Определение № 299 от 30.07.2020 г. на ВКС по т. д. № 848/2020 г.

Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Националната здравноосигурителна каса, представлявана от гл.юрк. В. Л., срещу определение № 88 от 04.03.2020г. по в.ч.т.д. № 112/2020г. на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено разпореждане № 39 от 03.01.2010г. по т.д. № 153/2019г. на Окръжен съд – Пловдив за връщане на подадената от НЗОК въззивна жалба срещу постановеното първоинстанционно решение.

Частният касационен жалбоподател прави оплакване за липса на изложени от първоинстанционния съд подробни мотиви относно датата, от която е започнал да тече срокът за въззивно обжалване, и на която е изтекъл, и за неправилност на противния извод на въззивния съд. Сочи, че правомощията на въззивния съд по дял II на ГПК не допускат възможност за отстраняване от втората инстанция на допуснати подобни нарушения от първоинстанционния съд. Поддържа, че не е спазено изискването на чл.39, ал.1 ГПК за връчване на съобщението за първоинстанционното решение на пълномощника му главен юрисконсулт В. Л., тъй като съобщението е връчено на друго лице, както и че това изискване не може да бъде дерогирано с разпоредбата на чл.50, ал.3 ГПК. Поради това счита, че не е започнал да тече срокът за въззивно обжалване. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК частният касационен жалбоподател прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като сочи следните процесуалноправни въпроси:

1. Има ли изключение от правилото за поредността на връчването на представител /съдебен адресат и пълномощник/, уредено в разпоредбата на чл.39, ал.1 ГПК? Твърди, че по въпроса е налице противоречие с решение № 292 от 13.10.2014г. по гр.д. № 2938–2014г. на ВКС, ГС, IV г.о., определение № 277 от 01.07.2016г. по ч.т.д. № 1354/2016г. на ВКС, ТК, I т.о., определение № 137 от 14.03.2016г. по ч.т.д. № 45/2016г. на ВКС, ТК, II т.о.

2. Разпорежданията на съда по чл.262, ал.3 ГПК за връщането на въззивна жалба на страна, трябва ли да съдържат мотиви и какво следва да се посочи в тях конкретно?

3. Липсата на мотиви в разпореждането на съда по чл.262, ал.3 ГПК може ли да се санира във въззивното производство по неговото обжалване с частна жалба?

Прави и искане за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното определение.

Ответникът „Многопрофилна болница за активно лечение – Медицински комплекс Свети Иван Рилски” ЕООД не представя отговор на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл.274, ал.3, т.1 ГПК съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК.

В обжалваното определение въззивният съд е намерил за неоснователни доводите на жалбоподателя за липсата на мотиви към обжалвания съдебен акт, като е посочил, че констатациите на първоинстанционния съд, че въззивната жалба е подадена след изтичане на преклузивния срок за обжалване на първоинстанционно решение, са намерили отражение в мотивите на обжалваното определение. Споделил е този извод, като е посочил, че постановеното по делото решение е връчено на страната на дата 17.12.2019г., поради което предвиденият от закона двуседмичен срок за обжалване е изтекъл на 31.12.2019г. Обстоятелството, че това е последният работен ден от календарната година, предшестван и от други почивни дни, е намерил за неотносимо към предмета на настоящото производство. Поради това е приел, че постъпилата на 02.01.2020г. въззивна жалба е просрочена. Въззивният съд е намерил за неоснователно и оплакването за ненадлежно връчване на съобщението за обжалваното решение, приемайки, че съобщението е връчено съгласно изискването на чл.50 ал.3 от ГПК, като е посочено името и длъжността на получателя – „К.А. – юрист“. Въззивният съд е посочил, че доводите на жалбоподателя относно приложението на чл.376 ал.3 от ГПК /касаещ разглеждане на делото в закрито заседание/ и приложението на чл.62 ал.3 от ГПК, не съответстват на съдържанието на изготвения по реда на чл.150 от ГПК и ползващ се с доказателствената сила по смисъла на чл.152 от ГПК протокол от проведеното на 03.12.2019г. последно съдебно заседание по делото, видно от който протокол съдът е обявил на страните, че „ще постанови решение в срок до 03.01.2020г.“ Въззивният съд е счел за неоснователен и довода относно прилагане по аналогия разпоредбата на чл.60 ал.5 от ГПК, тъй като в случая срокът за обжалване на първоинстанционно решение е определен на седмици и се изчислява съгласно разпоредбата на чл.60 ал.4 ГПК, която ясно определя деня, в който изтича този срок.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд.

Първият поставен процесуалноправен въпрос не е обсъждан от въззивния съд, тъй като не съответства на данните по делото. В случая частният жалбоподател НЗОК е упълномощил юрисконсулти Т. и Л. да го представляват в производството и съобщението за постановеното първоинстанционно решение е изпратено до страната чрез юрк. Л. на посочения от нея адрес, като е връчено на юрист К. А.. С оглед така осъщественото връчване въпросът във връзка с установената в чл.39, ал.1 ГПК предност е неотносим. В случая страната е упълномощила юрисконсулт и съобщението е изпратено на посочения от нея адрес, явяващ се и адрес на пълномощника, и е надлежно връчено на друг юрисконсулт. Посочената от частния жалбоподател съдебна практика е неотносима. Решение № 292 от 13.10.2014г. по гр.д. № 2938/2014г. на ВКС, ГК, IV г.о. е постановено по въпроса за задължението на съда да връчва призовки и съобщения на страната чрез пълномощника й, когато има такъв, и за последиците от връчване на призовки и съобщения на адрес, на който тя не пребивава, каквато не е осъществената по настоящото дело хипотеза. В определение № 277 от 01.07.2016г. по ч.т.д. № 1354/2016г. на ВКС, ТК, I т.о. е прието, че връчването, извършено не чрез упълномощения представител, а на адреса на страната, чрез друго лице по чл.46 ГПК, не е редовно и съдът е длъжен да го извърши наново, какъвто не е настоящият случай. Видно от мотивите на това определение, а и съгласно посоченото от самия частен жалбоподател определение № 137 от 14.03.2016г. по ч.т.д. № 45/2016г. на ВКС, ТК, II т.о. законодателната идея за същността на съдебния адрес като лице и място за връчване на съобщенията, различни от адреса на управление на търговеца, е намерила израз в разпоредбата на чл. 39, ал. 1 ГПК, която урежда процесуалното право на страната да посочи в седалището на съда лице, на което да се връчват съобщенията. В настоящия случай събщението е връчено на посочения от страната адрес, който е и адрес на упълномощения юрисконсулт.

Втори и трети процесуалноправни въпроси са предпоставени от съдържащото се в тях твърдение за липса на мотиви на първоинстанционното разпореждане за връщане на въззивната жалба, което не е възприето от въззивния съд. Противно на твърдяното от частния жалбоподател, въззивният съд е приел, че обжалваното пред него разпореждане е мотивирано, и в изпълнение на задълженията си да провери всички правно релевантни факти и да даде разрешение на въпросите, включени в предмета на производството, като осигури прилагането на процесуалния закон, е изложил собствени мотиви по наличието на основанието на чл.262, ал.2, т.1 ГПК и по направените в частната въззивна жалба оплаквания. Поради това е неоснователно искането за допускане на касационен контрол по поставените въпроси.

Не е налице и основанието по чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност на въззивното определение. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contralegem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extralegem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК.В случая не е налице очевидна неправилност на въззивното определение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение