Определение № 4838 от 24.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4294/2024 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по подадени три касационни жалби срещу въззивно решение № 10014/08.07.2024 г. по в. гр. д. № 4618/2019 г. на АС - София, с което, в резултат на потвърждаване на първоинстанционното решение № 7089/14.11.2018 г. по гр. д. № 20044/2014 г. на Софийския градски съд в частта по исковете с основание чл.45 ЗЗД и чл.49 ЗЗД, са осъдени всеки от ответници Г. П. Т. и Е. П. М. / двамата конституиран и по реда на чл. 227 ГПК на мястото на починалия първоначален ответник П. Г. Т. / да заплати, солидарно с ответника Университетска многопрофилна болница за активно лечение „Александровска“ ЕАД, на ищеца И. М. М. сума от по 12 000 лева (за болницата общо 24 000 лв.) главница, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от забравено чуждо тяло при операция на 26.05.2010 г., ведно със законната лихва, считано от 26.05.2010 г. до окончателното плащане. Със същото въззивно решение е потвърдено и първоинстанционното решение № 2735/16.04.2019 г. в частта, в която е оставена без уважение молбата по чл.250 ГПК на УМБАЛ „Александровска“ ЕАД. В частта, в която исковете на ищеца за обезщетение са отхвърлени за разликата над уважения размер общо 24 000 лв., до предявения такъв от 30 000 лв., първоинстанциноното решение като необжалвано е влязло в сила и не е било предмет на въззивното производство. Касационните жалби са подадени поотделно от всеки от тримата ответници. С касационна жалба от ответника Университетска многопрофилна болница за активно лечение „Александровска“ ЕАД /УМБАЛ „Александровска“ ЕАД /, подадена чрез пълномощник адв.К. П. от АК - П., се твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния, процесуалния закон и е необосновано. В изложението към нея по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи наличието на основания за допустимост на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. С касационна жалба от ответника Г. П. Т., подадена чрез адв.Ц. П. от САК, се поддържа, че обжалваното въззивно решение в частта по деликтните искове, уважени при условията на солидарност, е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, и необоснованост. В изложението към нея по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди наличието на основания за допустимост на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, също и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. С касационна жалба от ответника Е. П. М., подадена чрез адв. И. Ц. – САК, се поддържа, че обжалваното въззивно решение в частта по уважените деликтни искове при условията на солидарност, е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. В изложението към нея по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди наличието на основанието за допустимост на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. От страна на Г. П. Т. е подаден в срока по чл.287, ал.1 ГПК общ писмен отговор по касационните жалби на другите двама ответници, с който заявява, че същите са основателни. Ответната страна в касационното производство – ищецът И. М. М., чрез адв. М. П. от САК, в срока по чл.287, ал.1 ГПК с общ писмен отговор оспорва трите касационни жалби, като възразява, че не са налице основанията за допускане касационното обжалване по нито една от тях, а по същество, че същите са и неоснователни. Третото лице-помагач на ответниците Г. и Е. Т.- „ДЗИ-Общо застраховане“ ЕАД, не е взело становище по жалбите. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: Касационните жалби са подадени в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежни страни в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. Въззивният съд е посочил, че исковото производство е образувано по искова молба на И. М. М. против УМБАЛ „Александровска“ ЕАД и П. Г. Т. /починал в хода на процеса и заместен по реда на чл. 227 ГПК от наследниците си по закон, деца Г. П. Т. и Е. П. М./, за солидарното им осъждане да му платят парично обезщетение за причинените неимуществени вреди в следствие на забравено чуждо тяло - марля при първата операция в ответната болница за отстраняване възли на щитовидната жлеза, извършена от ответника П. Т. на 25.05.2010 г., причинило последващо трудно зарастване на оперативната рана, образуване на подутина на шията с болка, необходимост от почистване на мястото от гной, безсъние, нервност, изпотяване, прием на антибиотици, консултации с лекари, след около 1 година последвали още три операции в същата болница през 2011 г. за почистване на събиращата се гной, една проведена от същия лекар П. Т. - на 18.05.2011 г., на 25.07.2011 г. – непроведена, на 11.10.2011 г. –проведена вече от проф. Р. П., при която било извадена въпросната марля, след което раната заздравяла нормално. Наложила се и следваща операция на 19.03.2013 г. заради сраствания и за отстраняване на остатъчни възли по щитовидната жлеза, която не била отстранена напълно при първата операция. Отговорността на ответника д-р Т. се ангажира за неговото противоправно поведение – оставяне на марля 5/5 см. при извършената от него първа оперативна интервенция, в резултат на което е получил общо разстройство на здравето, причинено от чуждо тяло, търпял е продължително време болки и страдания във връзка с усложненията в общото му физическо състояние - незарастваща в продължение на около година и половина рана, която е гнояла постоянно. В следствие на гнойния процес е настъпила обща интоксикация на организма му, съпроводена с влошаване на здравословното му състояние- поддържане на фибрилитет, загуба на тегло, загуба на апетит. Претърпял е множество медицински манипулации по почистване на раната от гной, които са свързани с отрицателни изживявания. Бил е подложен на продължително антибиотично лечение, претърпял е нови оперативни интервенции, които са били свързани с риск за здравето му. Развил е хронична бактериална инфекция и резистентност към пости всички антибиотици. Вторият ответник - УМБАЛ „Александровска“ ЕАД се сочи да отговаря като възложител на работата на д-р П. Т. по трудово правоотношени, и затова отговорна с него солидарно за чужди и виновни действия. Сумата за обезщетение е определена от ищеца на 30 000 лв., за наследниците на д-р Т. разделно по 1/2, ведно със законната лихва, считано от 26.05.2010 г. до окончателното изплащане. Ответниците оспорват исковете. Първоначалният ответник д-р П. Т. оспорва да е действал противоправно, оспорва само той да е провел първата операция, защото са участвали още двама лекари и две медицински сестри, възразява, че не е срязвал при операцията мускули, където се твърди да е намерена марля, оспорва да е забравял марля и такава да е намерена при последваща операция, възразява, че ищецът не е уведомил лекуващите лекари за склонност към алергични реакции и непоносимост към хирургични конци. Привлеченото от ищеца трето лице-помагач „ДЗИ-Общо застраховане“ ЕАД, не е взело становище по иска. Ответникът УМБАЛ „Александровска“ ЕАД оспорва иска с възраженията, че не е доказан обективния факт на влошен здравословен статус на ищеца вследствие на неправилна диагностика или манипулация при болницата, че по физиологични причини е бил забавен оздравителния процес при ищеца, Оспорва да не е проведена третата операция- на 28.07.2011 г., оспорва при поредното постъпване на ищеца в ответната болница, в друга клиника, да е открита марля с размери 5/5 см., възразява още, че при всяка операция съществува допустим риск от странични ефекти и лекарствени реакции, което налага отсъствие на умисъл в действието на медицинските специалисти в посока увреждане здравето на пациента, което ограничава приложното поле на отговорността. Ответниците идентично възразяват, че причината за наличието на фисурни ходове, периодично отварящи се в областта на оперативния цикатрикс при ищеца е именно посоченото от хистологичния резултат № Ви 1222/26.05.2011 г., а именно меки тъкани с хроничен абсцес с обилие на гигантски клетки тип „чуждо тяло“ около хирургични конци. Решаващият съд е приел за безспорно по делото, че на ищеца са били направени всички посочени операции от лекарски екипи на ответната болница, че при три от тях е участвал ответника д-р Т. – работил по трудов договор с ответната болница, че д-р Т. е починал в хода на делото и заместен от законите си наследници син и дъщеря Г. Т. и Е. М.. По отношение на наследниците е прието, че отговарят разделно спрямо ищеца по предявения иск, макар и солидарно с ответната болница. По спорните факти, въззивният съд е обсъдил събраните по делото писмени доказателства и съдебно-медицински експертизи, вкл. и тези събрани във въззивното производство, както и събраните гласни доказателства. Заключението на в.л.д-р Г., специалист по съдебна медицина, е кредитирано от съда като компетентно, безпристрастно и обосновано, изградено въз основа на събраните по делото доказателства, на науката и професионални опит на експерта, и въз основа на заключенията на същото е прието, че установените при ищеца хроничен абсцес и фистулни ходове са единствено в резултат на забравеното чуждо тяло в оперативното поле при първата операция, че не е налице непоносимост на ищеца към хирургични конци, че при първия приема на ищеца на 25.05.2010 г. правилно е била поставена диагнозата и са били предприети адекватни на здравния статус на пациента действия, като правилно е била запазена част от левия лоб на щитовидната жлеза при първата операция. От показанията на свидетеля П. е установено, че свидетелят е направил оперативната ревизия на ищеца, при която е установил променени тъкани, пропити с много секрет и с гной, влакна и конци, нещо като малка марля. Извадил ги е и ги сложил върху друга марля, разчепкал находката и е предположил, че това е чуждо тяло. Според свидетеля е възможно от многото превръзки да се е събрало намереното, не може да каже с категоричност дали намереното е марля или конци, събрали се в резултат на множеството превръзки. Не си спомня да е казал на пациента, че е намерил марля с размери 5/5 см. След отстраняването на чуждото тяло раната се е затворила. След около половин година ищецът е дошъл с ехографско изследване, на което са били установени нови възли, останали от щитовидната жлеза от първата операция. Това е наложило втора операция за отстраняването им. На предявения му оперативен протокол № 23701, находящ се на л. 101 и 102 от делото, свидетеля сочи, че е написан с почерка на д-р М.. Свидетелят изяснява, че няма нормативно задължение да се тестват пациентите преди операцията за алергия от хирургични конци, както и че при първата операция, която е направил на ищеца, е търсел причината за абцеса, а не дали има рецидив на увреждането на щитовидната жлеза. Показанията на този сдвидетел въззивният съд е кредитирал с изключение на частта, в която заявява, че не е намерил марля 5/5 см. при операцията на ищеца, която той е направил, тъй като влизат в противоречие със събраните по делото доказателства и по-конкретно Епикриза от 13.10.2011 г., която свидетелят е подписал в качеството му на завеждащ отделение. От показанията на свидетелят М., съпруга на ищеца, относно възприети от нея лично факти и обстоятелства относно търпените от ищеца симптоми след първата операция- умора и раздразнителност, са кредитирани, при преценката им по чл.172 от ГПК като достоверни и убедителни. Обсъдени са и събраните пред въззивния съд, с оглед възраженията в жалбите, две тройни медицински експертизи. Първата, изготвена от проф. д-р С., д-р В. и д-р С., не е възприета от съда при преценката по чл.202 от ГПК, по изложените съображения, че с нея не се дава заключение по поставените въпроси, служи си с хипотези както и посочва, че за изясняване на въпроса за характера на оперативната находка, следва да се изслушат показанията на д-р М. и операционната сестра. Втората, изготвена от д-р П. П., д-р Р. М. и д-р Ал. М., е възприета като обоснована, логически свързана, обективна и безпристрастна, основавана на науката и опита на вещите лицата. Прието е, че това заключение дава пояснение за това какво представлява щитовидната жлеза, възлите при нея и диагностицирането им, също и категоричен извод, че има забравена марля при първата операция на ищеца и това чуждо тяло е било в основата на увреждане на здравето му. Марлята е намерена ретротрахеално в ложето на левия лоб. Възможно е поради наличието на марля ищецът да е имал липса на сън, нервност, изпотяване. Според експертите инцизията с кюртаж и лаваж представлява операция. В допълнение на горното, въззивният съд е подложил на преценка дали по делото са установени всички елементи от фактическия състав на предявения спрямо първоначалния ответник д-р Т. иск по чл.45 ЗДД, а именно действие или бездействие, което да е противоправно, настъпили вреди, причинна връзка между тях, и вина, която се предполага до доказване на противното. Съдът е посочил, че при иска за обезщетение на вреди, причинени от лекар, /т.нар. медицински деликт/, в допълнение се разкрива специфика, обусловена от това, че предоставянето на медицинска помощ се основава на правнорегламентирани принципи, на утвърдени от медицинската наука и практика методи и технологии- чл.79 от Закона за здравето/33/, и правото на медицинска помощ се осъществява на принципът на своевременност, достатъчност и качество - чл.81, ал.2, т.1 от 33др. При такива искове съдът трябва да обсъди не само доказателствата за фактите какви действия са били предприети или не са били извършени от медицинските специалисти, но и доколко те са отговаряли на дължимото съобразно утвърдените медицински изисквания- да посочи в какво се изразява нарушението на утвърдените медицински стандарти и правилата за добрите медицински практики, да изследва има ли противоречие на деянието-действие или бездействие, с утвърдените в медицинската наука и практика методи и стандарти за лечение, да прецени дали фактически предприетото лечение на пациента отговаря на дължимото поведение в конкретната ситуация. Тази специфика при медицинския деликт съдът е извел от определяне на медицинската помощ като правнорегламентирана дейност /чл.80 Закона за здравето/ЗЗдр/, качеството на която дейност се основава на медицински стандарти, утвърдени по реда на чл.6, ал.1 от Закона за лечебните заведения /ЗЛЗ/ и правилата за добра медицинска практика, приети и утвърдени по реда на Закона за съсловните организации на лекарите и лекарите по дентална медицина. От това е изведено разбирането, че при нарушаване чрез действие или бездействие на правилата за добросъвестно, качествено и навременно оказване на медицинска помощ от лекар, когато същият е допуснал грешка при диагностицирането и лечението и от това са настъпили вреди за здравето на пациента, има нарушаване на правилото на закона да не се вреди другиму. Вредата се изразява в увреждане или влошаване на здравето на пациента в следствие на провежданото по отношение на него лечение. Между поведението на правоспособния и практикуващ лекар и вредата трябва да има причинна връзка, която подлежи на доказване от ищеца в един процес. Основната цел на медицинската помощ е да помогне на пациента във връзка с неговите здравословни оплаквания, от която да настъпят благоприятни последици от лечението. Когато поведението е противно на добрата медицинска практика, на медицинските стандарти и науката, и когато това е довело до увеждане на здравето на пациента, е налице противоправно действие/бездействие от страна на лекаря, за което следва да се ангажира неговата гражданска отговорност. Въззивният съд е приел, че от кредитираните от него медицински експертизи- единична, изготвена от д-р Г., и тройна, изготвена от д-р П., М. и М., безпротиворечиво се установява, че при четвъртата операция, извършена от д-р П., е намерено чуждо тяло, представляващо марля 5/5 см., зад дихателната тръба на ищеца. Този факт е приет за установен и от писмените доказателства: оперативен протокол № 23701/11.10.2011 г., съдържащ се в История на заболяването № 23701 на И. М., от епикризата от 13.10.2011г., и от Хистологично изследване от 11.10.2011г. По отношение на оперативния протокол е посочено, че същият е частен свидетелстващ документ по смисъла на чл.180 ГПК, не е оспорен по реда на чл.193 ГПК и следва да се приеме за истински документ, а и представлява здравна документация по смисъла на пар.1, т.1 от ДР на 33др, тъй като регистрира и съхранява здравна информация. По отношение на оспореното съдържание на епикризата, също част от здравната документация по смисъла на пар.1, т.1 от ДР на 33др, съдът, проследявайки правната уредба за нейното издаване (чл.100, ал.4 от 33др, чл.24, ал.1 от Наредба № 49/18.10.2010 г. за основните изисквания, на които трябва да отговарят устройството, дейността и вътрешния ред на лечебните заведения за болнична помощ и домовете за медико-социални грижи, и чл.201, ал.1 от Националния рамков договор за 2010г./НРД/, вкл. за полагане по нея на подпис от лекуващ лекар и началник на отделение(т.21), печат от лечебното заведение(т.22) ) е направен извод, че епикризата е документ, издаден от длъжностни лица в кръга на службата им, по установени форма и ред и съставлява доказателство за изявленията пред тях и за извършените от тях и пред тях действия, като в частта, озаглавена „Анамнеза“, е частен свидетелстващ документ за факти, съобщени от пациента, но в частта, съдържаща описание на оперативната интервенция, тя има официален характер, поради което доказването на противното на отразеното е в тежест на оспорващия. Преценени по отделно и в тяхната съвкупност оперативния протокол № 23701/11.10.2011 г. и кредитираните от съда медицинските експертизи- единична и тройна, са обусловили решаващия извод на въззивния съд, че отразеното в оспорената епикриза не е опровергано, поради което тя е истински официален документ относно намереното чуждо тяло. Същата носи подписа на доц. П., разпитан като свидетел по делото, с който, той като завеждащ отделение, е удостоверил верността на написаното. Поради това счита, че показанията му, дадени пред първоинстанционния съд, относно вида на намереното чуждо тяло при ищеца, не следва да бъдат кредитирани. В подкрепа на записаното в епикризата, съдът се е позовал и на записаното в Хистологично изследване от 11.10.2011г., в частта „описание на подробно изпратените за изследване материали, вкл. локализация и метод на вземане“, където под номер две е посочено чуждо тяло - марля. На гърба на последния документ е посочено да се съдържа самото хистологично изследване, направено от д-р В., като за предоставения за изследване материал „марля“ е записано, че не подлежи на хистологично изследване. Въз основа на тези доказателства, въззивния съд е посочил, че прави обоснован извод, че при първата операция, извършена на 26.05.2010 г. на ищеца, в ложето на левия лоб на щитовидната жлеза е забравена марля/чуждо тяло с размери 5/5 см. По отношение съпричастността на първоначалния ответник доц. д-р П. Т. към забравянето на тази марля, въззивният съд е обсъдил оперативния протокол № 465/26.05.2010 г., в който като оператор е посочен доц. д-р П. Т., което обстоятелство и не е било спорно. От този протокол е установен вида и обема на оперативната интервенция, а именно левият и десен лоб на щитовидната жлеза на И. М., където именно е намерено чуждото тяло. Съдът е възприел даденото заключение от тройна медицинска епикриза на вещите лица П., М. и М., че отговорността за извършената операция е на оператора, а в това качество в горния оперативен протокол е посочен доц. д-р П. Т., че операторът е този, който фактически и физически извършва операцията, т.е. това е дейност по провеждане на хирургични действия, свързани с лечението на пациента съобразно поставената диагноза. Съдът е установил, че към 26.05.2010 г., когато е извършена първата операция на ищеца М., няма приет медицински стандарт по хирургия, но към същият момент са действали други медицински стандарти, имащи отношение към хирургията: Медицински стандарт/МС/ „Козметична и пластична хирургия“, утвърден с Наредба№ 6/04.04.2008 г., МС „Кардиохирургия“, утвърден с Наредба № 3/25.01.2010 г., МС „Лицево- челюстна хирургия“, утвърден с Наредба № 23/18.11.2002 г., като в последствие е утвърден един Общ стандарт по хирургия, неврохирургия, гръдна хирургия, кардиохирургия, съдова хирургия, детска хирургия, пластично - възстановителна и естетична хирургия и лицево-челюстна хирургия“ с Наредба № 20/23.06.2010 г. Общото между всички тях, вкл. и в отменения МС „Неврохирургия“, утвърден с Наредба № 37/02.08.2010 г., отм. 18.07.2017 г./ е даденото разрешение по отношение на хирургичния екип, извършващ оперативната интервенция и неговият ръководител, че операторът е лекар, ръководител на екипа и носещ цялата отговорност за провежданата операция. По аргумент от тях съдът е направил извод, че доц. д-р П. Т., като оператор, е бил ръководител на хирургичния екип, оперирал Ив. М. на 26.05.2010 г. и като такъв е носел цялата отговорност за провежданата операция, т.е. за оперативното поле и за неговата проверка от оставяне на чуждо тяло в него. Прието е, че доц.д-р Т. като оператор при оперативната интервенция на 26.05.2010 г., е забравил чуждо тяло в оперативното поле и така е нарушил задължението си като ръководител на хирургичния екип за качествено провеждане на операцията, включително и да контролира действията на останалата част от хирургичния екип, което е довело до влошаване на здравето на ищеца, провеждането на още две операции за отвеждането на гноен секрет от оперативната рана. Прието е, че чуждото тяло е забравено именно при първата операция, доколкото последвалите две не са в обем, който да се достигне зад трахеалното пространство. Това противоправно действие е създало болки и страдания у ищеца, тъй като в период от година и половина не е открит проблема за абцеса- чуждо тяло, последното не е установено своевременно при проведените още две операции с участието на д-р П. Т.. Ищецът е продължил да изпитва същите симптоми като преди първата операция - безсъние, нервност, изпотяване, продължително време е приемал антибиотик, образувал се е гноен абсцес, който е станал предпоставка за интоксикация. Посочено е още, че по делото не е установена при Ив. М. непоносимост към хирургични конци, нито за хронифициращи абцеси или склонност към такива, че е изключена възможността при третиране на раната да се образува наслояване на частици материал, които да са в основата на гнойния процес при ищеца. Не се установи в хода на процеса, че гнойното възпаление е бил животозастрашаващо. Забравянето на чуждо тяло в оперативното поле, извършено от оператора д-р Т. е прието от решаващия съд да е нарушение на принципа за качество на медицинската услуга, регламентиран в чл.81, ал.1, т.2 от 33др. (допусната е техн. грешка при посочване на нормата, доколкото чл.81, ал.1 ЗЗдр няма точки, а вярната, относима към спазване качеството на медицинската помощ, е тази на чл.81, ал.2, т.1 ЗЗдр). За недоказана по делото е счетена връзката между извършената първа операция и последната, направена на ищеца на 19.03.2013 г., доколкото кредитираните от въззивния съд две медицински експертизи отричат наличието на такава- вещите лица сочат първата операцията на 26.05.2010 г. да е правилно проведена като щадяща и целяща да запази част от щитовидната жлеза, а последната пета операция не е резултат от немарливо или неправилно извършена оперативна интервенция върху самата щитовидна жлеза, а е породена от рецидивирали хормонално активни възли в жлезата. С оглед на изложеното, съдът е приел, че са доказани всички предпоставки от фактическият състав на чл.45, ал.1 от ЗЗД, като съгласно ал.2 на същата норма, вината на деликвента се предполага. С оглед на доказаните вреди съдът е определил като справедливо обезщетение за неимуществени вреди в размер на 24 000 лв., за който искът срещу лекаря с правно основание чл.45 от ЗЗД, е приет за основателен. По иска срещу ответната болница по чл. 49 ЗЗД е прието, че по делото са установени всички елементи от гаранционно-обезпечителна отговорност на ответната болница като възложител на работата, от която са настъпили вреди, а именно противоправно поведение от лице, на което е възложена работа при или по повод на изпълнението на която от този на когото е възложена работата, е причинена вреда, причинна връзка между противоправното дейстивие и настъпилите вреди. Предвид установеното противоправно поведение на първоначалния ответник д-р Т., работещ в болничното заведение по трудов договор, и за причинна връзка между неговото противоправно действие и вредата, е направено заключение, че лечебното заведение не може да се освободи от отговорност по реда на чл.49 от ЗЗД по смисъла на ППВС № 7/29.12.1958 г. Въззивният съд е потвърдил и първоинстанционното решение от 16.04.2019 г., постановено в производство по чл. 250 ГПК. Съдът е приел, че с отговора на исковата си молба по образуваното първоначално производство по гр.д.№ 169/14 г. пред ОС-Благоевград (изпратено после по подсъдност на СГС) ответната болница не е поискала да бъде конституирано трето лице помагач ЗАД „Алианц България“, респективно не е заявен и обратен иск по чл. 219 ГПК. Констатирано е, че в настоящето производство е било конституирано трето лице помагач, но по искане на ответника Т.. Представените от ответната болница с въззивната жалба писмени доказателства е прието да се отнасят до друго дело - до гр.д. № 14283/13 г., за което няма данни за връзка с настоящето. В заключение е прието, че първостепенния съд се е произнесъл изцяло в предметните рамки на страните в производството и правилно молбата на ответната болница за допълване на решението е била оставена без уважение. По изложените съображения въззивният съд е потвърдил основното и допълнителното решение на първостепенния съд, и е осъдил въззивниците да заплатят на ищеца и разноски за въззивното производство за адвокатско възнаграждение 2500 лв. По касационната жалба на УМБАЛ „Александровска“ ЕАД: В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК този касатор твърди, първо, че въззивното решение е в противоречие с т.12 на ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС по въпроса дали въззивният съд е изпълнил задължението си да постанови своя акт след обектива преценка на всички ангажирани по делото доказателства, както и в противоречие с т.3 от ТР № 1/09.12.2013 г., тъй като във въззивната жалба се съдържа оплакване, че даден правнорелевантен факт е погрешно установен. Тези формулировки не покриват изискването за правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК. Според разясненията на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Посочените критерии не са удовлетворени, когато поставеният въпрос се свежда до правилността на обжалваното решение, възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или обсъждането на събраните по делото доказателства, От друга страна, дори и хипотетично да се приеме, че първият въпрос, по който се твърди противоречие с посочените две тълкувателни решения на ВКС, е правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК, то не е налице и кумулативно изискуемото специфично основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а именно противоречие с тях на обжалваното въззивно решение. В случая въззивният съд е събрал нови доказателства за установяване на правнорелевантни факти по оплакванията с въззивните жалби, съдебният акт съдържа фактически и правни изводи за наличие на елементите от фактическия състав на чл.49 ЗЗД, обсъдени са всички относими събрани по делото доказателства, обсъдени са и заявените с въззивната й жалба оплаквания, изложени са съображенията на съда защо и кои събрани експертизи и свидетелски показания кредитира, кое доказателство опровергава показанията на свид. П. относно вида на намереното чуждо тяло при проведената от свидетеля операция, съобразено е и липсата на доказателства за непоносимост у ищеца към хирургични конци или склонност към хронифициращи абцеси, или за възможност при третиране на раната да се образува наслояване на частичи материал, който да е в основата на гнойния процес при ищеца, т.е. изложени са мотиви по оплакванията на въззивника УМБАЛ „Александровска ЕАД, сега касатор. Поставени са и следните въпроси, по които се твърди основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК: 1/ При постановен краен осъдителен акт, ще бъде ли той законосъобразен и правилен, в случай че не е била установена крайна етиология на страданието, обект на обследване по делото? 2/ Когато по делото са налице противоречиви експертни заключения по основния въпрос (в случая наличие или отсъствие на марля), кои доказателства са водещи за съда, предвид липсата у него на специални познания/медицински/?; Възможно ли е да се обори определена правна презумпция, когато са налице противоречиви експертни заключения, без това да е в противоречие с основни принципи на гражданския процес и доколко предположения могат да бъдат критерий за обективна преценка по фактите и обстоятелствата?; 3/ Кoгато данни за обективната обстановка cе извеждат единствено от свидетелските показания на пряк участник в процесното събитие (в случая разпитания д-р П.), каква е доказателствената тежест на тези показания на фона на противоречиви експертни становища и длъжен ли е съда и кога следва да се опре на тях при формиране на крайните си изводи и в кои случаи може да ги игнорира?; 4/ Има ли критерии и следва ли да бъдат утвърдени такива, на които съдът да се опре при преценка достоверността на свидетелските данни или е достатъчно единствено бланкетно да заяви в съдебния акт, че ги кредитира или отхвърля?; 5/ Когато няма убедителни доказателства, които да гарантират правилността на крайните съдебни изводи, вътрешното убеждение на съд абсолютна предпоставка ли е, за да се приеме, че съдебният акт е законосъобразен, правилен и в съответствие с процесуалните принципи?; 6/ Представлява ли правен правен въпрос, обусляващ изхода на делото, установяване авторството на оспорен медицински документ, чието съдържание е обект на различни хипотези от значение за установяване на истината и било ли е необходимо при всички случаи, в хода на процеса да се съберат данни от лицата, подписали оспорения документ? Последните действия в пряка връзка ли са с доказателствената стойност на документа?; 7/ Предопределена ли е доказателствената стойност на писмените документи и на свидетелските данни и от кои фактори се повлияват?; 8/ До къде се простира свободата на въззивния съд, при търсене на истина и явно противоречиви експертни становища, по свой почин да предприеме допълнителни действия, има ли той ограничения за прилагането на още процесуални способи и ако да какви са ограниченията и кое ги определя и налага?; 8.1/ Процесуално нарушение ли ще бъде ако съдът в търсене на истината допусне във въззивната фаза по свой почин петорна СМЕ и даде още една възможност на страните за формулиране (редуциране) на въпроси, при специалните му указания за отделяне на спорното от безспорното, вече установени на този етап от преоцеса?; 9/ Когато е ясно, че съдът не е приел заявено и мотивирано оспорване на експертно заключение следва ли той да се произнесе по конкретните мотиви на оспорващата страна (кои приема и кои отхвърля, и защо) или е достатъчно само бланкетно да посочи, че отхвърля? Законосъобразността допуска ли отсъствие на съдебни мотиви, касаещи посоченото оспорване или отсъствието всякога представлява нарушение на основни принципи всякога представлява на съдопроизводството?; 10/ Когато съдът е приел бланкетно едно експертно заключение и е отхвърлил друго, също така без мотиви, означава ли това, че той е дал оценка за компетентността на експертите и доколко се простира правото на съда да преценява професионалната им компетентност? Кое следва да е водещото за съда при съпоставянето на две експертни заключения, за да може крайният му акт да претендира за правилност и обективност? 11/ Когато експертните заключения се базират на предположения, винаги ли и ако не, в кои случаи искът следва да се отхвърли? 11.1/ Съдебен акт базиран на предположения, означава ли, че законът е приложен в неговия обратен смисъл? 12/ Доколко благоприятният изход за ищеца към датата на последното осз по делото има значение при съдебната преценка за размера на обезщетението в случай, че такова му бъде присъдено? Поставените въпроси в приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, според изложението по чл.284, ал.1, т.3 ГПК и самата касационна жалба, към която то препраща, са изведени от оплакванията, че съдът се е основал на предположение за наличие на забравена марля в оперативното поле на ищеца, не е обсъдил други възможни причини за настъпилото усложнение, че липсват мотиви защо се отхвърлят едни експертни заключения и се приемат други, почиващи на предположения. Твърди се, че въпросите са такива от значение за делото и за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика по приложението на чл.49 ЗЗД, както и за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменение на законодателството и обществените условия по смисъла на ТР №1/09.12.2010 г., изведено от разбирането на касатора, че съдебните решения следва да се базират само на установени по безспорен начин факти и обстоятелства, отхвърлящо всякакво съмнение и вероятност, че съдът следва да се ръководи от принципа за защита на обществения интерес в неговия глобален аспект, пред интереса на обществената единица-отделния гражданин, тъй като при осъждане на болница за недоказано увреждане, присъдената сума няма да бъде използвана за подобряване качеството на медицинската дейност в полза на нейните пациенти, а ще бъде във вреда на обществения интерес. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси. Въпреки тяхното раздробяване, те всички се свеждат до обобщения въпрос за задължението на решаващия съд да обсъди в съвкупност и изложи в мотивите на решението си съображения по всички доводи и възражения на страните, по всички правнорелевантни факти и относими доказателства, събрани по делото, като ги обсъди в тяхната съвкупност, като се обоснове защо кредитира и защо отхвърля някои от събраните по делото относими доказателства. Въпроси, относими към тези задължения на въззивния съд, нямат характер на правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. каквито са в случая поставените, което е самостоятелно основание за недопускане касационен контрол по тях на въззивното решение. По същността си така поставените от този касатор въпроси са израз на оплакванията му за неспазване на нормата на чл. 235, ал. 2 ГПК, и за други процесуални нарушения, и касаят правилността на решението, което обаче не може да бъде обсъждано в производството по чл. 288 ГПК, в чиито рамки съдът не проверява правилността на обжалваното решение. Въпросите в насочеността им, че съдът не се е мотивирал по кредитиране/некредитиране на доказателствата, и че съдът се е базирал на предположения, не кореспондират и със съдържанието на обжалвания съдебен акт, което самостоятелно ги лишава от характеристиката на правен въпрос, изведен от мотивите на съда. Решаващите изводи на съда се основат на анализ на събраните по делото доказателства, а не на вероятност за осъществяване елементите на увреждането. Отделно от посоченото, касаторът не е установил и специфичната предпоставка за селекция по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по тези въпроси 1 до 12 от номерацията по-горе. Когато се твърди основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане касационно обжалване, според изложеното в т. 4 от ТР № 1/2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът трябва да обоснове, кумулативно с посочването на относим правен въпрос, и наличието на неправилна или несъобразена с промените в законодателството съдебна практика, да изложи доводи в какво се изразява нейната неправилност или защо трябва да бъде изменена в поддържана от него насока. При липса на съдебна практика по поставения въпрос касаторът трябва да изложи в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречивостта на конкретните норми, чието тълкуване иска. В случая обосновката е бланкетна, няма конкретика коя е твърдяната неправилна/неточна практика на съдилищата по идентични случай, нито каква е промяната в обществените отношения и в кои, поради което не се покрива изискването за обосновка на това допълнително специфично основание за селекция по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Аргументацията на касатора е изведена от неговото становище за недоказаност на деликта, а не от направените от въззивния съд изводи за категорично установено противоправно поведение и причинна връзка с вредата, нанесена на ищеца от това, съобразно обсъдените от съда заключения на вещите лица и събраните други доказателства. По приложението на чл.45 ЗЗД и чл.49 ЗЗД е налице богата практика на ВКС/ВС, която не се нуждае от промяна или осъвременяване в насоката, желана от касатора. Няма данни да е налице за промяна в законодателството, нито в правната наука или правоприлагащата дейност на съдилищата, относно разбирането на нормите на чл.45 ЗЗД, вр. чл.49 ЗДД, че непозволеното увреждане по българското законодателство е израз на общата забрана да не се вреди другиму, и защитава правната сфера на увреденото лице, а не тази на организацията, която отговаря за чужди вредоносни и противоправни действия. По касационната жалба на Г. П. Т.: В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към тази жалба се сочи основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, евентуално по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, по следните въпроси: Първа група: 1/ Налице ли е пълно съвпадение на описаните от възивния съд медицински стандарти към процесната извършена дейност с направление Хирургия, с оглед на това, че процесната случка не е имало приет медицински стандарт по Хирургия?; 2/ Приложими ли са посочените от въззивния нормативни актове медицински стандарти - наредби/към процесната операция?; 3/ Има ли право въззивният съд да се позове на нормативен акт, който не действа към конкретен медицински стандарт и към момента на извършване на операцията, като на него също така не му е били придадено обратно действие?; 4/ Възможно ли е съда да приложи медицински стандарт, който е неотносим към извършената операция, но е близък до него като направление?; 5/ Може ли частен свидетелстващ документ за обвързва трето лице, в който лицето е било документално признато за ръководител/оператор на екип, но не се съдържа негов подпис или волеизявление?; 6/ В случай, че даден частен документ няма достоверна дата и не е подписан от ответника, съдът следва да го изключи от доказателствения материал по делото?; 7/ Има ли право съдът дa ce позове решението си на частен документ, който няма достоверна дата и такава не е установена и такава установена от страната, която го е представила?; 8/ Доказва ли частен документ фактите, които са предмет на направеното изявление, датата и мястото на съставянето му, когато е оспорен от трето лице, в чиято вреда е съставен?; 9/ Има ли съдът задължение дa приеме за осъществен оспорения факт и за вярна датата на съставянето на частен документ, по отнощение на който не са налице предпоставките на чл.181 ГПК?; 10/ Операторът на екипа в качеството му на отговорник, може ли да носи лична отговорност по отношение на изпълнението – действие/бездействие на друг член от екипа?; 11/ Налице ли е пряко извършителство от оператора на екипа, ако забравеното чуждо тяло по време на операцията е зачислено като отговорност на друг член от екипа, но същия следва да отговаря за екипа?; 12/ Доказан ли е при условията на пълно и главно доказване правопораждащият фактически състав на отговорността по чл. 49 ЗЗД вр. чл. 45 ЗЗД?; 13/ Налице ли е причинно следствена връзка, ако не може да се докаже категорично вредоносния момент между даденото обстоятелство и резултата?; 14/ Изключва ли отговорността на медицинската сестра отговорността на оператора?; Втора група: 1/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди при постановяване на решението си всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им? 2/ Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал и да направи своите фактически правни изводи по съществото на спора, като изготви собствени мотиви?; 3/ Длъжен ли е въззивният съд да изложи самостоятелни мотиви към постановения акт или може бланкетно да препрати към тези на СРС?; 4/ Длъжен ли е въззивният съд да допусне служебно нова тричленна и/или петчленна експертиза, ако две тричленни експертизи са в коренно противоречие, писмените и/или гласните доказателства съдържат съществени противоречие?; 5/ Допуснал ли е съдът процесуално нарушение, когато е възприел медицинско заключение с даден отговор „голяма вероятност“?; 6/ Как следва да се оцени от съда доказателствения материал, ако има съществени разминавания между писмените и устните доказателствени средства?; 7/ Длъжен ли е съдът да посочи правната обосновка, поради която приема свидетелстващ частен документ, който определя трето лице като отговорник и/или му вменява задължения, като същия не е запознат с него и не е положил подпис, че е запознат?; 8/ Длъжен ли е съдът служебно да провери дали е квалифицирано правилно деянието?; 9/ Допуснал ли е въззивният съд съществено нарушение, като е допуснал експертиза по искане на ответника, вещите лица не са отговорили на поставените въпроси и съдът без да отмени определението си за допускане за експертизата е приключил съдебното дирене и е дал ход по същество? Посочена е и практика на ВКС, на която касаторът твърди, че въззивното решение противоречи. Поставените от касатор въпроси в първата група нямат характер на правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, тъй като не кореспондират с мотивите на въззивния съд. Противно на насочеността на въпросите, решаващият съд не е правил извод за пряка приложимост към процесната операция на щитовидата жлеза от 26.05.2010 г. на действащ медицински стандарт конкретно за нея (въпроси 1 до 4), а е черпел доводи за отговорността на оператора по аналогия от действащи към същата дата медицински стандарти за хирургия в други области на тялото, също и от общата норма на чл. 81, ал.2, т.1 ЗЗдр, и от заключението по втората тройна СМЕ. Липсата на общ медицински стандарт по хирургия или такъв за конкретната област на тялото / където е разположена щитовидната жлеза/, не означава, че налични към същата дата утвърдени стандарти по хирургия, макар за оперативни интервенции на други органи, нямат значимост за всяка хирургична интервенция. Дори и да липсва утвърден по реда на чл. 6, ал. 1 от ЗЛЗ медицински стандарт и практики, то противоправно би било и това поведение (действие или бездействие), което е в противоречие с утвърдените от медицинската наука и практика методи и технологии, както и с основните принципи на правото на медицинска помощ на достъпност, своевременност, достатъчност, качество и равнопоставеност на медицинската помощ, т.е. дори и да липсва изрично утвърдено правило да не се оставя след операция марлен компрес в организма на пациента и за отговорността на оператора, то очевидно се извлича от нормативно установените с чл. 81, ал. 2 от ЗЗдр принципи на своевременност, достатъчност, качество и равнопоставеност при оказване на медицинска помощ, което въззивният съд е съобразил, като за несъответствие с добрата медицинска практика съдът се е позовал и на заключението на втората СМЕ. Също така, въззивният съд не е преценявал каква доказателствена стойност има относим към първата операция медицински документ (въпроси 5 до 9), защото е приел за безспорно по делото, че д-р Т. е бил оператор при нея, а и нито един от събраните по делото документи, касаещи тази първа операция, не е посочен като оспорен по делото. Останалите въпроси също не са правни, а са фактически, отговорът им е предпоставен от преценка на конкретно установените факти по делото и събраните доказателства, поради което не могат да обосноват преценка за обсъждането им съгласно т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. Поставените от касатора Г. Т. въпроси във втората група, обобщено се свеждат до задълженията на въззивния съд като съд по същество на спора да обсъди всички относими събрани по делото доказателства, доводите и възраженията на страните, да изложи собствени мотиви независимо от препращането по чл.272 ГПК, като подведе установените факти в предмета на делото към приложимата правна норма, и за предпоставките, при които може да събира нови доказателства, в частност и експертиза. Такива въпроси, както вече бе посочено по-горе в настоящето определение по повод жалбата на УМБАЛ „Александровска“ ЕАД, нямат характер на правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, по същността си са израз на оплакванията на касатора за неспазване процесуални нарушения, и са оплаквания по чл.281, т.3 ГПК, касаещи правилността на решението, което обаче не може да бъде обсъждано в производството по чл. 288 ГПК. Същевременно въпросите не съответстват на мотивите на въззивния съд, с които, първо, няма препращане към мотивите на първата инстанция по чл.272 ГПК, второ, изложени са собствени подробни мотиви по установяване на релевантните за спора обстоятелства и формиране на свои правни изводи относно преценката елементите от фактическия състав на чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД, в съответствие със съдебната практика по приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, вкл. и посочената от касатора по тези въпроси. Изводите на въззивния съд за установеност на забравена марля в оперативната рана при първата операция на ищеца на 26.05.2010 г. и за причинната връзка между този факт и последващия продължителен гноен процес и нови операции, не почива на предположения, а са обосновани с детайлна преценка на събраните по делото доказателства, в съответствие с практиката на ВКС по приложението на закона. Предмет на фазата по селектиране на касационните жалби е въпросът дали въззивният съд е процедирал в съответствие с практиката на ВКС/ВС по излагане на свои мотиви, което е сторено в случая, като несъгласието на касатора с фактическите и правни заключения на съда не е основание за допускане на касационно обжалване. Ето защо не е налице нито общото, нито специфичното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане касационно обжалване и по тази група въпроси. По поставените въпроси касаторът Г. Т. се позовава евентуално и на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Същото обаче, не е установено. Освен че въпросите нямат характер на правни такива, за което се изложиха аргументи от касационния състав, то липсва и обосновка на тази специфичната предпоставка за селекция, за съдържанието на която също се изложиха по-горе съображения на касационния състав, към които се препраща. Посочването, че въпросите са такива от значение за развитие на правото и за точното прилагане на закона, и че липсва практика на ВКС, не е достатъчна обосновка на тази специфична предпоставка. По касационната жалба на Е. П. М.: В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК от този касатор е поставен следния въпрос в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК: Когато лице (лекар) има задължение за действие, с оглед подобряване на здравословното състояние на друго, което здравословно състояние вече е влошено, следва ли съдът да приеме вредите, които са предотвратени в следствие на извършеното действие, при определяне размера на обезщетението за медицински деликт ? Въпросът не е обуславящ изводите на въззивния съд, защото той не е разсъждавал по него, поради което по въпроса липса общото основание по чл.280, ал.1 ГПК. Не е направена и обосновка на специфичното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по вече изложените по повод другите жалби съображения на касационния състав, към които се препраща, без да се излагат тук отново. Не е налице и соченото от тримата касатори основание на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК за допускане на въззивното решение, защото то не разкрива белези на очевидна неправилност по смисъла на това понятие, изяснено по тълкувателен път в практиката на ВКС, според която такъв порок трябва на е установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните и на събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност би била налице при прилагане на отменена или несъществуваща правна норма или при прилагане на правна норма със смисъл, различен от вложения от законодателя, както и при неприложена императивна правна разпоредба, при отказ да се приложи правна норма или при пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато това е довело до формиране на решаващ изхода на делото резултат, при нарушаване правилата на формалната логика или опитните правила. В случая подобни констатации при прочита на обжалваното решение не могат да бъдат направени. При постановяването му въззивният съд е приложил действащия материален закон към спорното правоотношение, не е отказал да приложи императивни правни норми, извършил е анализ на всички посочени в мотивите към решението доказателства и е достигнал до правни изводи по основателността на заявените претенции в съответствие с трайно установената практика на ВКС и при съобразяване на установените в мотивите към решението факти и обстоятелства. Изводът за противоправност в поведението на оператора д-р Т. е изведен не само от направената аналогия с действащи към датата на тази операция медицински стандарти по хирургия в други области, но и от заключението на вещите лица по втората СМЕ за отговорността на оператора в рамките на тяхната компетентност за добра медицинска практика, също и от норма с пряко действие, уреждаща правото на пациента на достъп до своевременна, достатъчна и качествена медицинска помощ - чл.81, ал.2, т.1 ЗЗдр. Изводите на въззивния съд са последователни и логични спрямо приетите за установени факти, вкл. и в частта по произнасяне по въззивната жалба срещу първоинстанционното решение по чл.250 ГПК. С оглед гореизложено, касационното обжалване не следва да се допусне по нито една от подадените срещу него три касационни жалби. Касаторите нямат право на разноски. Направеното с отговора по трите касационни жалби искане на ответника по касация да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.1, т.2 ГПК, не може да се уважи. То е обосновано с факта, че ищецът е представил по делото декларация, че е пенсионер на 80 г., с влошено здравословно състояние, а процесните събития са довели до 10 годишна продължителност на дела. Тези обстоятелства обаче, не могат да ангажират отговорността на касаторите за разноски в полза на ищеца за адвокатско възнаграждение в ксасационното производство, защото имат отношение към преценката кому да се възложат таксите и разноските по водене на делото – по чл.83, ал.2 ГПК, вр. чл.78, ал.6 ГПК, но не и към отговорността за разноски за адвокат на спечелилата страна. Разноските за адвокат не попадат сред разноските за водене на делото (за държ.такси, за събиране на доказателства), и подлежат на възстановяване по чл.78, ал.3 ГПК само ако са направени. В случая не се твърди, нито има доказателства, ответната страна по касация И. М. да е направил разноски за адвокат в касационното производството (каквито е направил пред въззивната инстанция и са му присъдени с въззивното решение). По гореизложените съображения, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,