Определение № 88 от 15.02.2012 г. на ВКС по т. д. № 937/2011 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. И. В. против постановеното от Софийски апелативен съд, ГК, 2 състав, решение № 1019 / 23.06.2011 год. по гр.д.№ 679 / 2011 год., в частта в която е отменено първоинстанционното решение на СГС по гр.д.№ 956 / 2008 год. и вместо това са отхвърлени исковете на касатора против [фирма] Холдинг, с правно основание чл.286 от ЗЗД вр. с чл.244 ал.4 ТЗ, за присъждане на възнаграждение по договор за възлагане на управление от 27.07.2006 год., над размера от 72 040,48 лв. и до пълния предявен размер от 172 571,43 лева и с правно основание чл.86 ал.1 от ЗЗД ,обезщетение за забава, съизмеримо с мораторна лихва за периода 27.09.2007 год. – 25.02.2008 год., над размера от 4 434,84 лв. до претендирания размер от 10 515,74 лева. К. излага доводи за касационни основания за обжалване на въззивното решение по чл.281 т.3 ГПК, свързани с нарушение на материалния закон и необоснованост. В изложението по чл.284 ал.3 ГПК навежда доводи за мотивиране основания за допускане на касационното обжалване по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК. Ответната страна не е подала отговор. Върховен касационен съд, Търговска колегия, второ отделение констатира, че жалбата е подадена от легитимирана да обжалва страна, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК,отговаря на изискванията на чл.284 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт. Предявени са обективно кумулативно съединени искове за присъждане възнаграждение по договор за възлагане на управление, сключен на 27.07.2006 год. между [фирма] Холдинг и К. И. В., в качеството му на член на Съвета на директорите на дружеството. С договора е уговорено годишно мениджърско възнаграждение в размер на 2,5 % от годишната печалба на дружеството, преди облагане с корпоративен данък / чл.16 /. За предходен период между страните е бил в сила друг договор за възлагане на управление, сключен на 3 октомври 2005 год., с договорено в същия помесечно възнаграждение .Спорът между страните, предмет на въззивното решение, се концентрира до начина на определяне дължимото възнаграждение по договора от 27.07.2006 год., за 2006 год., предвид датата на сключването му и тълкуването на клаузата на чл. 16. Съдът е приел, че като обвързващ страните в периода от сключването му на 27.07.2006 год. до 31.12.2006 год., при липса на изрична клауза придаваща му обратно действие, считано от началото на 2006 год., договорът предпоставя размера на дължимото възнаграждение за 2006 год. да бъде определен пропорционално на календарното време от годината, в което ищецът е бил натоварен с функциите на изпълнителен директор. Противното съдът е приел, че би довело до неоснователно обогатяване, като в този смисъл е тълкувал волята на страните, залегнала в чл.16. С оглед този си извод е редуцирал дължимото възнаграждение, съответно обезщетението за забава в изплащането му, пропорционално на времето на действие на договора през 2006 год.. Съгласно ТР № 1 / 2010 год. по тълк. дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК, основанието по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК предпоставя правен въпрос,от значение за изхода на делото ,обусловил решаващите изводи на съда, да се явява разрешен в противоречие със задължителна съдебна практика ,обхвата на която е посочен в т.2 от ТР. Основанието за допускане на касационното обжалване по чл.280 ал.1 т.3 ГПК предпоставя правния въпрос, обуславящ изхода на конкретното дело да се явява от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, каквото значение, съгласно т.4 на ТР №1 / 2010 год., ще е налице когато разглеждането на въпроса допринася за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване тълкуването, с оглед изменения в законодателството и обществените условия / точно прилагане на закона / и за създаване съдебна практика по прилагане на непълна, неясна или противоречива правна норма или осъвременяване на така създадена практика, с оглед промяна в законодателството и обществените условия. По приложението на чл.280 ал.1 т.1 от ГПК касаторът формулира три материално - правни въпроса, относими към извършеното от въззивния съд тълкуване на чл.16 от договора. С оглед правомощието си да уточни и конкретизира поставения въпрос, предоставено му с ТР № 1 / 2010 год. по тълк. дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС, настоящият състав намира, че първият и вторият от тях се отнасят до следното: Допустимо ли е да се тълкува волята на страните, когато клаузите на сключения помежду им договор ясно я установяват. Сочи решението противоречащо на ТР № 9 / 03.01.1964 год. по гр.д.№ 129 / 63 год. на ОСГК. Съобразените от съда предпоставки за допустимостта на тълкуването на чл.16 от договора, не се явяват в противоречие, а съответстват на задължителна съдебна практика, дала отговор на така поставения въпрос, поради което не е налице допълнителния селективен критерий по чл.280 ал. 1 т.3 от ГПК. Съгласно решение № 81 / 07.07.2009 год. по т.д.№ 761 / 2008 год. на І т.о. на ВКС, постановено по реда на чл.290 от ГПК, на тълкуване по реда на чл.20 от ЗЗД подлежи неясната договорна клауза и тази по която е налице спор между страните, като съдът при тази своя дейност, обективно следва да се съобрази с изявената, а не предполагаема воля на страните и не може да променя нейното съдържание. Същото и в решение № 167 / 26.01.2012 год. по т.д. № 666 / 2010 год., на ВКС, ТК, Първо отделение, постановено по реда на чл.290 от ГПК – с тълкуването не може да се подменя изявената воля на страните. Доколкото между страните действително съществува спор относно тълкуването на чл.16 от договора, във връзка с определяне размера на дължимото възнаграждение, с оглед периода на действие на договора, въззивният съд не е процедирал в разрив с горецитираните решения – задължителна съдебна практика - като предвид насрещната престация на ищеца по договора и в съответствие с „добрите нрави „, е приложил критерий, визиран в нормата на чл.20 от ЗЗД. Правилността на изводите му не може да обуслови правни въпроси по допускане на касационното обжалване. ТР № 9 / 03.01.1964 год. по гр.д.№ 129 / 1963 г. на ОСГК, постановено по реда на чл.52 ал.1 от ЗУС /отм./ не съставлява задължителна съдебна практика, по смисъла на т.2 от ТР № 1 / 2010 год. на ОСГТК. Въпросите, свързани с период на приложимост на разпоредбите на договора преди фактическото му сключване, по начало са неотносими към правния спор. Такъв довод не е навеждан от касатора – ищец в процеса, нито въззивният съд е обусловил решаващите си изводи с отговор на този въпрос. Периодът на действие на договора за 2006 год., като безспорен, е предмет на коментар единствено с оглед определяне размера на дължимото възнаграждение, пропорционално спрямо годишната печалба на дружеството. Изложението по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК сочи формулировка на няколко въпроса, чието разглеждане касаторът твърди в принос към точното прилагане на закона и развитието на правото: елементи на договор за поръчка или на договор за изработка съдържа договора за възлагане на управление; в какво съотношение е договора за възлагане на управление спрямо трудовия договор; възможно ли е уговаряне на резултатно възнаграждение за управителя и подлежи ли на коригиране с оглед различни критерии, като напр. реално прослуженото време / какъвто е настоящия случай /; приложими ли са разпоредбите за предварително изпълнение по чл.242 ГПК по отношение този вид договори. Формулировката на първите два въпроса е твърде обща и непозволяваща свързване с конкретен правен аргумент на съда, обосноваващ решаващите му изводи, обвързани с тълкуването и приложението на конкретна правна норма. Въпросът „ допустимо ли е договаряне на резултатно възнаграждение „ не е предпоставил изобщо спор. Отговорът на въпроса за допустимостта на пропорционалното му определяне, на база реалния период на действие на договора предполага извод за правилността на решението на съда, основан на договореното между страните, установените по делото факти и обстоятелства, вкл. тълкуване действителната воля на страните, извършено от съда. Правните въпроси следва да са относими към правните аргументи на съда по приложението на закона и съобразяване с практиката, а не към правилността на преценката му досежно релевантните факти. Позоваването на приложена от съда неправилна квалификация на договора, като договор за изработка, не може да се приеме за основателно, доколкото почива на факта на еднократното упоменаване от съда нормата на чл.266 ЗЗД / вероятно техническа грешка в изписването на чл.286 ЗЗД /, но при изрично словесно обосноваване с приложимостта на правилата на договора за поръчка и съответствие на постановеното с тях. Относно тази специфика на договора за възлагане на управление – като съдържащ елементи на договор за поръчка - е налице непротиворечива съдебна практика, вкл. задължителна съдебна практика по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 вр. с чл.290 от ГПК. В този смисъл: реш. № 646 от 28.04.2010 год. по т.д.№ 431 / 2009 год. на І т.о. на ТК; реш. 216 / 09.09.2010 год. по т.д.№ 693 / 2008 год. на ІІ т.о. на ВКС. С оглед гореизложеното, искането за допускане на касационно обжалване се явява неоснователно, поради което Върховен касационен съд, Търговска колегия, второ отделение