че клаузата за неустойка не е нищожна в случая. При обсъждане на задълженията на страните по договора – чл.22, вр. с чл.4 от него, въззивният съд е посочил, че липсват доказателства ответницата да е заплатила авансовите части от цената по чл.4 и да е поканила продавача да достави процесната техника, от което следва, че тя не е имала намерение да изпълни договора по отношение на тази техника, като в същото време не е поискала разваляне на договора в тази му част.

Не се установява противоречие на въззивното решение по въпроса за тълкуване на договора с цитираната практика по чл.290 ГПК – р. по т.д. №1843/13 г. на второ т.о., р. по гр.д. №222/09 г. на четвърто г.о. и р. по гр.д. №6126/13 г. на четвърто г.о. на ВКС. В тях е посочено, че „съдът тълкува договора съгласно изискванията на чл. 20 ЗЗД, издирвайки действителната обща воля на страните; тълкувайки отделните уговорки във връзка едни с други и всяка една в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Съдът тълкува договора, изхождайки не от буквалния смисъл на текста, а от смисъла, следващ от общия разум на изявлението, доколко буквалният текст изразява действителната обща воля на страните и как следва да се тълкува отделната уговорка предвид систематичното й място в договора и общия му смисъл“. Този начин на тълкуване на спорните договорни клаузи, с отчитане и на действията по изпълнението /респ. неизпълнението/им е приложен в случая от въззивния съд.

Поради изложеното не се установява основанието за допускане на обжалването по чл.280, ал.1,т.1 ГПК по първите четири правни въпроси. Петият въпрос изразява защитната теза на касатора, но не съответства на съдържанието на договора/ възмезден договор за търговска продажба на селскостопанска техника с насрещни права и задължения за страните и срокове за упражняването им/ и на решаващите изводи на въззивния съд във връзка с клаузата за неустойка. Затова този въпрос не обосновава общото основание за допускане на обжалването – ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК, в сочените от касатора хипотези на чл.280, ал.1,т.1 и т.3 ГПК.

Не се установява и сочената от касатора очевидна неправилност на въззивното решение като особено тежък, външно установим негов порок – изводите на въззивния съд не са явно необосновани, като формирани в грубо противоречие с правилата на формалната логика при преценка на относимите към спора доказателства във връзка с констатираното съдържание на договора.

Поради изложеното не са налице сочените основания за допускане на обжалването и ВКС на РБ, трето г.о.