Определение № 1870 от 17.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 774/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. С. А., чрез адв. Е. П. срещу решение №215/07.12.2023г., постановено по в. гр. д. №225/2023 г. по описа на Окръжен съд - Силистра, с което е потвърдено първоинстанционното решение, с което по отношение на касатора е прието, че С. Д. Сюлеман, с ЕГН [ЕГН], е собственик на следния недвижим имот: Застроено дворно място с площ от 1 140 кв. м. с пл. № 47, кв.6, съставляващо по регулационния план на [населено място], общ. Д., одобрен със Заповед № 280/08.08.1990 г., УПИ ...., при граници и съседи: УПИ с № № ..., .., ..... и улица, ведно с построената в имота полумасивна жилищна сграда със застроена площ от 51 кв. м., мазе с площ от 43 кв. м., ведно с правото на собственост върху 45 кв. м., с които имотът участва в УПИ ..., като Н. С. А. е осъден на осн. чл. 108 ЗС да предаде на ищцата владението върху процесния имот. Касаторът счита, че решението е очевидно неправилно и незаконосъобразно. Излага, че съдът много лаконично се е произнесъл по твърдението му, че е придобил имота на осн. чл. 79 ЗЗС по давност. Тъй като е коментирал събраните по делото доказателства едностранчиво, съдът според касатора е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила. По изложените съображения моли обжалваното решение да бъде отменено, като на негово място бъде постановено друго, с което предявеният от него насрещен иск бъде уважен изцяло. В т. нар. „Изложение на основания за допускане на касационно обжалване“ е преповторено вече изложеното в касационната жалба, като не са формулирани никакви въпроси, нито са посочени основания, попадащи в някоя от хипотезите на чл. 280 ГПК. Ответникът по касация – С. Д. С., чрез адв.Ф. И., с подадения отговор на касационната жалба изразява становище за неоснователност на същата и липсата на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Моли касационно обжалване да не бъде допускано, а в случай, че бъде допуснато – моли въззивното решение да бъде оставено в сила, като му бъдат присъдени разноски. Касационната жалба е допустима. Същата е подадена от легитимирано лице, в срока по чл. 283 ГПК и срещу решение на въззивен съд, постановено по иск за собственост, което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК подлежи на касационно обжалване. Във връзка с предпоставките за допускане на касационно обжалване, съдът съобрази следното: Производството е образувано по иск с правно основание чл. 108 от ЗС, предявен от С. Д. Сюлеман против Н. С. А., за осъждане на последния да предаде на ищеца владението на застроено дворно място с площ от 1 140 кв. м., с пл. № 47, кв.6, съставляващо УПИ Х. по регулационния план на [населено място], общ. Д., одобрен със Заповед №280/08.08.1990г., при граници и съседи: УПИ с № №...,...,...и улица, ведно с построената в имота полумасивна жилищна сграда със застроена площ от 51 кв. м., мазе с площ от 43 кв. м., ведно с правото на собственост върху 45 кв. м., с които имотът участва в УПИ ..., и да се осъди ответника да предаде владението върху този имот. Ищцата твърди, че по силата на Договор за дарение, обективиран в Нотариален акт за дарение № 144, том 2, рег. № 1361, дело № 302/01.05.2015г. се легитимира като собственик на процесния недвижим имот. Излага, че ответникът Н. С. А., който е неин баща, се е нанесъл в имота, като от месец ноември 2018г. го владее без правно основание и отказва да го напусне като твърди, че той е собственик. Твърди, че многократно е търсила съдействие от полицията, за да влезе в имота си, но до момента той не го освобождава. Ответникът Н. С. А. не оспорва, че ищцата му е дъщеря, но твърди, че след развод с нейната майка тя е отгледана както от неговите родители С. Х. и Ф. Х. /които не са му рождени родители, но са го отгледали без да са го осиновили по законов ред/, така и от сами него. Твърди, че дъщеря му реално не е стъпвала в имота през последните 15 години, а от 56 години той манифестира своене върху същия и го е придобил по давност, тъй като са налице всички предпоставки на чл. 79 от ЗС за придобиване по давност. Твърди, че именно поради това, въпреки отправената от ищцата покана, той отказва да освободи имота, който счита за своя собственост. Предявява и насрещен иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК, вр. 2 чл. 79 от ЗС да се признае за установено по отношение на С. Сюлеман, че той е собственик по давностно владение на недвижимия имот, предмет на ревандикационната претенция. Съдът е приел за установено от фактическа страна, че с представения по делото нотариален акт за дарение на недвижим имот №144, том II, рег. № 1361, дело № 302 от 2015г., ищцата се легитимира като собственик на УПИ ... в кв. 6 по регулационния план на [населено място], общ. Д., ведно с построената в него полумасивна жилищна сграда. Приел е за безспорно, че ответникът А. към момента живее в имота. От показанията на разпитаните по делото свидетели Д. Б. А., А. С. А., Д. С. С., И. Т. С., е приел за установено, че Н. А. живее в имота от около 3-4 години, без съгласието на ищцата, като същата се е противопоставила на това, търсейки съдействие на полицейските органи за извеждането му от имота, а и го е канила писмено да го освободи доброволно. Св. И. С., работеща като специалист в Кметство [населено място] и издател на представената от Н. А. служебна бележка от 05.05.2021г., излага, че е издала тази бележка, тъй като ответникът й е обяснил, че му е необходима, за да може да получава социални помощи. Заявява, че е удостоверила, че ответникът живее от 56 години, от самото му раждане в [населено място], на [улица], № 5 /административния адрес на процесния имот/, без да има такива данни в регистрите и за такъв период няма официални регистри, тъй като той я помолил. Обсъдени са и показанията на свидетеля Е. М. К., който заявява, че познава ответника и знае, че живее в процесния имот от детството си, както и, че е полагал грижи за дарителите С. и Ф. Х., които били болни, и не е виждал С. да се грижи за тях. При така приетата за установена фактическа обстановка, въззивният съд е направил извод за основателност на иска по чл. 108 ЗС, както и за неоснователност на насрещния иск по чл. 124 ГПК, предявен от ответника. Приел, е, че ищцата се легитимира като собственик на процесния имот въз основа на сключения договор за дарение, докато от събраните по делото доказателства не може да се направи извод, че Н. А. е осъществявал фактическата власт повече от 10 години върху процесния имот и го е придобил по давност. След като Н. А. не е доказал, че е владял имота явно, спокойно, непрекъснато и необезпокоявано повече от 10 години, съдът е счел, че не може да се приеме, че го е придобил по давност. Приел е, че Н. С. А. се явява държател на имота от края на 2018г. и то без съгласието на собственика, като липсва явно демонстрирано от ответника владение пред трети лица, а и такова, което да е необезпокоявано по смисъла на закона, тъй като ищцата е подавала жалби до полицията, както и писмени покани до него да го освободи. Самото държане на една вещ само по себе си не би могло да направи държателя собственик. Предвид което е счел за несъстоятелни доводите на жалбоподателя, че ищцата е изгубила владението върху имота, тъй като не го е владяла непрекъснато повече от 6 месеца. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, окръжният съд е развил аргументи за неоснователност на възражението на Н. А., че липсват мотиви на обжалваното решение. Изложено е, че в първоинстанционния акт се съдържат подробни мотиви, в които съдът е описал както исканията, така и възраженията на двете страни, анализирал е обстойно събраните по делото доказателства и е посочил как е достигнал до крайните си изводи, уважавайки основният иск и отхвърляйки насрещния иск на Н. С. А.. Развил е съображения, че не са били налице и основания за спиран на производството пред Д. поради разкриване на престъпни обстоятелства, тъй като първоинстанционният съд е направил своите изводи, анализирайки поотделно и в съвкупност множеството доказателства, ангажирани по делото, а не базирайки се на, съответно отричайки, единствено издадената служебна бележка от 05.05.2021г. от Кметство [населено място]. Позовал се е на съдебна практика, според която задължение за съда да спре производството, когато при разглеждането на едно гражданско дело се разкрият престъпни обстоятелства, от установяването на които зависи изходът на гражданския спор /чл. 229, ал. 1, т. 5 от ГПК/, възниква само в случаите, когато по делото са осъществени и двете, кумулативно законоустановени в цитираната норма предпоставки – не само да са налице данни за престъпни обстоятелства, но и от установяването им да зависи изходът на гражданския спор. По тези доводи, въззивният съд е приел, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно и като такова подлежи на потвърждаване. При така изложените мотиви на въззивната инстанция, се обосновава извод, че не са налице основания за касационно обжалване. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос /материалноправен или процесуалноправен/, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение / чл. 280, ал. 2 ГПК /. Съгласно дадените в т. 1 на ТР №1/19.02.2010г. по тълк. д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно т. 4 на визираното тълкувателно решение точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая в изложението към касационната жалба не е формулиран какъвто и да било правен въпрос, свързан с приложението на чл. 79 ЗС като общо основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, а непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело е основание за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение. Отделно от това следва да се отбележи, че по приложението на чл. 79 ЗС има формирана практика на ВКС, но доколкото касаторът не е конкретизирал правен въпрос, нито е цитирал съдебна практика, в противоречие с която да се е произнесъл въззивния съд, то не може да се прецени наличието на предпоставките за допускане до касационно обжалване. ВКС намира, че не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането му. Решението не е и очевидно неправилно- основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е такава квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. С оглед изхода на спора в полза на ответника по касация следва да се присъдят направените в настоящото производство разноски за адв. Възнаграждение в размер на 1200 лв., съобразно представения договор за правна защита и съдействие. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение