Определение № 4923 от 30.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2555/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от ответницата в производството К. Д. Д., чрез пълномощник адв.С.Б., срещу въззивно решение № 85 от 22.03.2023 г. по в.гр.д. № 50/2023 г. на ОС- Монтана. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. С изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се сочи наличие на основания за допускане касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1, 2 и 3, и ал.2 ГПК. Претендират се разноски. Ответната страна по касационната жалба-ищец в производството Н. Н. Т., чрез пълномощник адв.Ж.С., оспорва наличието на основания за допускане касационно обжалване, а по същество я оспорва като неоснователна поради липса на сочените от касатора пороци на въззивното решение. Претендира разноски за касационното производство. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: Касационната жалба е допустима. С обжалваното въззивно решение, в резултат на потвърждаване на първоинстанционното решение № 113 от 24.11.2022 г. по гр. д. № 583/2021 г. на Районен съд-Берковица, е признато за установено по отношение на К. Д. Д., че Н. Н. Т. е собственик по наследство от родителите си Р. Т. Н. и Н. Х. Н., на 1/4 идеална част от Поземлен имот /ПИ/ с идентификатор *** по КККР на [населено място], находящ се в [населено място], [улица], с площ от 596 кв.м., трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване (до 10 м), при съседи: ***,***, ***, ***, ***, на 1/2 идеална част от сграда с идентификатор **** по КККР на [населено място], със застроена площ от 67 кв.м., на два етажа, и на 1/2 идеална част от сграда с идентификатор **** по КККР на [населено място], двете сгради разположени в същия горепосочен ПИ и с адрес на двете сгради [населено място] [улица], осъдена е К. Д. Д. да предаде владението че Н. Н. Т. върху посочените идеални части от същите ПИ и две сгради, отменен е на основание чл.537, ал.2 ГПК нотариален акт за собственост № 77, том ІІ, рег. № 2332, нот.дело № 244/2021 г. от 28.05.2021 г. на нотариус Е. П. с рег. № * от регистъра на НК, до размера на посочените идеални части от същите ПИ и две сгради в него, и съответно е осъдена К. Д. да заплати на ищцата Н. Т. 893,79лв. разноски. С решението си въззивният съд е осъдил К. Д. да заплати на Н. Т. 1500 лв. разноски. Ищцата Н. Т. твърди, че по наследяване от родителите си Р. Т. Н. и Н. Х. Н., евентуално по давностно владение от 2010 г., е собственик на 1/4 ид.ч. от процесния ПИ с идентификатор *** по КККР на [населено място], находящ се в [населено място], [улица], и на по 1/2 ид.ч. от построените в него двуетажна жилищна сграда с идентификатор **** по КККР на [населено място], със застроена площ от 67 кв.м., и постройка на допълващо застрояване с идентификатор ****. За другата 1/ 4 ид.ч. от същия ПИ и другите по 1/ 2 ид.ч. от същите две сгради твърди, че са собственост на покойния й брат Б. Н. Н., поч. на 07.12.2017 г., също по наследяване от родителите им. Твърди ищцата, че ответницата-преживяла съпруга на брат й, през м.май 2021 г. не я допуснала да влезе на първия етаж от процесната къща, който ищцата ползвала, изгонила я като заявила, че имота и къщата са нейни. В последствие ищцата установила, че ответницата се е снабдила с констативен нотариален акт № 77/2021 г. за собственост по обстоятелствена проверка за 1/2 ид.ч. от ПИ и изцяло за двуетажната къща и за постройката на допълващо застрояване в имота. Предявява иск с основание чл.108 ЗС срещу ищцата за своите 1/4 ид.ч. от процесния ПИ с идентификатор *** по КККР на [населено място] и по 1/2 ид.ч. от двуетажната жилищна сграда с идентификатор **** и сградата на допълващо застрояване с идентификатор **** по КККР на [населено място], и съответно искане по чл.537, ал.2 ГПК за отмяна на издадения в полза на ответницата КНА до размер на 1/ 4 ид.ч от ПИ и до размер на 1/2 ид.ч. за жилищната сграда и за сградата на допълващото застрояване, предмет на нотариалния акт и на ревандикационния иск. Ответницата противопоставя възражение за придобиване на процесните имоти по наследяване- за покойния й съпруг Б. според правата му по закон, и по давностно владение след смъртта на свекъра й Н. ( според уточнение на възражението в първото открито съдебно заседание пред РС-Берковица на 21.09.2022 г.) т.е. владение в периода 17.06.2006 г. до 07.12.2017 г., осъществявано заедно от ответницата и съпруга й до смъртта на съпруга й. С отговора на исковата молба ответницата е направила и твърдение, че още през 1986 г., при сватбата на ответницата и съпруга й Б., свекърът и свекърва й са предали на ищцата всички събрани пари от сватбата на брат й с ответницата, като са заявили на ищцата, че й дават тези пари да си купи ползваното от нея общинско жилище и като компенсация за това, че родителите прехвърлят на сина си Б. процесния имот, за да живее там със семейството си и да ги гледа, която уговорка се спазвала, макар формална прехвърлителна сделка да не се е осъществила, като ответницата още от преди брака си с Б. и досега постоянно живее в имота заедно със съпруга си и децата, и го поддържала. Поради липсата на документ за собственост се снабдила с КНА през 2021 г. Първоинстанционният съд е уважил изцяло иска и искането по чл.537, ал.2 ГПК. Въззивният съд, сезиран с въззивна жалба от ответницата, е потвърдил първоинстанционното решение, като при преценка на събраните по делото доказателства е изложил свои мотиви по спорните факти, обсъдил е и направените с въззивната жалба на ответницата оплаквания. Установено е, че Р. Т. Н. и Н. Х. Н. са били съпрузи, като Р. Н. е починала на 03.01.1997 г., а Н. Н. на 17.06.2006 г., и техни наследници са децата им Н. Н. Т. и Б. Н. Н.. Правото на собственост на родителите Р. и Н. Н. върху процесните имоти е установено от представените с исковата молба и неоспорени от ответницата писмени доказателства - нотариални актове и спогодба, като правото им на собственост е и прието изрично за безспорен и ненуждаещ се от доказване факт. С нот.акт за собственост № № 77, том ІІ, рег. № 2332, нот.дело № 244/2021 г. от 28.05.2021 г., К. Д. е призната за собственик на основание давностно владение на 1/ 2 ид.ч. от процесния ПИ и изцяло на наличните в него двуетажна къща с идентификатор **** и сградата на допълващо застрояване с идентификатор **** по КККР на [населено място]. За имотите е подадена от К. Д. данъчна декларация от 2019 г., в която е вписала като собственици себе си, двете си деца, както и Н. Т., а в графата „начин на придобиване“ е вписала, че имотите са придобити по наследство. По делото са събрани гласни доказателства чрез разпит на свидетели на двете страни. От показанията на свидетелите С. И.-живееща в сграда, залепена за процесната жилищната сграда, се установява, че К. и съпругът й Б. живели на втория етаж от процесната къща, а родителите на Б. – Н. и Р., живели на първия етаж. През 1992 г. Н. живяла в общински апартамент в [жк], тъй като в къщата на баща й нямало място за нея. Свидетелката е присъствала на сватбата на Б. и К., но твърди, че не е чула от родителите на Н. да са й давали пари, за да си купи жилище, а единствено са споделяли, че след смъртта им Н. ще остане на първия етаж, а Б. и К. на втория. Свидетелката установява още, че след смъртта и на Н. /Р. починала първа/ през 2006 г., на първия етаж останала Н., която през 2007 г. си донесла цялото обзавеждане и багажа, и макар да живеела в София, периодично си идвала за празниците. Спорове не е имало за къщата между страните до около Великденските празници през 2021 г., когато Н. се прибрала в Берковица, опитала да влезе в къщата, но К. не позволила и заявила, че къщата е нейна собственост, вратата на двора била заключена, и Н. се обадила на децата си да дойдат да я вземат, понеже не могла да влезе. Същия начин на ползване на процесната къща приживе и от на родителите на ищцата, преместването на багаж от ищцата на първия етаж на къщата след смъртта на баща й, както и периодичното й идване в къщата, и липсата на спорове с ответницата до 2021 г., се установяват и от свидетелите П. Т. и Т. И.. Аналогично и свидетелите на ответницата-И. К., Х. Ц. и В. Л. установяват, че в къщата са живеели свекъра и свекървата на К. - Н. и Р., а след смъртта им само К. и съпругът й Б. са живеели там, като свидетелите не са виждали ищцата Н. да нанася свой багаж в имота след смъртта на баща си, но свидетелката Ц. я е виждала да посещава имота след това един-два пъти, а свидетеля Л. не са виждал Н. от 15 години. Свидетелите К. и Л. сочат, че са помагали на ответницата К. при ремонта на покрива на къщата, който ремонт според свидетеля И. К. бил 2010 г. Свидетелката Х. Ц. сочи, че между ищцата и ответницата не е имало пререкания преди, като спорът между тях за имота започнал преди две години, когато К. направила ремонт. Свидетелят В. Л. от своя страна твърди, че в деня на сватбата на К. и Б. е закарал Н. до тях, за да остави парите от сватбата, и от него разбрал, че парите били предвидени за жилище на Н., а процесната къщата щяла да остане за Б.. Свидетелката Х. Ц. чула от съседа им В., че събраните пари на сватбата на Б. и К. са дадени за апартамент на Н.. Въззивният съд е обсъдил оплакванията с въззивната жалба. Приел е, че няма разминаване между обстоятелствената част и петитума на исковата молба поради фразата „реално ползване на първия етаж със самостоятелен вход“, тъй като ищцата ясно е посочила, че е съсобственик по наследство и претендира собственост именно по отношение на ид.ч. от процесната сграда, че в исковата молба няма данни, от които да се направи извод, че се претендира собственост по отношение на реална част от имота, представляваща самостоятелен обект, поради което това възражение във въззивната жалба е неоснователно. За неоснователни са счетени и оплакванията на въззивницата, че ищцата не е доказала правата на наследодателите си, и тези по процедурата по приемане правата на наследодателите за безспорен факт, тъй като ищцата с исковата молба е посочила конкретен придобивен способ, чрез който наследодателят е придобил правото на собственост, представила е с исковата молба документите, от които родителите й черпят своето право на собственост, от тях е видно кои имоти са били тяхна собственост и кога са я придобили, ответницата се е запознала с тези доказателства, не ги е оспорила, а напротив, признала е този факт и за безспорен и ненуждаещ се от доказване. Оплакването за неправилно разпределена доказателствена тежест при оспорване на признатото с нотариален акт по обстоятелствена проверка право на собственост, също не е уважено, тъй като е счетено, че правилото за възлагане тежестта за доказване на оспорващата страна е валидно единствено в случай, в който оспорващата страна не разполага с документ за собственост, а настоящият не е такъв, защото ищцата се легитимира като собственик по силата на представени от нея документи - удостоверение за наследници и документи, от които нейните наследодатели черпят правото на собственост. Въззивният съд е посочил още, че твърдението на ответната страна, както е конкретизирано в първоинстанционното производство, че е владяла процесния имот през периода от 2006 г. до 2017 г., не е доказано. Приел е, че след смъртта на Р. и Н. Н., децата им Н. и Б. наследяват при равни права, а сънаследникът, който ползва наследствения имот е владелец на своята идеална част от него и държател на идеалните части на останалите наследници, и за да превърне владението в самостоятелно, т.е. само за себе си, е необходимо да „отблъсне” владението на другите наследници, като извършването на ремонтни дейности, поемането на разноските по тях, плащането на данъци за имота, обикновеното ползване на съсобствената вещ по смисъла на чл.31 от ЗС, не изразяват намерение за своене съгласно посочената съдебна практика. Фактът на живеене на ответницата със съпруга й в имота в периода от 2006 г. до 2017 г. е третиран от съда като търпимо действие, а не владение. От показанията на свидетелите на ищцата е установено, че тя след смъртта на баща си, е пренесла своя багаж на първия етаж от процесния имот и го е посещавала периодично. От показанията на свидетелите на ответницата, че не са виждали ищцата в имота след смъртта на баща й, и че от тогава имотът е ползван само от брат й и ответницата, не следва извод, че ответницата-въззивник К. Д. и нейният съпруг са преобърнали държането във владение по несъмнен начин, чрез отричане на правата на ищцата, като извършването на ремонт не се третира като действие годно да отблъсне владението. Едва установеното от свидетелските показания противопоставяне на ответницата К. Д. да допусне ищцата в имота около Великден през 2021 г., с твърдения на Д., че имотът е неин, може да се третира като демонстриране на поведение на пълноправен индивидуален собственик на целия имот, но от тази дата не може да придобие имота по давност, тъй като владението не е продължило 10 години. Твърдяната от ответницата устна договорка и желание на родителите на съпруга й процесните имоти да останат в собственост на семейството на ответницата, е намерена първо, за неотносим, нерелевантен факт, тъй като не е годен начин за придобиване правото на собственост по чл. 77 от ЗС, второ, че такава уговорка не доказва, че ответницата и съпругът й са отблъснали владението на ищцата и това е станало нейно достояние, и трето, че твърдяното предаване на пари е останало недоказано в производството. В тази насока показанията на свидетеля В. Л. е прието да не могат да установяват факта на предаване на парите, тъй като няма свидетел-очевидец на това предаване. По отношение на процесната постройка с идентификатор **** е прието, че въззиваемата Н. Т. е доказала с писмени доказателства, че е придобила съответната ид.ч. от правото на собственост върху нея по наследство от родителите си, и така придобитото право на собственост не е било загубено до около Великден 2021 г., когато К. Д. е преобърнала държането във владение, от която дата обаче не са изминали 10 години, поради което не може да се приеме, че последната я е придобила по давност. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа от касаторката наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3, и ал.2 ГПК по следните въпроси: 1/ За правното значение на изразената приживе воля на наследодателя имотът да остане след смъртта му на един от наследниците по закон и в кои случаи тази воля може да бъде приравнена на предаване на владението? 2/ Следва ли съдът да вземе предвид предварителната уговорка приживе на наследодателя за предаване на владението и правилно ли съдът е преценил наличието на подобна уговорка за предаване на владението приживе на наследодателя в полза на семейството на моята доверителка? По тези два въпроса се твърди противоречие с ТР № 1/6.08.2012 г. по т.д.№ 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, решение № 32/8.02.2016 г. по гр.д.№ 4591/2015 г. на ВКС, І г.о., решение № 3/25.02.2016 г. по гр.д.№ 3973/2015 г. на ВКС, І г.о. 3/ За задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички релевантни за спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните в тяхната съвкупност- противоречие с т.19 на ТР № 1/ 4.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, решения на ВКС съответно № 411/ 27.10.2011 г. по гр.д.№1857/2010 г., ІV г.о., № 65/30.07.2014 г. по т.д.№ 1656/2013 г., ІІ т.о., № 10/1.02.2012 г. по гр.д.№ 130/2011 г., І г.о., № 341/11.11.2011 г. по гр.д.№ 992/2010 г., І г.о. Касационното обжалване не може да бъде допуснато по така поставените от касаторите въпроси, по следните съображения: Съгласно т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Неотносими съответно са и онези правни въпроси, отговорът на които не би довел до различен изход на делото. Първите два въпроса не притежава белезите на правен въпрос като общо основание за допускане на касационното обжалване в смисъла на това понятие, разяснен с т.1 от горепосоченото тълкувателно решение на ВКС. Въпросите не са обуславящи изводите на въззивния съд, защото той не е излагал такива мотиви. Въпросите са предпоставени от твърдението на касаторката в касационната жалба, че владението върху процесните имоти е било предадено приживе от свекъра й Н. Н. на семейството на сина му Б. -покойният съпруг на касаторката, по силата на което е било установено самостоятелно владение от последния като бъдещ наследник с намерение за своене по уговорка със и предаване от собственика, така че да се прилага спрямо него презумпцията на чл.69 ЗС, както е прието в посочените по тези въпроси две решение на ВКС по чл.290 ГПК. Такова твърдение обаче се прави за първи път едва в касационната жалба на ответницата, и затова не е било обсъждано от въззивния съд дали фактическата власт на ответницата и съпругът й отпреди възникване на наследственото правоприемство има характеристиките на владение. Както е посочено във въззивното решение, а и е видно от данните по делото, ответницата в първоинстанционното производство е уточнила, че периодът на давностно владение е от 2006 г. (от смъртта на свекъра й), до 2017 г. (смъртта на съпруга й) и не е навеждала твърдение, че владението на процесните имоти е било предадено изцяло от родителите на съпруга й приживе на семейството на сина им, т.е. на семейството на ответницата, нито е навеждала твърдения, че процесните имоти са били своени спрямо родителите на съпруга й приживе на същите. Напротив, в първото открито съдебно заседание пред районния съд е уточнено от пълномощника й, че едва след смъртта на свекъра й Н. имотът е започнал да се владее като собствен от ответницата и съпруга й приживе. Ето защо поставените въпроси се явяват и необуславящи за изхода на спора, и не отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касационно обжалване. При тези констатации посочените в изложението на касатора и коментирани в касационната жалба решение № 32/8.02.2016 г. по гр.д.№ 4591/2015 г. на ВКС, І г.о. и решение № 3/25.02.2016 г. по гр.д.№ 3973/2015 г. на ВКС, І г.о. са неотносими към спора, защото дават разрешения при хипотези, които не са сходни с настоящата (а именно: предаване на самостоятелно владение от наследодателя приживе по уговорка с бъдещ наследник, от който момент се установява самостоятелна фактическа власт с намерение за своене; предоставяне на владение от собственика и лицето, на което е предадено извършва действия, надхвърлящи обикновеното ползване на имота-като пристрояване, надстрояване, и тези действия се възприемат от собственика, който не им се противопоставя). Различието между изхода на спора по настоящото дело и този по посочените две решения на ВКС следователно не се дължи на различно тълкуване на закона, в частност на приложението на презумпцията на чл.69 ЗС, а на особеностите на случаите с оглед различията в твърденията на страните и на приетите за доказани обстоятелства, което изключва извод за наличие на основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. При така очертания предмет на спора, въззивното решение е съобразено с даденото в ТР № 1/2012 г. на ВКС, ОСГК разрешение, че при наследяването като общо правоприемство, владението преминава по право към всички наследници, дори само един от тях да остава в наследствения имот, и при правен спор подлежи на изследване въпросът за основанието за упражняването на фактическата власт, което в случая е наследяване, и с оглед на това следва да се установи промяната на това основание от страна на наследника, позоваващ се на придобивна давност по отношение на частите на другите сънаследници с едностранни действия, с които по явен и недвусмислен начин да показва отричане владението на останалите. Във всеки отделен случай тези обстоятелства трябва да бъдат доказани, което в настоящия случай не е налице нито по отношение на съпруга на ответницата като сънаследник с ищцата, нито по отношение на ответницата като трето лице в посочения от нея период 2006-2017 г., нито до пролетта на 2021 г., от когато обаче до предявяване на исковата молба не са изминали 10 г. Поставеният трети въпрос по същността си е оплакване за процесуално нарушение, относим към касационните основания по чл.281, т.3 ГПК, и не представляват общо основания за допускане на касационно обжалване с разясненията по т.1 от ТР № 1/ 2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Същият обобщено се свежда до задължението на въззивния съд, като инстанция по същество на спора, да прецени всички доказателствата по делото и да обсъди всички доводи и възражения на страните. Прегледът на мотивите на въззивния съд и не води до извод, че съдът е процедирал в отклонение на задълженията си като инстанция по същество на спора да мотивира съдебния въззивен акт, както е разяснено в съдебна практика на ВКС, вкл. и посочената от касатора. Въззивният съд е мотивирал решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като е изложил фактически и правни изводи по съществото на спора, произнесъл се е по доводите и възражения на страните и по приложимото материално право и в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по нея, изложил е съображенията си по преценка на доказателствата и кои правнорелевантни факти се установяват с тях. Несъгласието на касатора с фактическите и правни изводи на съда не може да бъде обсъждано в производството по допускане на касационната жалба. Ето защо и по този въпрос не е налице нито общото, нито специалното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване. По поставените три въпроси, освен липса на общото основание за допускане до касация по чл.280, ал.1 ГПК, липсват и допълнителните специфични основания за селекция по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК, които касаторката само твърди да са налице, но не посочва на кой акт на Конституционния съд на РБългария или на Съда на ЕС противоречи въззивното решение (чл.280, ал.1, т.2 ГПК в действащата редакция), нито е обосновала предпоставката по чл.280, ал.1, т.3 ГПК- наличието на неправилна или несъобразена с промените в законодателството съдебна практика, или липсата на такава по поставения въпрос, или непълнотата, неяснотата или противоречивостта на конкретни норми, чието тълкуване иска. Общото позоваване на чл.280, ал.1, т.3 ГПК не е достатъчно като обосновка на допълнителното основание за селекция според изложеното в т. 4 от ТР № 1/2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Доводи за вероятна нищожност или недопустимост на въззивния акт не са заявени, в резултат от служебната проверка не се констатира вероятност за наличие на такива пороци по чл. 280, ал. 2 ГПК. Касационното обжалване не може да бъде допуснато и по общото твърдение на касаторката за очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал. 2 ГПК. Не се констатира наличието на такъв порок, който да е установим от съдържанието на самия акт, без да са необходими допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти. Липсва видимо тежко нарушение на закона (законът не е приложен в неговия обратен смисъл, не е приложена несъществуваща или отменена правна норма), нито съдебният акт има белези на явна необоснованост вследствие допуснати нарушения на основни съдопроизводствени правила или на правилата на формалната логика. При този изход на спора касаторката дължи на насрещната страна разноски в настоящето производство за защита от адвокат в размер на 1500лв. С оглед на изложеното Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК