Определение № 491 от 23.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4123/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. П. В. и В. Б. В.с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски апелативен съд № 140 от 01.08.2022 г. по гр.д.№ 247/ 2022 г., с което частично е отменено и частично е потвърдено решение на Пловдивски окръжен съд от 31.01.2022 г. по гр.д.№ 516/ 2021 г. и като краен резултат касаторите са осъдени да заплатят солидарно на Т. Б. К. 35 970,33 лв, съставляваща незаплатен остатък от сумата от 67 277,77 лв, която Т. К. е заплатила на 03.04.2018 г. за пълно погасяване на дълга на В. В. към „Банка ДСК" ЕАД по договор за кредит от 25.03.2005 г., законната лихва върху тази сума от 19.02.2021 г. до окончателното й изплащане, както и сумата 5 385,56 лв съставляваща обезщетение в размер на законната лихва за забава върху главницата за периода 31.08.2019 г.-19.02.2021 г., като исковете са отхвърлени за разликата до пълните предявени размери съответно от 36 717,46 лв и 5 497,86 лв и е разпределена отговорността за разноските по делото. Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена само от ответниците, по валидността на това решение няма съмнение, поради което в отхвърлящата исковете част то е влязло в сила. Като основание за допускане на обжалвания акт до касационен контрол жалбоподателите поддържат очевидна неправилност на изводите на въззивния съд за действителните отношения между страните и допуснати процесуални нарушения в процеса на доказване. Освен това поставят следните /уточнени и синтезирани при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС/ въпроси: определен ли е срокът за изпълнение на задължението на длъжник по чл.155 ал.1 ЗЗД или за поставянето му в забава е необходимо той да узнае за извършено от приобретателя на ипотекирана вещ плащане на ипотекарния кредитор или да му бъде отправена покана по чл.84 ал.2 от ЗЗД; кои придобити по време на брака чрез договор за банков кредит недвижими имоти могат да служат за задоволяване нужди на семейството и солидарно задължени ли са съпрузите за връщане на кредита, ако имотите не служат за задоволяване на такива нужди; кои са годните доказателства за установяване, че придобити по време на брака имоти с договор за банков кредит служат за задоволяване на нуждите на семейството и кой носи доказателствената тежест за установяване на това обстоятелство; длъжен ли е въззивният съд да подложи на преценка причините, поради които страна по делото е пропуснала да направи в срока по чл.133 ГПК възражения и доказателствени искания и в случай на особени непредвидени обстоятелства да уважи направените пред него доказателствени искания. Жалбоподателите поддържат, че тези въпроси са разрешени в обжалваното решение в противоречие с практиката на ВКС, както и че имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Ответната по касация страна Т. Б. К. оспорва жалбата с доводи по същество, без да взема изрично становище по наличието на основания за достъп до касационен контрол. Жалбата е допустима, а основателно е и искането за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд приел за установено, че на 25.03.2005 г., между „Банка ДСК" ЕАД и ответника В. В. бил сключен договор за кредит в размер на 256 000 лв, за покупка на недвижими имоти в [населено място] - празни дворни места - имоти пл.№***и пл.№***, включени в УПИ - * от кв.2 по плана на ПУ „П. Х.", апартамент „А" на трети жилищен етаж, със застроена площ от 84.00 кв.м., находящ се в сграда, построена в дворно място - УПИ **** от кв.547 по плана на V-та градска част, заедно с 1/38 ид.ч. от това дворно място; както и паркоместа №№ 3, 4 и 5 съответно с площ от 13,20 кв.м., 12,30 кв.м. и 12,30 кв.м. в подземен паркинг, находящ се на приземния етаж на сграда, находяща се в УПИ *** от кв.187 по плана на [населено място], ведно с 2.46 % ид.ч. от дворното място. Кредитополучателят В. се съгласил да гарантира отпуснатия му кредит с ипотеки върху тези недвижими имоти, а съпругата му /ответницата В./ била уведомена за кредита и й било известно, че носи солидарна отговорност за издължаването му по силата на чл.25 ал.2 СК. Договорът бил подписан и от двамата ответници. На 28.03.2005 г. в полза на банката била вписана законна ипотека върху посочените имоти. Същите имоти, с изключение на апартамента, ответниците продали на ищцата на 12.04.2005 г. На 03.04.2018 г.ищцата заплатила за окончателното погасяване на кредита общо 67 277,77 лв и на 17.04.2018 г. банката дала съгласие за заличаване на ипотеката. На 20.04.2018 г., ищцата продала поземлените имоти на „Г." ООД. Ответниците периодично превеждали по сметка на ищцата суми за погасяване на задължението по кредита в общ размер 37 909,68 лв. При приспадане на начислената законна лихва към момента на всеки превод, остатъкът от незаплатена главница възлизал на 35 790,33 лв, а от лихвата за забава - 5 385,56 лв. При тези фактически констатации съдът извел, че искът е основателен по отношение на двамата ответници, тъй като ищцата, в качеството й на ипотекарен длъжник за чужд дълг, погасила обезпеченото с ипотеката задължение и встъпила в правата на ипотекарния кредитор. Макар договорът за кредит да бил сключен само с ответника, в него ответницата декларирала, че са налице условията по чл.25 ал.2 СК /отм./ и че тя ще отговаря солидарно за погасяване на задълженията. Отхвърлил възраженията на ответниците, че закупените със средствата от кредита имоти не били предназначени за задоволяване на нужди на семейството, като посочил, че имотите увеличават благосъстоянието на семейството и че няма данни те да са предназначени за стопанска дейност само на ответника Василев. Съдът приел също, че вземането на ищцата е без определен ден за изпълнение, тъй като не можело да се приложи по аналогия разпоредбата на чл.143 ал.1 ГПК /вероятно съдът е имал предвид разпоредбата на чл.143 ал.1 ЗЗД/. Ответниците обаче били узнали най-късно на 08.05.2018 г. за извършеното от ищцата плащане и от тази дата те дължали законна лихва за забава. По доводите на ответниците, че незаконосъобразно им било отказано събиране на доказателства в първоинстанционното и въззивното производство, въззивният съд посочил, че е настъпила преклузия. В отговора срещу исковата молба ответниците не направили никакви фактически възражения и искания за доказателства, като за това не били налице извинителни причини. При тези мотиви на инстанцията по същество, първият от поставените като основание за допускане на касационното обжалване правни въпроси обуславя обжалваното решение, защото въззивният съд е приел, че длъжникът по вземане, възникнало на основание чл.155 ал.1 ЗЗД, се поставя в забава и дължи обезщетение в размер законната лихва от момента на узнаване на факта за извършено от приобретателя на ипотекираната вещ плащане на ипотекарния кредитор. Основателно касаторите поддържат, че различно разрешение на този въпрос е дадено в решение № 187/ 10.05.2022 г. по т.д.№ 607/ 2009 г., II т.о. и в решение № 24/ 23.04.2013 г. по гр.д. № 308/ 2012 г., IV г.о., ВКС, поради което по него следва да се допусне касационно обжалване на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Останалите поставени въпроси и правните доводи на срещупоставените страни съдът ще обсъди при разглеждане на жалбата по същество. По тези съображения Върховният касационен съд