Определение № 2152 от 09.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 817/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „САР-груп“ ООД, ЕИК:[ЕИК] срещу въззивно решение № 10 от 10.01.2025 г., постановено от Пловдивски апелативен съд /ПАС/ по в.т.д. № 506 по описа на съда за 2024 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение № 42 от 29.05.2024 г., постановено от Окръжен съд – Смолян /ОС – Смолян/ по т.д. № 35 по описа на съда за 2023 г., с което е отхвърлен предявеният от касатора против Териториално поделение „Държавно горско стопанство - Доспат“, ЕИК: 2016195800435, иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата 31423,14 лв., представляваща внесена от ищеца гаранция за изпълнение на договор № Д-08-99/19.12.2022 г., като задържана без основание от ответника, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на исковата молба /28.06.2023 г./ до окончателното й изплащане, със законните последици по отношение на разноските в производството. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт, поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и за необоснованост. На първо място се твърди, че нито една от двете съдебни инстанции не е извършила преценка, каква част от договора е останала неизпълнена и дали частичното неизпълнение е значително, в сравнение с интересите на кредитора. Според касатора въззивният съд не е изпълнил свое служебно задължение по чл. 7 ГПК във вр. с чл. 195, ал. 1 ГПК, а именно - да назначи служебно съответната експертиза с цел изясняване на същността на технологичния процес по подредбата и приемането на дървесината в гората, за което има разписани строги правила. В тази връзка се твърди противоречие с практиката на ВКС, поради което се излагат съображения за касиране на въззивното решение с оглед на допуснатите нарушения на закона и на съществените процесуални правила по чл. 195 ГПК и чл. 12 ГПК. На второ място се оспорват изводите на въззивния съд относно критерия „незначителност“ в хипотезата на чл. 87, ал. 4 ЗЗД и даденостите, преценявани във връзка с интереса на кредитора, като отново се твърди противоречие с практиката на ВКС. На трето място се излагат съображения, че въззивният съд не е обсъдил всички доказателства и въведени във въззивната жалба основания за незаконосъобразност на първоинстанционното решение. В тази връзка се твърди, че апелативният съд не се е произнесъл по въпроса, повдигнат във въззивната жалба относно несъразмерността на задържаната в полза на ответника гаранция, вследствие на прекратения от него самия договор. Допълва се, че не се споделя изводът на въззивния съд относно посочената в договора спецификация, която следва да дерогира всички останали приложими правни норми, вкл. разпоредбите на Наредба № 1 от 30.01.2012 г. за контрола и опазването на горските територии. Сочи се още, че основание за връщане на внесената от касатора гаранция за изпълнение, като задържана без основание, е липсата на доказана от страна на ответника вина у изпълнителя за соченото неизпълнение. Не на последно място се твърди, че въззивният съд не е коментирал въпроса, че ответната страна е прекратила договора по своя инициатива преди изтичане на срока на позволителното за сеч, т.е. срока, в който ищецът е имал обективна възможност да изпълни договорните си ангажименти. Иска се отмяна на обжалвания съдебен акт в цялост и постановяване на ново решение, с което да се уважат предявените от касатора искове като основателни и доказани. Моли се за присъждане на лихви до окончателното събиране на сумите. Претендират се разноски за всички съдебни инстанции. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се поддържа наличието на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, както и по ал. 2 ГПК. Поставят се въпроси, които според касатора са от значение за изхода на делото и отговарят на приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: 1/ „Задължението на съда да назначи служебно съответна експертиза, вкл. допълнителна или повторна, както и предпоставките за възлагането им от съда, както и задължението му сам да следи, дали представеното заключение е пълно, ясно и обосновано и отговаря на поставената задача.“ По този „въпрос“ се твърди противоречие с т. 3 на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 10 от ТР №1/2001 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 108 от 16.05.2011 г. по гр.д. № 1814/2009 г. на IV г.о. на ВКС, решение № 457 от 01.07.2010 г. по гр.д. № 1264/2009 г. на III г.о. на ВКС, решение № 144 от 07.10.10 г. по т.д. № 806/2009 г., решение № 145 от 21.04.14 г. по гр.д. № 4726/2013 г. на IV г.о. на ВКС, решение № 267 от 04.03.2014 г. по гр.д. № 30/13 г. на I г.о. на ВКС, решение № 148 от 06.02.2017 г. по т.д. № 2637/2015 г. на II т.о. на ВКС. 2/ „По какъв начин следва да се определи критерия „незначителност“ в хипотезата на чл. 87, ал. 4 ЗЗД и кои са обективните дадености, преценявани във връзка с интереса на кредитора?“ Сочи се противоречие с решение № 318 от 27.06.2012 г. по гр.д. № 273/2012 г. на IV г.о. на ВКС, решение № 102 от 03.08.2010 г. по т.д. № 897/09 г. на II т.о. на ВКС и решение № 78 от 17.06.2015 г. по гр.д. № 379/2015 г. на II г.о. на ВКС. 3/ „Приложението на чл. 20 ЗЗД във връзка със запазване съдържанието на тълкуваната договорна клауза в съответствие с изявената, а не предполагаема воля на страните.“ В допълнение към така поставените въпроси, в изложението на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, касаторът излага пространно правни аргументи, имащи характера на оплаквания срещу правилността на атакувания съдебен акт по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Като допълнително основание за допускане на касационното обжалване се посочва очевидната неправилност на атакувания съдебен акт, съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК. Според изложеното е лишено от фактическа и правна логика страна по договора да изменя сама предмета на този договор, намалявайки обема му, какъвто е бил изводът на Пловдивски апелативен съд, изтъквайки думата „прогнозно“. В тази връзка се атакува липсата на анализ от въззивния съд на термина „прогнозно“, съобразно приложимата в случая нормативна уредба, указваща реда за работа в горите. Ответникът по касация Териториално поделение „Държавно горско стопанство - Доспат“ в депозиран писмен отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна, претендира юрисконсултско възнаграждение за трите съдебни инстанции. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК. За да постанови обжалвания съдебен акт, Пловдивски апелативен съд е приел, че е сезиран с искова молба, в която се твърди, че сумата 31423,14 лв., представляваща платена от ищеца на ответника гаранция за изпълнение по Договор № Д-08-99/19.12.2022 г. за покупко-продажба на прогнозни количества дървесина от Обект № 2263с-1, се задържа неоснователно от последния. Липсата на предпоставки за задържането се свързва с това, че договорът е развален с материализирано в исковата молба от 28.06.2023 г. изявление на ищеца за развалянето му. Ответната страна от своя страна обосновава наличието на основание да задържи гаранцията с факта, че сключеният на 19.12.2022 г. договор е прекратен от нея на основание чл. 23, ал. 1, т. 3 от същия с уведомление от 23.05.2023 г. С оглед на изложеното, според въззивния съд основателността на исковата претенция е обусловена от това между ищца и ответника да е бил сключен твърденият договор за продажба на дървесина, по него да има плащане на исковата сума като гаранция, той да е имал действие между страните към 28.06.2023 г., т.е. да не е бил прекратен от ответника на споменатото по-горе основание, сочените от ищеца предпоставки за разваляне да са били налице, последното да е станало факт и съответно да не са налице предпоставки за задържане на платената като гаранция за изпълнение на договора сума. Съдът излага, че от значение за правилното решаване на делото е даване отговор на въпроса е или не е налице отпадане действието на договора от 19.12.2022 г. и на какво основание е станало това. В тази връзка ПАС е посочил, че според чл. 20а от ЗЗД договорите имат сила на закон за тези, които са ги сключили като те могат да бъдат изменени, прекратени, развалени или отменени само по взаимно съгласие на страните или на основания, предвидени в закона. Съставът на ПАС излага, че според чл. 87 от ЗЗД развалянето е възможност за преустановяване действието на даден договор поради неизпълнение. За законодателя развалянето, т.е. преустановяване действието на даден договор поради неизпълнение е крайна мярка в процеса на уреждане на облигационните отношения между страните. Именно по тази причина той в разпоредбата на чл. 87, ал. 1 от ЗЗД е обусловил възникването на това право в патримониума на изправната страна по двустранния договор с изискването да се даде на длъжника подходящ срок за изпълнение с предупреждение, че след изтичането на срока ще смята договора за развален. До извод, че развалянето на един договор е краен вариант за уреждане на облигационните отношения между страните се достига от текста на чл. 87, ал. 4 от ЗЗД, който казва, че разваляне не се допуска ако неизпълнението е незначително с оглед интереса на кредитора и от този на чл. 87, ал. 3 ЗЗД с оглед на това, че в изр. 2 на същия е предвидена възможност за престиране на дължимото в хода на процеса. Съдът сочи, че страните не спорят, че на 19.12.2022 г. между ТП „Държавно горско стопанство -Доспат“ като продавач и ищеца като купувач е сключен договор за продажба на прогнозни количества дървесина. Това, видно от приетите по делото на ОС – Смолян доказателства е станало след проведен електронен търг по НУРВИДГТ и Заповед от 23.11.2022 г., с която на основание чл. 174, ал. 2 от ЗГ и чл. 74а, ал. 1, т. 1 от наредбата ищецът е определен за купувач. Това съдът излага с оглед на факта, че в исковата молба и жалбата се говори за приложимост на определени БДС. Тя обаче се извежда от нормативни актове, които не са приложими в отношенията между страните. Според съда от значение за същите реално са договорът и наредбата, довела до сключването му. От същата става ясно, че за приложимост на БДС може да се говори само при наличие на изрична уговорка в сключения между страните договор. В случая в договора уговорка за прилагане на цитираните от ищеца БДС или други стандарти липсва. В действителност в чл. 9 от него изрично е уговорено, че продажбата се извършва по асортименти съгласно спецификация, утвърдена със заповед на Директора на ЮЦДП, [населено място]. Това води до извод, че евентуалните възражения касаещи качеството и количеството на дървесината следва да се преценяват на база същата. Съставът на ПАС излага, че в договора предпоставките за отпадне на действието му, т.е. на създадената от страните облигационна връзка са уредени в раздел VII. Той е озаглавен „Прекратяване на договора“, но от описаните в раздела предпоставки за същото е видно, че това е общо понятие, в което са включени и предпоставки, обусловени от наличие на виновно неизпълнение, т.е. за разваляне и други такива. В чл. 23, ал. 1 е казано, че договорът се прекратява: 1. С изтичане на срока му; 2. По взаимно съгласие; 3. С едностранно писмено уведомление от страна на продавача в случай, че купувача откаже да приеме и/или заплати и/или транспортира наличната на временен склад дървесина в договорените срокове. При прекратяване в тази хипотеза е предвидено и че внесената гаранция за изпълнение се задържа от продавача; 4. С едностранно писмено уведомление по обективни причини - същите са изброени. Конкретизирано е съответно, че в тези случаи внесените суми за дървесина, която не е транспортирана се връщат, внесената гаранция за изпълнение се освобождава и не се дължат неустойки; 5. С едностранно писмено уведомление от страна на продавача в случаи, при които не е сключен или е прекратен договора за добив на дървесина от обекта. По-натам, според съда, в чл. 23, ал. 2, т. 1 се говори за прекратяване на договора с едностранно писмено уведомление от продавача при неизпълнение от купувача на задълженията му по чл. 16, т. 1-3 от договора. В т. 2 се предвижда възможност за прекратяване от страна на купувача ако след сключването не му бъдат осигурени договорените количества дървесина по уговорения график. От така изложеното, според състава на ПАС, на пръв поглед би следвало да се приеме, че основанията за преустановяване действието на договора поради неизпълнение на задълженията на някоя от страните, т.е. развалянето му, са уредени в чл. 23, ал. 2 от договора. Съдът посочва, че действията по приемането, заплащането и транспортирането на наличната на временен склад дървесина е вменено като задължение на купувача ищец с разпоредбите на чл. 16, т.2, 3 и 4 от договора. От това следва и че соченото в чл. 23, ал. 1, т. 3 основание е свързано с неизпълнение, т.е. е такова за разваляне на процесния договор. С него продавачът се е задължил да прехвърли на купувача собствеността върху реално добитата от трето лице и извозена на временен склад дървесина, а последният се е задължил да заплати стойността на същата и да я транспортира по начина и в срок определени с договора - чл. 1. Количеството на същата е прогнозно, като страните изрично са се съгласили, че купувачът се задължава да закупи цялото добито на склад количество дървесина от обекта. Мястото на самото предаване е определено в чл. 9, ал. 3, т. 2 - временен склад. Посочено е и че договореното прогнозно количество на дървесината ще се издължава на тримесечия, считано от началото на 2023 г. като е определено прогнозно количество за всяко тримесечие. Отново е пояснено, че то е минимално и достигането му не освобождава купувача от задължението да закупи и извози от склада цялото добито количество дървесина. Съдът възпроизвежда част от съдържанието на договора, досежно начина на плащане на общата прогнозна цена на процесната дървесина /неотносим към оплакванията в касационната жалба и претендираните основания за допускане на касационно обжалване/, и това на чл. 6, ал. 1, т. 5 от договора, според която договорна разпоредба фактурирането на дървесината ще се извършва по дървесни видове и асортименти на основание съставените протоколи за приемане на рампираната и измерена дървесина на временен склад. Според съда по повод на същите протоколи следва да се посочи, че изискването за съставянето им е предвидено в чл. 10 от договора. То е обвързано с преминаване на риска от продавача върху купувача. Преминаването на собствеността пък е обвързано не само с предаване на дървесината със споменатите протоколи, но и със заплащане на стойността й - чл. 11. В изр. 2 на този член се казва и че рекламациите, т.е. възраженията относно качеството и количеството на дървесината следва да се правят в момента на приемането й, т.е. преди подписване на споменатите протоколи, наличието на каквато клауза е логично и е съобразено с разпоредбата на чл. 194 от ЗЗД. Според съда по-натам, обобщено, с процесния договор продавачът се е задължил да осигурява на временен склад количества дървесина не по-малки от тримесечните прогнозни стойности и съответстващи на спецификация, утвърдена със заповед на Директора на ЮЦДП, [населено място]. Същата, видно от съдържането на чл. 6, ал. 1, т. 5 на договора следва да е рампирана. Това следва и от факта, че в този вид дървесината следва да бъде предадена на ответника преди продажбата й от лицето, на което е възложено добиването й, видно от съдържанието на чл. 5, ал. 3 от договора между ответника и дружеството, на което е възложен добива /стр. 102 и сл. от делото на ОС - Смолян/. Продавачът също така, с оглед съдържането на чл. 14 от договора е длъжен да уведоми купувача за това, че във временния склад е налично количество дървесина, което подлежи на предаване и респективно да осигури присъствие на свой представител в момента за предаването/приемането и подписването на нужния протокол. Купувачът, с оглед разпоредбите на чл. 16 от договора е длъжен да осигури в срок до 5 работни дни от известието представител за приемане на дървесината на временен склад с приемо-предавателен протокол - чл. 16, т. 2, да заплати изцяло всички добити договорени асортименти и количества дървесина от обекта приети с протокол и налични на временен склад - чл. 16, т. 3, да организира транспортирането на заплатената дървесина в 10 дн. срок от датата на подписване на протокола по пътищата, водещи до общинската и републиканската пътна мрежа - чл. 16, т. 4 и т.н. Той съответно има право на рекламации, т.е. възражения за отразеното в изготвения от продавача приемо-предавателен протокол количество и качество на дървесината, налична във временния склад. Тези възражения следва да са конкретни и детайлни за всяко едно отразено количество и качество на дървесина в протокола. На база тази конкретика следва на база допълнителни преговори между страните да се постигне съгласие за реалното количество и качество на същата. Съдът приема, че от изложеното следва и извод, че при невъзможност да се постигне съгласие, т.е. при отказ на продавача да промени отразените в протокола данни и безспорност на обстоятелството, че отразеното в протокола не отговаря на действителността, купувачът може да предложи цена съответстваща на реалното според него количество и качество по дървесни видове, респ. да откаже да приеме дървесината, да заплати същата и да е транспортира. Този отказ не може да се третира като виновно неизпълнение на вменените му задължения по причина, че същият е съобразен с правата му визирани в чл. 194 и сл. от ЗЗД. В подкрепа на това, според съда следва да се посочи, че няма логика купувачът да бъде длъжен да приеме и заплати нещо некачествено, а след това да упражнява правата си по чл. 195 от ЗЗД. В случая, според въззивния състав, по делото е безспорно, че на 07.04.2023 г. ищецът е бил поканен от ответника да приеме налична на склад дървесина. На 13.04. във временния склад са се явили представители на двете страни за извършване на действия в тази насока. Протокол за същата не е подписан, като на него от страна на представителя на ищеца е изписано, че прави възражения за количество и размери на дървесината. В същите обаче липсва конкретика за това по коя от отразените в протокола 21 позиции се правят забележки за количество и размери. Въобще пък липсва изявление, че част от дървесината неправилно вместо „ОЗМ“ е окачествена като трупи. Според съда посочената липса на конкретика води до логичен извод за необоснованост на възражението и за злоупотреба от страна на ищеца купувач с правото му на възражение за количество и качество. Това според съда сочи, че към 13.04.2023 г. са били налични всички предпоставки за приемане на дървесината и пораждане в патримониума на купувача на задълженията по чл. 16 от договора за плащане на същата и транспортирането й. Независимо от това продавачът съвсем добросъвестно е отправил нова покана до насрещната страна за изясняване на разногласията. На терен тази среща се е провела на 20.04.2023 г. На тази дата безспорно протокол не е подписван видно от изпратеното от самия ищец ел. писмо до ответника от 20.04.2023 г., 13,45 ч. С него е поискано същият да се изпрати за подписване с куриер за сметка на ищеца. Това съдържание на писмото предполага, че при срещата на терен проведена на 20.04.2023 г. е постигнато съгласие за количество и качеството на наличната дървесина на временен склад. Протоколът е занесен на ищеца за подпис на 24.04.2023 г. /виж приложените пътни листове/. Под същия обаче представител на купувача отново е записал, че има възражение относно съдържанието му, които са малко по-подробни. В тях вече изрично се споменава бройка от 24 дървета окачествени като трупи, а не като ОЗМ. Споменава се и за разминаване в кубатурата, но отново липсва конкретизация на разминаванията в кубатурата за всяка една от изписаните в протокола позиции. Не е посочено и споменатите 24 дървета, в коя от позициите се описани като трупи. Не се споменава и че съдържанието на представения за подпис протокол се различава от установената на 20.04.2023 г. на терен дървесина по количество и качество, за което явно с оглед казаното по-горе за ел. съобщение е постигнато съгласие. Всичко това, според съда, отново води до логичен извод за недобросъвестно упражняване на правото на възражение, т.е. за злоупотреба със същото. Независимо от това продавачът отново е дал възможност за изясняване на различията между страните и е насрочил нова среща за това във временния склад. Тя е проведена на 09.05.2023 г. в присъствие на специално назначена комисия от страна ответника. След същата до подписване на протокол, заплащане на цената и транспортиране на дървесината, отново не се е стигнало. Представителят на ищеца пак е отказал да подпише протокола. От изготвения от комисията доклад е видно, че той отново възразява за споменатите 24 брой дървета и качеството им. При тези възражения от негова страна видно от съдържанието на доклада на комисията и показанията на разпитаните свидетели е извършено посочване на същите. Възраженията формално не са уважени, но комисията е изключила същите от протокола, т.е. не му ги е предложила за продан. По отношение на възраженията за кубатурата, т.е. отразените количества на предлаганата за продан дървесина на временен склад за ПАС отново липсва ясно конкретизиране в какво се изразява разминаването. Реално такова не е посочено нито при отказа за подпис на протокола, нито на терен пред комисията, за да може същата да бъде замерена. Така описаното за въззивния състав отново навежда до извод, че правените от ищцовата страна възражения за качество и количество са формални и целят злоупотреба с права, а не защита интересите на купувача. Това най-всече следва от факта, че с изваждането на 24 броя спорна дървесина той вече не е бил задължен да приема и заплаща същата, но въпреки това е отказал подписване на протокола. В случая ПАС не счита, че с изваждането й се нарушава сключения между страните договор по причина, че количеството на уговорената в същия дървесина е прогнозно и няма данни, че с това изваждане предложеното количество ще бъде под минимално договореното. Съставът на ПАС излага, че от страна на ищеца пред ОС - Смолян, а и пред ПАС много се набляга, че част от дървесината била разхвърляна и не била рампирана. Липсва обаче посочване на количество на същата, като данни в тази насока и доводи за разхвърляност не са правени по време на съставяне и на трите споменати по-горе протокола. Информация за това се съдържа в показанията на свидетелите. Тя обаче касае малки количества, а и св. С. И. споменава, че това е била последно донесената от лицето извършващо добива дървесина, която подлежи на рампиране. Всичко това, според съда, води до извод за наличие на предпоставки за приемане, заплащане и извозване на дървесината в сроковете, посочени в договора. Това не е сторено и в патримониума на ответника се е породило предвиденото в чл. 23, ал. 1, т. 3 от договора право да развали /прекрати/ същия. Упражняването му не е обусловено от даване на допълнителен срок за извършване на посочените по-горе действия. Независимо от това такъв е даден на ищеца, но той не се е съобразил с него. Това води до логичен извод, че упражненото по предвидения за това ред на 23.05.2023 г. /писмено уведомление/, потестативно право от страна на ищеца за разваляне на договора е породило действие и същият е преустановил своето действие. Така изложеното за съда сочи, че към датата на предявяване на процесната искова молба сключеният между страните договор вече е бил преустановил своето действие. Това изключва възможността да се говори за настъпило разваляне на договора от страна на ищеца поради виновно неизпълнение на задълженията по същия от насрещната страна и респективно за възникнало на това основание в патримониума му право да иска възстановяване /връщане/ на платената по договора гаранция за изпълнение. По повод на същата ПАС е изложил, че развалянето на договора от продавача на основание чл. 23, ал. 1, т. 3 от договора е породило в патримониума му право да я задържи, в случая страни по договора не са лица имащи качество потребители, което изключва възможността да се преценява дали тази уговорка е неравноправна или не. Реално за съда процесната сделка е търговска и за нея са приложими правилата на чл. 309 от ТЗ., т.е. няма как да се извършват действия по намаляване на неустойката поради прекомерност, а единствената възможност е за преценка дали уговорката не е нищожна поради противоречие на добрите нрави. В случая обаче пред съда не е предявена претенция за връщане на сумата на такова основание, а за връщането й с оглед твърдяно разваляне, което не е факт. Това, според съда, от своя страна изключва нуждата от обсъждане на този въпрос. С оглед на гореизложеното въззивният съд е достигнал до извода, че първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато. Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Въззивното решение не е очевидно неправилно. В практиката на Върховния касационен съд по приложение на същата норма е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, при това – при обикновен прочит, при който порокът на решението също следва да е виден, да е възможно да бъде установен, и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона "contra legem" - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора "extra legem" - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, и не може да бъде установена само въз основа на външното съдържание на диспозитива и мотивите на обжалвания съдебен акт, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че същият бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Твърденията на касатора в частта им, обосноваваща според него очевидната неправилност на въззивното решение, са относими изцяло към правилността на съдебния акт, схващана обаче като основание за касиране на решението по чл. 281, т. 3 от ГПК, а не към очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от с.з., като основание за допускане на касационното му обжалване. На свой ред правилността на решението може да бъде преценявана само след евентуалното му допускане до касационен контрол в производство по чл. 290 от ГПК, но не и в настоящото такова по чл. 288 от с.з. с предмет преценка само наличието или не на основания за такова допускане. Поради изложеното въззивното решение не следва да се допусне до касационно обжалване на заявеното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. По делото не е осъществено и претендираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. За да бъде преценявано въобще наличието на някой от твърдяните от касатора допълнителни критерии за селектиране на жалбата му по чл. 280, ал. 1, т.т. 1-3 от ГПК, касаторът следва да е формулирал правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както този смисъл е разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. и в случая такъв въпрос по делото не е формулиран. Нито един от поставените от касатора въпроси не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване в посочения смисъл, доколкото въпросите или въобще нямат връзка с мотивите на обжалваното въззивно решение, съответно – с решаващите за изхода на делото във въззивната инстанция, изводи на въззивния съд, обективирани в тях, или по начина, по който са формулирани и обосновани, са несъответни на действителните обстоятелства по делото, или и двете. Въпросите следва да се разглеждат и във връзка със съответстващите им оплаквания в касационната жалба и при проследяването на тази връзка е видно, че: Първият и вторият въпрос са относими към оплакванията в касационната жалба, че въззивният съд не се е произнесъл по твърденията на касатора за „незначителност“ в хипотезата на чл. 87, ал. 4 ЗЗД и кои са обективните дадености, преценявани във връзка с интереса на кредитора. /Вторият въпрос директно е основан на това твърдение, а по отношение на първия това е така, доколкото поставянето и обосноваването му произтичат от и съответстват на изложеното в жалбата, че нито една от двете съдебни инстанции не е извършила преценка, каква част от договора е останала неизпълнена и дали частичното неизпълнение е значително, в сравнение с интересите на кредитора, както и че въззивният съд не е изпълнил свое служебно задължение по чл. 7 ГПК във вр. с чл. 195, ал. 1 ГПК, а именно - да назначи служебно съответната експертиза с цел изясняване на същността на технологичния процес по подредбата и приемането на дървесината в гората, за което има разписани строги правила./ Такова съображение обаче срещу валидното възникване на правото на ответника да развали договора, респ. – да задържи процесната гаранция, съобразно с приложимия, изричен договорен текст, не е нито заявявано, нито развивано, нито обосновавано от ищеца – касатор по никакъв начин и в нито едно негово изявление по делото – писмено и/или устно в открито съдебно заседание, в протежение на цялото първоинстанционно производство. Такова твърдение в исковата молба няма /допълнителна искова молба по делото ищецът не е депозирал/, нито пък по някакъв друг начин е обективирано пред първоинстанционния съд в преклузивните срокове, императивно установени за това в процесуалния закон. Самият касатор излага пред настоящата инстанция, че апелативният съд не се е произнесъл по въпроса, повдигнат /едва/ във въззивната жалба относно несъразмерността на задържаната в полза на ответника гаранция, вследствие на прекратения от него самия договор. Що става въпрос за претендираното недопускане на необходимата, според касатора експертиза, при това – служебно от съда, следва да се посочи, че такава е искана първоначално от ищеца – касатор, в исковата му молба - т. 3, която всъщност е втора точка от раздел „Доказателствени искания“. В откритото съдебно заседание по делото, проведено на 21.02.2024 г. ищецът е заявил, че по отношение на исканата лесотехническа експертиза, ако му се предостави възможност и с оглед на това да не се натоварва заседанието, моли съдът да му предостави възможност за преценка след разпита на свидетелите да бъде обсъдена необходимостта от назначаването й. В последното открито съдебно заседание по делото на 08.05.2024 .г, ищецът е заявил, чрез процесуалния си представител, че няма повече искания, няма да прави доказателствени искания, счита делото за изяснено и предоставя на съда. Във въззивната си жалба касаторът излага, че следвало да бъде назначена съдебна експертиза, която да установи понесени ли са загуби от страна на стопанството във връзка с прекратяването на договора, на каква стойност са те, ако има такива, на каква стойност е била продадена дървесината, по отношение на която ищецът е предявил рекламационни претенции, а в случая несъразмерност категорично има /все във връзка с незаявеното въобще в първоинстанционното производство твърдение за несъразмерност на задържаната гаранция с възможните да са настъпили за ответника, вреди./ Все в тази връзка в жалбата се твърди, че съдът трябва служебно да прецени неравноправния характер на договорните клаузи и да не ги приложи, ако ги квалифицира като неравноправни /въззивният съд е заявил, че не дължи такава преценка с оглед търговското качество на страните и на процесната сделка между тях/, както и че неустойката в случая излиза извън присъщите й функции, при което е налице неоснователно обогатяване на ответника. Във въззивната жалба обаче формулирано искане за експертиза няма /срв. чл. 260, т. 6 вр. с чл. 266, ал. 3 ГПК/, а само е посочено, че на един по-късен етап ищецът – жалбоподател, ще направи искания за назначаване на съдебни експертизи – лесотехническа и икономическа. При така установеното на първия и втория въпроси на касатора следва да бъде отречено качеството на годно общо основание за допускане на касационно обжалване, при което преценка за наличието или липсата на поддържания допълнителен критерий за селектиране на касационната жалба, не се дължи. В допълнение, първият въпрос в частта му, визираща допълнително и повторно заключение на ВЛ, както и в частта му, за задължението на съда сам да следи, дали представеното заключение е пълно, ясно и обосновано, и отговаря на поставената задача, е пък въобще несъответен на обстоятелствата по спора, доколкото по изложените по-горе причини, по делото експертиза нито е допускана, нито е изготвяна, нито е изслушвана, та да бъдат преценявани както заключението й, така и евентуалната необходимост от допълнително и/или повторно такова, при условията на въпроса на касатора. Същото се отнася и до третия въпрос на касатора, по отношение на който въобще не става ясна връзката му с конкретните, иначе подробни и само частично възпроизведени в настоящите мотиви, такива на въззивния съд към обжалваното му решение, и видните от тях, действителни изводи на съда, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение