Определение № 224 от 19.05.2021 г. на ВКС по т. д. № 816/2021 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от „Терем-Хан Крум“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], чрез процесуален пълномощник, срещу определение № 260077 от 10.02.2012 г. по в.ч.т.д.№ 45/2021 г. на Апелативен съд – Варна, Търговско отделение, в частта, с която е потвърдено определение № 3001/16.08.2019 г. по т.д. № 964/2018 г. на Окръжен съд – Варна за отхвърляне на молба по чл.248 ГПК за изменение на постановеното по делото решение, в частта, относно претендираните от частния касатор разноски за адвокатско възнаграждение - за разликата над 4 200 лв. до 5 400 лв., с ДДС. В частната касационна жалба се поддържат доводи за неправилност на атакуваното определение. Твърди се, че въззивният съд не е съобразил всички обстоятелства, имащи значение за преценката на фактическата и правна сложност, а именно: значението и сложността на правната защита във връзка с допуснатите единична и тройна експертиза, несъвпадението между изводите на тези експертизи, значително увеличаващо фактическата сложност на делото. Частният касатор изтъква, че при произнасяне по възражение за прекомерност на заплатено адвокатско възнаграждение, съдът дължи преценка на цялостната работа на адвоката. Искането за допускане на касационно обжалване е в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, с позоваване на т.3 от ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС и на определение по ч.т.д. № 2450/2020 г. на ВКС, II т.о., като евентуално се поддържа допълнителната предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че въззивният съд не е съобразил извършената от процесуалния пълномощник на дружеството цялостна работа и в резултат на това е постановил неправилно определение и погрешен отговор на въпроса: „При преценка за съотношението на цената на адвокатска защита и фактическата и правна сложност на делото с оглед на установяване дали е налице несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, следва ли да се съобрази във връзка с изготвянето на заключения на вещи лица необходимостта, от страна на процесуалния представител, от предоставяне на писмени доказателства и от предварително запознаване с депозираното заключение, с оглед подготвяне на въпроси към вещите лица и становище относно приемането му.“ Ответникът по частната касационна жалба не е заявил становище. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото, приема следното: Частната касационна жалба е подадена от надлежна страна, при спазване на предвидения в чл.275, ал.1 ГПК преклузивен срок и е насочена срещу подлежащ на касационен контрол въззивен съдебен акт. С постановеното от Окръжен съд – Варна решение по т.д. № 928/2019 г. е отхвърлен иска, предявен от И. П. Г. срещу „Терем-Хан Крум“ ЕООД за заплащане на сумата 42 815.20 лв. – възнаграждение за периода 01.07.2014 г. – 10.03.2019 г. и за сумата 1 120 лв. – обезщетение за неспазен срок на предизвестие, претендирани по договор за възлагане на управление от 11.09.2013 г. и от 15.09.2016 г., на основание чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. с чл.141, ал.7 ТЗ, вр. чл.24 и сл. от Правилника за реда за упражняване правата на държавата в търговски дружества с държавно участие в капитала. С оглед на изхода по материалноправния спор е ангажирана отговорността на ищеца за разноски, но е възприето като частично основателно направеното от ищеца възражение по чл.78, ал.5 ГПК. При съобразяване на: фактическата и правна сложност на делото, обема на събраните писмени доказателства и ползваните специални знания, решаващият съд е счел, че претендираният от ответното дружество размер на заплатено адвокатско възнаграждение от 5 400 лв., с ДДС, се явява прекомерен, поради което го е намалил до 3 000 лв., с ДДС. С постановено по реда на чл.248, ал.1 ГПК определение № 2600866/17.11.2020 г. Окръжен съд – Варна е оставил без уважение искането на „Терем-Хан Крум“ ЕООД за изменение на решението в частта за разноските. С определението, предмет на настоящото частно производство, Апелативен съд – Варна е приел за частично основателна частната жалба на дружеството – до размер от 4 200 лв., с ДДС. За да измени решението на ОС-Варна в частта за разноските само за разликата над 3 000 лв. до 4 200 лв., но не и за разликата до пълния размер на претендираните от „Терем-Хан Крум“ ЕООД разноски, въззивният съдебен състав е преценил: фактическото основание на предявените искове, предпоставящи приложение на различни нормативни актове; проведените съдебни заседания и извършените процесуални действия по събиране на доказателствата, както и размера на минималното адвокатско възнаграждение по Наредба № 1/2004 г., възлизащо на 1 848 лв. Въз основа на преценката за фактическата и правна сложност на спора, е изведен извод, че адвокатското възнаграждение за защита на дружеството подлежи на редукция до 3 500 лв., без ДДС, или ищецът дължи разноски в размер на 4 200 лв., с ДДС. Настоящият съдебен състав на ВКС, Търговска колегия, второ отделение счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Процесуалноправният въпрос, макар казуистично обоснован, е относим /най общо/ към критериите, които съдът следва да прецени при произнасяне по възражение за прекомерност на адвокатско възнаграждение. Въпросът удовлетворява основната селективна предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, разяснена в т.1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Като недоказан следва да се прецени обаче поддържаният допълнителен критерий по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, т.к. липсват данни за допуснато от въззивния съд отклонение от дадените задължителни указания по приложение на процесуалния закон - т.3 на ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. При произнасяне по възражението за прекомерност на разноските за адвокатска защита, съдебният състав на АС-Варна е извършил собствена преценка за съотношението на цената на тази защита и фактическата и правна сложност на делото, която е надлежно обоснована. Обективираното в частната касационна жалба и в изложението към нея несъгласие на търговското дружество с изведените, въз основа на тази преценка, изводи на апелативния съд, е съотносимо към обосноваността на атакувания съдебен акт. Произнасянето по правилността на въззивното определение не попада обаче в обхвата на селективното производство. От друга страна, искането за допускане на касационно обжалване не би могло да се основава на доводи за неправилност на определението и за погрешен отговор на съда на формулирания от частния касатор правен въпрос, предвид мотивите към т.1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, в които е акцентирано върху липсата на тъждество между основанията за достъп до касация и основанията за неправилност на съдебния акт. Следователно, недопустимо е основанията за достъп до касационно обжалване да бъдат мотивирани с доводи за незаконосъобразност или необоснованост на атакувания съдебен акт. Според посочения акт на нормативно тълкуване, въпросите, които имат значение за правилността на атакувания въззивен съдебен акт, не са правни въпроси по см. на чл.280, ал.1 ГПК. Настоящият съдебен състав не преценява допълнителната селективна предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, основана на посоченото определение на ВКС по ч.т.д.№ 2450/2020 г., доколкото то е постановено в производство по чл.288 ГПК. При наличие на задължителна за съдилищата практика, а и оглед изложеното по-горе, не следва да се преценява и евентуално сочената от частния касатор допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение