Определение № 2078 от 11.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4736/2022 г.

Образувано е по касационна жалба вх.№260732/18.04.2022г., подадена от А. В. Т., „Виалинтекс Груп Инк“, клон България, ЕИК 203512933, Ю. Е. Г., С. Е. Р., А. А. Н., О. В. Р., К. Д., И. И. К., Н. А. К., С. Д. Д., Д. Х. и „Сий Лайън“ ЕООД, ЕИК 204274449 чрез адв.Г. В. и по касационна жалба с вх.№260749/19.04.2022г., подадена от И. И. К. срещу решение №260004/02.03.2022г., постановено по в.гр.д.№223/2019г. на Добричкия окръжен съд, потвърждаващо 12 броя решения, постановени от Районен съд-Балчик, с които са уважени предявените от „Олд Тауър 7“ ЕООД, ЕИК 201451191 срещу касаторите искове с правно основание чл. 108 ЗС за признаване правото на собственост на дружеството и предаване на владението върху 78 самостоятелни обекти на право на собственост в сгради, находящи се в ПИ с идентификатор ***, комплекс „Марина Бей“ в [населено място], [улица]. В първата касационна жалба се навеждат доводи за неправилност на решението поради противоречие с чл. 108 ЗС, защото не е доказана идентичност между процесните имоти и тези, които ищцовото дружество твърди, че е придобило чрез реализиране правото на строеж, за допуснати процесуални нарушения, изразяващи се в това, че съдът не е присъдил на касаторите сумите, с които се е увеличила стойността на имотите, предмет на ревандикационния иск на осн. чл. 72, ал.3 или 74, ал.2 ЗС и не се е произнесъл по това искане, а не е дал и възможност на заявилите искането за подобрения да го уточнят и указания за доказателствената тежест за установяване на фактите. Направено е оплакване за необсъждане на събраните доказателства заедно и поотделно непроизнасяне по доказателствените искания, непроизнасяне в мотивите по оплакването за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения. Твърди се и необоснованост на решението. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК към тази касационна жалба са наведени основанията по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по въпроси, свързани с оплакванията в касационната жалба, по които съдът ще се разгледат по-долу и основание по чл. 280, ал..2 ГПК. С втората касационна жалба, подадена от И. И. К. е наведено оплакване за неправилност на решението поради това, че по отношение на него не може да се отчете влязлото в сила решение, с което е прогласена за нищожна сделката, с която праводателят на праводатуля му се легитимира, че не е съобразено, че следващата сделка е действителна. Позовава се на нормата на чл. 226, ал.3 ГПК, която счита, че неправилно не е приложена от въззивния съд, както и на чл. 141, ал.6 ТЗ. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК към тази касационна жалба са наведени основанията по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по въпроси, свързани с оплакванията в касационната жалба по приложението на чл. 141, ал.6 ТЗ и чл. 226, ал.3 ГПК., по които съдът ще се произнесе по-долу. Ответникът по касация оспорва първата касационна жалба, тъй като и трите предпоставки за уважаване на иска по чл. 108 ЗС са установени, относно идентичността, съдът се е съобразил със съдебната практика, по възражението за подобрения и признаване право на задържане, въззивният съд се е произнесъл, но не го е уважил и мотивите са в съответствие с цитираната съдебна практика. Оспорва и втората касационна жалба и допускането до касация по същите съобръжения и защото съдът се е съобразил с цитираната от този касатор съдебна практика. Касационните жалби са постъпили в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване са, поради което съдът ги преценява като допустими. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното: По предявените от делото е установено следното: Ищецът „Олд Тауър 7“ ЕООД твърди и доказва, че с н.а. № 15,т.ІV/ 02.05.2007 год. “Олд Тауър “ЕАД купува ПИ с площ от 28 078 кв.м. с идентификатор ***по КККР, находящ се в местност ”Б.”, [населено място], който по ПУП е предвиден за курортен комплекс “Марина Бей“ с изграждане на 30 самостоятелни сгради ведно със сгради и съоръжения на инфраструктурата. “Олд Тауър “ЕАД прехвърлил правото на собственост върху терена на „Марина Бей Резидънс“АД, но запазил за себе си вещното право на строеж за всички обекти, чието изграждане е предвидено по ПУП. Издадено е строително разрешение 370/ 23.10.2007 г. за изграждане на комплекса на шест етапа. През 2011 г. - 2012 г. “Олд Тауър “ЕАД е изтеглило заем в размер на шест милиона евро за доизграждане на комплекса от Международна инвестиционна банка – Москва /МИБ/. “Олд Тауър “ЕАД учредява ищвото дружество като дъщерно с наименование “Олд тауър 7“ ЕООД и апортира в капитала му правото на строеж за изграждане на седем жилищни сгради - №№ 8,9,10,11,12,16 и 17, ведно с прилежаща структура, с включени 105 апартамента на обща площ от 6 985.62 кв.м. Тези сгради е предвидено да се изградят на фаза ІІІ и ІVа. В изпълнение на сключения договор за заем “Олд Тауър“ ЕАД прехвърлил всичките си дялове от дъщерното си дружество “Олд тауър 7“ ЕООД на МИБ, която става едноличен собственик на капитала му. Ищецът “Олд тауър 7“ ЕООД извършил строителството на обектите от фази ІІІ и ІVа на курортния комплекс и на 24.07.2014 г. е издадено удостоверено с разрешение за въвеждането им в експлоатация. Така ищецът е придобил собствеността на сградите, ведно с правото да ги държи върху терена на „Марина Бей Резидънс“ АД. Отношенията между бившия управител на ищцовото дружество А. К. и МИБ се влошили в края на 2014 г. С н.а. №113, т.1, нот. д. №63/16.02.2015г. на нотариус с рег. №109 „Олд Тауър 7“ ЕООД, продава на „Камерай ЛТД” -Белиз, правото на собственост върху 86 бр. самостоятелни обекти в поземлен имот с идентификатор ***в [населено място], [улица] посочените седем сгради за сумата 775000 лв. Купувачът „Камерай ЛТД“ – Белиз извършва последващи прехвърляния на собствеността върху отделни апартаменти. С н.а.№146, том I, рег.№520, н.д.№93/26.02.2015г. прехвърля на „Темора Трейд ЛТД“ собствеността на осем апартамента, които не са предмет на настоящия спро. Процесните 78 бр. апартамента, „Камерай ЛТД“ – Белиз продава на ответника ”Валиалинтекс Груп Инк”, регистрирано в офшорната зона Република Сейшели с договор, оформен с н.а. № 198,т.1 от 20.03.2015 г. на нотариус рег. № 109. С влязло в сила на Решение №121/20.10.2016г. по т. д. № 58/2015г. (към което са присъединени т.д.№ 83/2015 год. и т.д.№ 88/2015 год.) на Добрички окръжен съд, необжалвано в тази част е обявен за нищожен договора за продажба по нот. акт №113, т.1, нот. д. №63/16.02.2015г. на нотариус с рег. №109, между „Олд Тауър 7“ ЕООД и „Камерай ЛТД” за 86 бр. самостоятелни обекти срещу сумата 775 000 лв., поради противоречие с добрите нрави, липса на съгласие, липса на основание и привидност. Исковите молби по всяко от трите присъединени дела са вписани съответно под № 634/20.03.2015 г., под № 748/27.03.2015 г. - допълнителната молба, по която е конституиран по същото дело и ответника и по настоящото дело ”Валиалинтекс Груп Инк” и под № 1079/04.05.2015 г. В хода на този спор след 22.04.2015 г. ”Вилиалинтекс Груп Инк” се разпоредил с 12 апартамента с договори за покупко-продажба в полза на ответниците - 10 физически лица, а на 06.10.2016 г. е апортирал десет апартамента в капитала на ответника „Сий Лайън“ ЕООД. Исковете са оспорени от касаторите с доводи за недопустимост, поради нередовност на исковата молба, родова неподсъдност и неоснователност на претенциите. Ответниците твърдят, че са придобили надлежно и добросъвестно имотите, а решението по т.д.№ 58/2015 г. на Добричкия окръжен съд не им е противопоставимо, титулът им на собственост не бил отменен, поради което считат, че са добросъвестни владелци. Заявили са възражения за подобрения, до заплащането стойността на които претендират да им се признае на право на задържане. Въззивният съд е приел че са неоснователни оплакванията за неподведомственост на делото предвид разпоредбите на чл. 4 ал. 1, т. 2 и чл.4 ал.2 КМЧП относно общата международна компетентност на българския съд, чл. 12 КМЧП относно изключителната подведомственост на българския съд по международни дела относно вещни права. Неоснователно е преценено и възражението за неподсъдност, предвид нормата на чл. 103 от ГПК относно основната подсъдност на районен съд и чл. 109 ГПК относно подсъдността по местонахождение на недвижимите имоти, като е съобразена цената на иска по чл. 108 ЗС за всеки обект по отделно и това, че данъчната оценка на всеки от апартаментите е под 50 000 лв. Относно оплакването за недоказана идентичност на имотите по исковата молба и тези по документите, с които се легитимира ищеца, съдът е приел, че всеки от апартаментите е посочен в исковата молба с идентификатора си и местонахождение. Отчетено е, че всяка от страните счита за свое притежание апартаментите, предмет на посочените разпоредителни сделки, които са част от изградените от дружеството ищец 105 апартамента в жилищни сгради с №№ 8,9,10,11,12,16 и 17 в курортен комплекс “Марина бей“, че има пълно съвпадане на описанието на процесните имоти в представените по делото писмени доказателства, касаещи правата и на двете спорещи страни и препращането в тях към строителна документация и тази за въвеждането им експлоатация. Обсъдено е наличието на всяка от предпоставките за уважаване на иска по чл. 108 ЗС. Въззивният съд е приел, че дружеството-ищец е придобило правото на собственост върху процесните 78 апартамента въз основа на реализирано право на строеж, включено в капитала му като непарична вноска от “ОЛД ТАУЪР“ЕАД, което е било собственик на терена и при разпореждането с него си е запазило правото на строеж за всички обекти, описани в строително разрешение и одобрените архитектурни проекти за фази ІІІ и ІVа. Реализирането на правото на строеж е установено с удостоверение № 40/24.07.2014 год. за въвеждане в експлоатация на строеж: Жилищен комплекс ,Етап ІІІ ([жилищен адрес] [жилищен адрес] [жилищен адрес] бл.11 и бл.12 и подпорни стени)-ЗП общо 1 256.85 кв.м., РЗП общо 5 539.05 кв.м., Етап ІV-А(бл.16 и бл.17)-ЗП общо 510.76 кв.м.,РЗП общо 2 219.06 кв.м., находящ се в ПИ с идентификатор 39459.29.618 по КК на [населено място], [община]. Прието е, че ищецът не е загубил правото си на собственост върху тези обекти предвид нормата на чл. 99 ЗС, защото ответниците не са ги придобили. Валидността на първоначалната сделка от дата 16.02.2015 год. е била оспорена от МИБ, в качеството й на процесуален субституент на „Олд Тауър 7“ ЕООД по т.д.№ 88/2015 г. на Добричкия окръжен съд с исковата молба от 15.04.2015 год., вписана на дата 04.05.2015 г. С решение № 121/20.10.2016 год. по т.д.№58/2015 год. на Добричкия окръжен съд, към което е било присъединено т.д.№ 88/2015 год. е обявена нищожността на договор, сключен с н. а. № 113, т. І, рег. № 405, нот. д. № 63/16.02.2015 г. на нотариус с рег. №109, с който „Олд Тауър 7“ ЕООД продава на „Камерай“ ЛТД собствеността върху 86 апартамента. Съдът е приел, че нищожността има действие по отношение на всички и всеки може да се позовава, да установява пред съд нищожност и да се ползва от вече установената нищожност, а приобретателят по една нищожна сделка не придобива вещното право поради липсата на основание за транслиране на същото от патримониума на праводателя в патримониума на приобретателя, поради което и той и не може да го прехвърли валидно на друго лице. Съдът е посочил, че вписването на искова молба по иск по чл. 26 ЗЗД има само оповестително действие - да даде гласност на правния спор относно имота, но не създава правна защита на лицата, придобили от несобственик, независимо дали са вписали своя акт преди или след вписването на исковата молба. При това действие на вписването се прилага правилото "никой не може да прехвърли право, което няма" и се преценява дали праводателя е собственик. Съдът е обобщил, че тъй като праводателят Камерай ЛТД - Белиз е придобил собствеността на нищожно основание, отпадат правата и на ответниците ”Вилиалинтекс Груп Инк” по договора от 25.03.2015, и на последващите преобретатели - ответниците–физически лица по договорите от 22.04.2015 г., 26.05.2015 г., 11.06.2015 г., 24.07.2015г. ,24.07.2015 г., 12.08.2015 г., 24.09.2015 г. и апорта в капитала на ответника „Сий Лайън“ ЕООД от 16.10.2016 г. Третата предпоставка – владението на обектите от ответниците е приета за установена от актовете за прехвърляне и от становищата на всеки от ответниците в отговора на исковата молба. Във въззивното решение е обсъдено възражението на ответниците за признаване право на задържане. Въззивният съд е приел, че то има акцесорен характер и съществува до колкото съществува вземане за подобрения, извършени от ответника като добросъвестен владелец или от приравнен на него недобросъвестен владелец, но извършил подобренията със знанието и съгласието на собственика и че само при наличие на тези предпоставки, съдът се произнася в диспозитива когато уважава това възражение. Съдът е посочил, че ответниците нямат качеството „добросъвестни владелци“, поради което са неоснователно възраженията им за подобрения, защото те са придобили апартаментите в хода на производството по иска за нищожност на сделката, по която купувач е бил праводателя Камерай ЛТД - Белиз, което е продало на ответника ”Вилиалинтекс Груп Инк”, от което са „придобили“ останалите ответници при наличие на вписана искова молба по иска за нищожност. Посочено е, че под формата на подобрения са претендирани и движими вещи, които могат да бъдат отделени без съществено да се увреди имота и чиято стойност не се присъжда предвид приетото в т.8 ПП-6-74. Поради това, че възражението за признаване право на задържане до заплащане на подобренията е прието за неоснователно, искът по чл. 108 ЗС е уважен и в осъдителната му част. В изложенията към двете касационни жалби се твърди противоречие на въззивното решение със съдебната практика, определяща предпоставките за уважаване на иска по чл. 108 ЗС и конкретно наличието на идентичност между претендираната вещ и описаната в доказателствата, на които се позовава ищецът. Формулиран е въпроса: Следва ли да има идентичност между предмета на ревадникацията и имотите, върху които ответниците упражняват права? Следва ли ищецът да индивидуализира предмета на претенцията си по чл.108 ЗС чрез посочване на всички индивидуализиращи имотите белези? Твърди се противоречие с решение №81 от 24.07.2019г. по гр.д.№3752/2018г. на ВКС, II г.о.; решение №127 от 22.05.2013г. по гр.д.№783/2012г. на ВКС, I г.о.; решение №267 от 20.01.2014г. по гр.д.№13/2013г. на ВКС, III г.о. / по изложението към първата касационна жалба/ и с решение № 121/13.01.2021 г. по гр.д.№ 936/2020 г. на ІІ гр.о./ Същият въпрос се поставя и в изложението към втората касационна жалба. Според касаторите, противоречието се състои в това, че още с отговора на исковата молба, те са навели довод, че следва да се установи, че закупените от тях имоти са идентични с тези, за които ищецът твърди, че е притежавал право на строеж, но съдът отказал събиране на поисканите доказателства, приемайки, че липсва спор относно фактите, въз основа на които ищецът твърди, че се легитимира като собственик на имотите. Съдебната практика приема, че обектът на ревандикация следва да бъде надлежно индивидуализиран в исковата молба чрез посочване на съответните признаци (решение №81 от 24.07.2019г. по гр.д.№3752/2018г. на II г.о. на ВКС), че при спор по делото за идентичността на претендирания имот и имота, за който ответникът твърди, че притежава, следва да бъде установена идентичност, но това може да стане не само чрез заключение на СТЕ, а като съдът извърши преценка на събраните писмени и гласни доказателства. /скици, в които са посочени нот. актове, удостоверения за идентичност, еднакво описание на имотите в документите за собственост или взаимно препращане към такива документи и строителни книжа/. Експертиза се назначава когато съдът има необходимост от специални знания каквито не притежава, за да формира фактически извод и в този случай, ако те не сочат доказателства, той е длъжен да им даде указания за необходимостта от експертиза или сам да я назначи. Ако страните са поискали изслушване на СТЕ за установяване на идентичността, съдът е длъжен да допусне експертизата, независимо от притежаваните от самия него специални знания и умения в тази насока. /решение №121/14.06.2016г. по гр.д.№6282/2015г. на I г.о. на ВКС/ По настоящото дело съдилищата по същество са установили наличието на идентичност по описанието на имотите в документите за собственост /нот. актове, апорти/ и строителните книжа и удостоверението за въвеждане в експлоатация, като при проследяване се установява и връзката между тях, а апартаментите са описани в исковата молба с идентификаторите, които са уникални номера за територията на България, указващи и точното местонахождение на обекта в страната. Ответниците не са поискали назначаване на СТЕ с ясна и конкретна задача за установяване на идентичност, каквато счита, че не е установена от доказателсктвата по делото. Затова съдът не констатира противоречие на въззивното решение със съдебната практика по този въпрос. Следващите въпроси в изложението към първата касационна жалба са: Може ли добросъвестния владелец да задържи веща до получаване на сумата, с която се е увеличила стойността й благодарение на извършените подобрения в нея? Следва ли да се установи увеличената стойност на имота, в който добросъвестният владелец е извършил подобрения при направено искане по чл. 72, ал.1 ЗС? Възниква ли вземане за подобрителя на чужд имот, когато вложените средства и труд са довели до увеличаване на стойността му? Касаторите твърдят противоречие с ТР №111 от 1.XI.1962г. по гр.д.№104/62г. на ОСГК на ВС; решение №141 от 30.11.2015г. по гр.д.№2944/2015г. на ВКС, II г.о.; решение №2700 от 19.11.1960г. по гр.д.№8111/1960г. на ВС, I г.о.; решение №40 от 11.04.2018г. по гр.д.№2004/2017г. на ВКС, III г.о.; решение №199 от 14.11.2016г. по гр.д.№1998/2016г. на ВКС, I г.о., поради това, че след като съдът е приел, че ответниците владеят процесните имоти, е следвало да разгледа исканията им за извършени подобрения и право на задържане по чл.72, ал.1 и ал.3 ЗС, своевременно заявени, като не е констатирал пропуските на първата инстанция да даде указания за уточнение за доказването им и събиране на доказателства по това възражение. С ТР №111 от 1.XI.1962г. по гр.д.№104/62г. на ОСГК на ВС е прието, че „добросъвестният владелец - ответник по ревандикационния иск, може да поиска плащане за подобренията не само с насрещен иск, но и по пътя на възражението. Възражението за задържане обхваща и искането за плащане на увеличената стойност на имота, дължаща се за направените подобрения“. В същия смисъл е и приетото в Решение №2700 от 19.11.1960г. по гр.д.№8111/1960г. на ВС, I г.о. В настоящият случай макар РС да е отказал да приеме и да се произнесе по възраженията за подобрения и признаване право на задържане поради неуточнеността му, тъй като са заявени в срока, въззивната инстанция се е произнесла по тях в мотивите на решението, като ги е приела за неоснователни, защото заявили ответниците са придобили апартаментите в хода на производството за нищожност на предходна сделка след вписване на исковата молба и поради това са недобросъвестни, т.е. неприложим е чл. 72, ал.1 ЗС а няма данни и ищеца да е узнал да е изразил съгласие за извършване на подобренията от касаторите, поради което е неприложим и чл. 74 ЗС. Като допълнителен аргумент е изложено и това, че част от претендираните подобрения са движимости, чието отделяне е възможно без увреждане на апартамента /душове, мивки, батерии, кухненска мебел и домакинска техника/. Следователно въззивното решение не е постановено в противоречие с това тълкувателно решение. Решение №141 от 30.11.2015г. по гр.д.№2944/2015г. на ВКС, II г.о., в което е прието, че „добросъвестният владелец има право на задържане върху имота до заплащане на подобренията, които са извършени преди да узнае за заведения срещу него иск за собственост“ е общата хипотеза, когато до предявяване на иска за собственост не е имало други спорове. В настоящия случай придобиването на права от ответниците е в хода на процеса за нищожност на сделката от 16.02.2015 г., по която е участвал ответникът по настоящият спор ”Валиалинтекс Груп Инк” и е обвързан от решението, както и последващите преобретатели от него, придобили след вписване на исковата молба за прогласяване на нищожност. Поради това цитираното решение е неприложимо към настоящия казус. Приетото в решение №40 от 11.04.2018г. по гр.д.№2004/2017г. на ВКС, III г.о., че „подобрение има, когато вложените материали, средства и труд са довели до увеличаване на стойността на чужд имот, а за подобрителя винаги възниква вземане за стойност поради неоснователно обогатяване срещу собственика/ съсобственика, стига извършеното да не е в изпълнение на договорно задължение“ е извадено от контекста и не държи сметка за въпроса, по който е допуснато касационно обжалване по посоченото дело и е даден отговор. Задължителната съгл. чл. 130 ЗСВ съдебна практика на ВС – т.8 от ПП-6-74 приема, че „движимостите, които могат да бъдат отделени без съществено увреждане на имота, не подлежат на заплащане, тъй като не представляват подобрение“ и въззивната инстанция се е съобразила с тази съдебна практика. Приетото в решение №199 от 14.11.2016г. по гр.д.№1998/2016г. на ВКС, I г.о., че добросъвестният владелец и приравненият към него недобросъвестен владелец, който подобрява имота, при ревандикирането на този имот обеднява за сметка на собственика, тъй като подобренията като принадлежност към главната вещ на основание чл. 97 ЗС или чл. 92 ЗС /когато подобренията представляват постройка/ остават притежание на собственика на земята. Претендираните подобрения по настоящото дело не са сграда и е неприложим чл. 92 ЗС. По определение присъединяването по чл. 97 ЗС предполага присъединената вещ да не може да се отдели без съществено повреждане на главната вещ. Това кореспондира на определението за недвижима вещ в чл. 110, ал.1 ЗС. Претендираните като подобрения душове, мивки, батерии, кухненска мебел и домакинска техника нямат характеристиката на трайно прекрепени към апартамента, отделянето на които ще доведе до „съществено повреждане на главната вещ“. Предвид изложеното, не се констатира противоречие на въззивното решение с това решение. Дори да се съобрази, че се претендира и поставяне на облицовка от керамични плочки, за да се уважи възражение за подобрения и право на задържане следва да са налице и останалите предпоставки, а по настоящия спор не се установява ответниците да са извършили подобренията като добросъвестни владелци или да са приравнени на тях недобросъвестни подобрители, защото не се установява подобренията да са направени със знанието и без противопоставянето на собственика / чл. 74, ал.2 ЗС/. Така поради липса на противоречие на въззивното решение с цитираната от касаторите съдебна практика, не се допуска касационно обжалване по тази група въпроси. Следващият въпрос е: .Длъжен ли е съдът да се произнесе по направеното възражение за извършени подобрения и право на задържане на процесните имоти в хипотеза, при която възражението е своевременно въведено в спорния предмет с отговора на исковата молба, но не е прието за разглеждане от първоинстанционния съд, съответно не е разгледано в обжалваното пред въззивния съд решение? Твърди се противоречие с решение №71 от 10.03.2015г. по гр.д.№7189/2014г. на ВКС, IV г.о.; решение №52 от 23.07.2018г. по гр.д.№1455/2017г. на ВКС, I г.о.; решение №70 от 28.03.2016г. по гр.д.№5182/2015г. на ВКС, III г.о., поради това, че въззивният съд. С решение № 24 от 25.02.2022 г. по гр.д.№ 2617/2021 г. на ВКС, І гр.о. по този въпрос, по аналогичен казус е прието, че когато в производството пред първоинстанционния съд е въведено своевременно възражение за право на задържане за извършени подобрения в имота, предмет на ревандикация, с отговора на исковата молба, но не е прието за разглеждане от първоинстанционния съд и съответно не е разгледано от него, въззивният съд е длъжен да приеме така заявеното възражение за разглеждане и да се произнесе по него, ако възражението за подобрения, което правото на задържане обезпечава, бъде надлежно уточнено. В настоящия случай по първоинстанционните гр.д.№ 524/2018 г., гр.д.№ 525/2018 г., гр.д.№ 527/2018 г. гр.д.№ 529/2018 г., обединени заедно с други дела във въззивното производство за постановяване на общо решение са направени уточнения. В мотивите на решенията по тези дела и по гр.д. № 531/2018 г. и гр.д. № 533/2018 г. на РС-Балчик е обсъдено, че възраженията за подобренията са нередовно заявени, не са уточнени в хода на производството по стойност и вид на дейностите: необходими, полезни или луксозни, не са представени доказателства за направата им, поради което не следва да бъде разглеждано възражението за право на задържане на съответните апартаменти. По гр.д.№ 526/2018 г. на РС-Балчик е уточнено и оставено без уважение като недоказано заявеното от А. А. Н. възражение за право на задържане на имота до заплащане на увеличената му стойност в резултат на извършени в него до 2015 г. подобрения, изразяващи се в циклене, фугиране, кристализация и полиране на подова настилка от мрамор; доставка и монтаж на моноблок и мивка за банята; доставка и монтаж на бойлер; доставка и монтаж на кухненско обзавеждане – 4 броя долни и 4 броя горни кухненски шкафове, мивка и смесителна батерия в размер на сумата от 4 500 лв. Въззивната инстанция е обсъдила и се е произнесла по възраженията за подобрения и признаване право на задържане в мотивите на решението, но ги е приела за неоснователни поради това, че не са налице предпоставките нито на чл. 72 нито на чл.74, ал.2 ЗС, поради което е уважила исковете по чл. 108 ЗС и в осъдителната им част. Изложените мотиви и краен извод за неоснователност не зависят от това дали възражението за подобрения е конкретизирано по пера и стойност. Затова по този въпрос не се допуска касационно обжалване. Затова съдът приема, че отговора на този въпрос не влияе върху крайният извод за спора Следващият процесуален въпрос е: Когато първоинстанционният съд е приел определени факти за безспорни, поради което е уважил иска, без да дава указания на ищеца да представи доказателства за тези факти, длъжен ли е въззивният съд в образуваното по въззивна жалба на ответника производство, ако с оглед твърденията във въззивната жалба установи, че тези факти са спорни, да даде указания и възможност на ищеца да представи доказателства за тях? Твърди се противоречие с ТР №1 от 09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС; решение №189 от 28.11.2017г. по гр.д.№734/2017г. на ВКС, I г.о., защото ищецът не е провел пълно и главно доказване на правата, които претендира, не е представил доказателства за съществените елементи на предявените искове, но въпреки това те са уважени въз основа на служебно въведени от съда предположения, че ответниците владеят конкретни имоти, за които „Олд Тауър 7“ ЕООД притежава право на строеж. Този въпрос не кореспондира на доказателствата по делото. С исковата молба и в хода на производството, ищецът е представил писмени доказателства, които установяват правата му върху процесните имоти, представени са доказателства и относно това, че сделките, сключени от ответниците не са имали транслативно действие, защото първата е призната за нищожна с участието и на преобретателя по следващата, а последващите са склучени след вписване на исковата молба за нищожност. Безспорно е установено от доказателствата по нетранслативните сделки и че ответниците са във владение на имотите, което кореспондира и на заявеното от тях в отговорите на исковата молба. Когато релевантните факти са установени по делото, не се налага съдът да дава указания за разпределението на доказателствената тежест. Затова този въпрос не кореспондира на даните и доказателствата по делото и е неотносим към изхода на делото. Видно от изложеното относно мотивите на въззивният съд, той е обсъдил събраните по делото доказателства, които са относими към релевантните за изхода на спора факти и не е основал решението си само на избрани от него доказателства, поради което въззивното решение не е постановено в противоречие с посочените от касаторите решение №65 от 30.07.2014г. по гр.д.№1656/2013г. на II г.о. на ВКС; решение №149 от 03.07.2012г. по гр.д.№1084/2011г. на III г.о. на ВКС; т.3 от ППВС №1 от 13.07.1953г. Затова по въпроси 3.1 и 3.2 от изложението към първата касационна жалба не се допуска касационно обжалване. Касаторите твърдят противоречие с решение №177 от 31.12.2020г. по гр.д.№293/2010г. на IV г.о. на ВКС; решение №331 от 04.07.2011г. по гр.д.№1649/2010г. на IV г.о. на ВКС; решение №546 от 01.12.2010г. по гр.д.№966/2009г. на III г.о. на ВКС; решение №96 от 03.12.2020г. по гр.д.№1076/2020г. на II г.о. на ВКС; решение №160-А от 16.12.2020г. по т.д.№2156/2019г. на II т.о. на ВКС; т.3 от ППВС №1 от 13.07.1953г.; решение №91 от 21.04.2016г. по гр.д.№4497/2015г. на III г.о. на ВКС, както и с решения № 122/23.07.2015 г. по гр.д.№ 291/2015 г. на ВКС, І гр.о., решение № 129 от 13.07.2011 г. по гр.д.№ 72/2010 г. на ВКС І гр.о. и решение № 359 от 21.07.2010 г. по гр.д.№ 1205 /2009 г. на ВКС, ІІ гр.о. по въпросите: Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички относими и допустими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните и да изложи собствени мотиви по съществото на спора? Кои обстоятелства могат да се приемат за безспорни? Длъжен ли е съдът да мотивира преценката си кои факти счита за безспорни и неподлежащи на доказване? Излагат съображения, че въззивният съд не се е произнесъл по наведените от тях оплаквания за процесуалните нарушения на първоинстанционния съд и за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение. Във въззивните жалби касаторите са заявили оплаквания за недоказана идентичност, неправилно определяне на приложимото право, непроизнасяне по възражението за упражняване право на задържане до заплащане на подобренията и отказ за допускане на доказателства по него. Повдигнати са въпросите: влязло ли е в законна сила и кому е противопоставимо съдебно решение относно нищожността на договор за продажба на недвижими имоти, постановено по друго гражданско дело; кому принадлежи правото на собственост върху 78 апартамента, разгледал ли е районния съд всички възражения и доводи на участниците в процеса и формирал ли е фактическите си и правни изводи след преценка на всички относими доказателства и съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест, налице ли е основание за упражняване на фактическа власт от ответниците върху спорните имоти. От изложеното за съдържанието на мотивите на въззивното решение е видно, че тези заявени оплаквания във въззивните жалби са обсъдени, но са приети за неоснователни. Затова по този въпрос, съдът не е процедирал в противоречие с цитираната съдебна практика, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК по тази група въпроси. С последните три цитирани /решения решения № 122/23.07.2015 г. по гр.д.№ 291/2015 г. на ВКС, І гр.о., решение № 129 от 13.07.2011 г. по гр.д.№ 72/2010 г. на ВКС І гр.о. и решение № 359 от 21.07.2010 г. по гр.д.№ 1205 /2009 г. на ВКС, ІІ гр.о./ е разгледан въпроса за правната квалификация на претенция за подобрения, като е посочено, че определянето на правната квалификация е дейност на съда по приложението на материлания закон, която се извършва въз основа на фактическите твърдения и петитума в исковата молба, като съдът не е обвързан от посочената от ищеца правна квалификация. Конкретизирано е, че ако съдът констатира недобросъвестно владение, при установени от него по делото данни за извършени подобрения и тяхната стойност, той е длъжен да се произнесе по претенцията на друго правно основание / чл. 74, ал. 1 ЗС / въпреки дадената от ищеца правна квалификация на иска като иск по чл. 72, ал. 1 ЗС. Отговора е даден във връзка с „предявен иск за заплащане на обезщетение за извършени подобрения в чужд имот“, а не по възражение за заплащане на подобрения и признаване право на задържане, по които са заявени от касаторите оскъдни факти и като подобрения се претендират и движимости. Право на задържане, като правоотлагащо възражение може да се признае само при заявено възражение за подобрения и доказване качеството на добросъвестен владелец или на недобросъвестен владелец, който е извършил подобренията със съгласието и без противопоставянето на собственика, каквито качества ответниците нямат. Затова съдът приема, че възивното решение не е постановено в противоречие с тези три решения. Последната група въпроси в изложението по първата касационна жалба са: Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по направени доказателствени искания, които не са допуснати поради пропуск на първоинстанционния съд, при наличие на оплакване за това във въззивната жалба? Може ли въззивният съд служебно да назначава експертизи за изясняване на факти, които не са били доказани в първата инстанция при направено изрично оплакване във въззивната жалба? Според касаторите по така формулираните въпроси въззивният съд се е отклонил от практиката на ВКС, обективирана в ТР №1 от 09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС; решение №104 от 10.12.2020г. по т.д.№2372/2019г. на I т.о. на ВКС; решение №120 от 29.01.2020г. по т.д.№3130/2018г. на II т.о. на ВКС; решение №117 от 07.05.2012г. по гр.д.№1098/2011г. на ВКС. С определения № 263/ 04.04.2019 г. и определение № 260304/29.10.2021 г. по в.гр.д.№ 223/2019 г., Добрички окръжен съд се е произнесъл по заявените доказателствени искания от всички въззивници, поради което първият въпрос не кореспондира на данните по делото. Уважено е искането да се изиска информация от Варненски апелативен съд в кои части е влязло в сила Решение №121/20.10.2016г. по т. д. № 58/2015г. на ДОС, но цялото дело не е изискано поради това, че продължава разглеждането му в други части. Не е уважено искането за допускане на СТЕ за оценка на подобренията, което е мотивирано с това, че подобренията са нередовно заявени, защото не са уточнени по вид и време на извършване. С оглед мотивите, изложени от въззивният съд, поради които са приети за неоснователни възраженията за подобрения и упражняване право на задържане /част от твърдените подобрения са движимости, ответниците не са добросъвестни владелци или приравнени на тях недобросъвестни, извършили подобренията със знанието и без противопоставянето на собственика/, недопудскането на СТЕ е ирелевантно за изхода от спора. Касаторите по първата касационна жалба се позовават и на основанието по чл. 280, ал.2 ГПК. Съгласно тази разпоредба, независимо от предпоставките по ал.1, съдебният акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. В конкретния случай въззивното решение е валидно и допустимо. Не се констатира и „очевидна неправилност“ на обжалваното решение по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Позоваването на това основание е бланкетно. Съдът не констатира нарушения на основните начала на гражданския процес, а съдържанието на мотивите и диспозитива на съдебния акт съответсват на изискванията. Основанието по чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност предполага неправилността да е съществена до степен, че да може да се установи от касационната инстанция от съдържанието на съдебния акт, без да се извършва същинският касационен контрол по оплакванията в касационната жалба за противоречие с материалния закон, за допуснати съществени процесуални нарушения или за необоснованост на изводите. Очевидно неправилен е съдебен акт, когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма или когато закона е приложен в неговия противоположен смисъл. Като очевидно неправилен се квалифицира и въззивен съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Такива пороци, съдът не констатира. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК. Наведеното основание за допускане до касация по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК в изложението по тази касационна жалба, съдът вече обсъди. По допускане касационната жалба, подадена от И. И. К.: И. И. К. обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено потвърдено решение № 121/08.08.2019 год. по гр.д.№ 530/2018 год. на Районен съд Балчик, с което е уважен иска по чл. 108 ЗС за обект с идентификатор: 39459.29.618.17.13, с посочен адрес. Той е купил дози имот с договор от 19.10.2015 г., сключен с н.а. №95 т.V рег.№ 3937 д.№662/2015 г. вписан с вх.рег.№ 2502/19.10.2015 г., акт №47, т.VІІ, д.№1082/2015 г. Този касатор не е заявявал възражение за подобрения и признаване право на задържане. В изложението се твърдят основанията по чл. 280, ал.1 т. 1-3 ГПК. Първия въпрос в изложението е: от кой момент се прекратява представителната власт на управителя на дружеството при сделка с имот - от момента на вземане на решението от общото събрание или от момента на вписване в търговския регистър. Твърди се противоречие с решение № 55/16.05.2017 г. по гр.д.№ 60167/2016 г. на ВКС, 1 гр.о. и решение № 7882/13.07.2007 г. по адм..д.№ 3633/2006 г. на ВАС, в които е прието, че за третите лица, решението на общото събрание има действие от вписването му в търговския регистър. Този въпрос е имал значение за производството по иска. предмет на т. д. № 58/2015г. (към което са присъединени т.д.№ 83/2015 год. и т.д.№ 88/2015 год.) на Добрички окръжен съд за нищожност поради липса на съгласие на договора, сключен с н.а. №113, т.1, нот. д. №63/16.02.2015г. на нотариус с рег. №109, с който „Олд Тауър 7“ ЕООД, продава на „Камерай ЛТД” -Белиз, правото на собственост върху 86 бр. самостоятелни обекти в поземлен имот с идентификатор ***, един от които е продадения на касатора обект. Постановеното по него Решение №121/20.10.2016г., с което този договор е прогласен за нищожен на три основания не е обжалвано и е влязло в сила. По настоящото дело този въпрос не може да се обсъжда и е без значение /по изложените съображения по следващите въпроси/, поради което по него не се допуска касационно обжалване. Следващите два въпроса са: Поражда ли транслативен ефект за преобретателя нищожна сделка, сключена преди вписване на исковата молба? С Решение № 50055 от 16.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3742/2021 г., I гр. о. е прието, че когато частен правоприемник на купувача не е бил страна по делото за прогласяване на нищожността на правната сделка, по силата на която купувачът е придобил недвижим имот, решението по това дело има сила на пресъдено нещо по отношение на частния правоприемник, само ако той е придобил имота от купувача по оспорваната сделка след вписване на исковата молба за нищожността или след влизане в сила на решението за прогласяване на нищожността. Добричкият окръжен съд е приел за установено, че исковата молба за прогласяване нищожност на договора, сключен с н.а. №113, т.1, нот. д. №63/16.02.2015 г., подадена 15.04.2015 г. е вписана на 04.05.2015 г. В производството по т.д.№58/2015 год. на Добричкия окръжен съд, към което е било присъединено т.д.№ 88/2015 г. е участвал като ответник праводателя на този касатор ”Валиалинтекс Груп Инк” и той е обвързан от силата на пресъдено нещо, формирана с решение № 121/20.10.2016 г. за нищожност на тази сделка, поради което той не придобива права от „Камерай“ ЛТД по следващата сделка от 20.03.2015 г., която е действителна, но не прехвърля вещни права. Касаторът И. И. К. е последващ преобретател, който е сключил с ”Валиалинтекс Груп Инк” договор за придобиване на обект с идентификатор ***с н.а. №95 т.V рег.№ 3937 д.№662/2015 г. вписан с вх.рег.№ 2502/19.10.2015 г., т.е. след вписване на исковата молба за прогласяване нищожността на сделката с предходен преобретател, поради което и той е обвързан от действието на решението за прогласяване на нищожност предвид правилото на чл. 226, ал.3 ГПК, поради което не придобива вещни права. Така като резултата, постановен с въззивното решение по отношение на този касатор е съобразено с тази съдебна практика, относима към поставеният въпрос, поради което не е налице основание за допускане до касация по него по тази касационна жалба. Тъй като този касатор е сключил сделката, на която се позовава за придобиване на вещни права след вписване на исковата молба за нищожност на сделка на предходен праводател на неговия праводател, е неотносим и въпроса „добросъвестно ли е третото лице, придобило имота преди вписване на исковата молба“. Съдебната практика - Решение № 491 от 7.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1348/2009 г., I г. о., решение № 93/08.12.2020 г. по гр.д.№ 3414/2019 г. на ВКС, ІІ гр.о. приема, че вписването на исковата молба по иск по чл. 108 ЗС има само оповестително действие не защитава правата на третото лице, когато актът на неговия праводател е прогласен за нищожен. В този случай отпадат правата и на третото лице без оглед на това дали е било добросъвестно. По същите аргументи е неотносим към крайният резултат по спора с ответник И. И. К. въпроса: „следва ли страната, която се е позовала на нищожно решение между страните да изчерпи всички доводи, обосноваващи нищожността на сделката и при правен спор с преобретателя на имота“. Както вече се посочи, поради това, че е последващ преобретател, сключил сделка за придобиване на вещни права след вписване на исковата молба на прогласяване нищожност на сделка на предходен преобретател, той е обвързан от решението за прогласяване на нищожност. Затова въпросът не определя изхода от спора и по него не се допуска касационно обжалване. Цитираното от касатора ТР № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС е неотносимо към този въпрос. То се отнася за това кога съдът може да констатира в мотивите на решението нищожност на сделка и без да има възражение или позоваване на нищожност от страна по делото. В настоящият случай нищожност на сделката от 16.02.2015 г. е констатирана по иск с влязло в сила решение на първа инстанция и този касатор е обвързан, съгласно правилото на чл. 226, ал.3 ГПК от него защото е сключил сделка за придобиване на един от апартаментите, предмет на нищожната сделка след вписване на исковата молба по чл. 26 ЗЗД. Формулиран е и въпрос за задължението на ищеца да индивидуализира вещта, предмет на иска по чл. 108 ЗС, по което съдът вече изложи съображения по аналогични въпроси по другата касационна жалба. Поставен е въпроса: следва ли ищецът по иск по чл. 108 ЗС да докаже настъпило общо правоприемство от праводателя си? Въпросът се поставя във връзка с активната процесуална легитимация на ищеца. Представено е извлечение от фирменото досие към 14.03.2017 г. доказващо, че ищцовото дружество е регистрирано като ЮЛ и това определя правосубектността му и правото му да предяви иск по чл. 108 ЗС. Относно активната материално правна легитимация /дали ищеца се легитимира като собственик/, въззивната инстанция подробно е изложила мотиви като е проследила правоприемството на вещните права и конкретно как ищеца е придобил правото на строеж за обектите от фаза /етап/ ІІІ и ІVа от строителството. Строителното разрешение е за поетапно изграждане на комплекса, а проследяването на нотариалните актове във връзка със строителното разрешение и разрешението за ползване установяват идентичност и правоприемството. Следователно възраженията за недоказана активна материално правна легитимация на ищеца са обсъдени във въззивното решение и то не противоречи на Решение № 55/03.04.2014 г. по т.д.№ 1245/2013 г. на ВКС, І т.о. и Решение № 263/24.06.2015 г. по т.д.№ 3734/2013 г. на ВКС, І т.о. и решение № 111/03.11.2015 г. по т.д.№ 1544/2014 г. на ВКС, ІІ т.о. В обобщение не са налице наведените основания по чл. 280, ал.1, т.1 и ал.2 ГПК и по двете касационни жалби, поради което не се допуска касационно обжалване. Ответникът по касация „Олд Тауър 7“ ЕООД претендира деловодни разноски, но не доказва да е направил такива за тази инстанция. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение