Определение № 60258 от 04.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 241/2021 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Дъ бейкърс“ АД срещу определение №2512 от 11.11.2020 г. по в.ч.гр.д.№3676/2020 г. на САС, поправено с определение от 07.01.2021 г. и с определение от 24.02.2021 г. С определението в обжалваната част, след частична отмяна на определение от 05.10.2020 г. по гр.д.№24/2018 г. на СГС, е отхвърлена молбата на „Дъ бейкърс“ АД за допълване по реда на чл.248 от ГПК на определение от 26.08.2020 г. в частта му за разноските – над сумата от 13 288.99 лв. до 16 593.41 лв. В жалбата се излагат съображения за неправилност на определението в обжалваната част, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси: 1. Когато страните са договорили плащане на адвокатско възнаграждение по банков път или по силата на нормативен акт същото следва да бъде заплатено безкасово, фактурите за извършеното плащане, ведно с банковите извлечения от сметката на адвокатското дружество за постъпили плащания, надлежни доказателства ли са за действително извършено плащане. 2. При плащане на адвокатско възнаграждение по банков път, може ли посредством фактурата да се установи основанието на извършеното плащане, ако същото е изрично посочено в нея. 3. Ако сметката на адвокатското дружество е заверена от доверителя със сума, надхвърляща тази по представената фактура във връзка със съответното производство, по което се претендира адвокатско възнаграждение, следва ли да се приеме, че представеното банково извлечение доказва плащането на адвокатско възнаграждение по съответната фактура. 4. Ако сумата по банковото извлечение покрива сумата по фактурата, дължима за процесуално представителство и в нея е посочено основанието за нейното плащане, не следва ли посочената в нея сума да се приеме за действително платена във връзка с посоченото основание в нея. 5. При извършване на плащане на адвокатски хонорар с един банков превод, включващо възнаграждение както за производството, по което се претендира съответния хонорар, така и съпътстващи разходи по други дела, то какви доказателства следва да се представят, за да се приеме, че плащането е действително, доколкото банковото извлечение отразява постъпилата сума в общ размер и следва ли да се представят доказателства за процесуално представителство по други дела, за да се установи размерът на плащането по всяко едно от тях, съответно сборът по сумите от банковото извлечение. 6. Доколкото при доказване на плащането по банков път следва да се представят съответните банкови документи, следва ли банковото извлечение задължително да съдържа основанието, на което е постъпило съответното плащане и при липса на посочено основание, какви допълнителни документи следва да се представят, за да се установи връзката между извършеното плащане и неговото основание. Спрямо първи и втори въпроси се поддържа наличие на селективното основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК поради решаването им в противоречие с практиката на ВКС и в частност с ТР №6/2013 г. по т.д.№6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, а спрямо останалите – че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Ответникът по частната касационна жалба „Фикосота Фууд“ ЕАД заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата. Обжалва определение №2512 от 11.11.2020 г. по в.ч.гр.д.№3676/2020 г. на САС, поправено с определение от 07.01.2021 г. и с определение от 24.02.2021 г., в частта, с която е потвърдено определение от 05.10.2020 г. по гр.д.№24/2018 г. на СГС в останалата обжалвана част – до размера на присъденото адвокатско възнаграждение от 7954.99 лв. В частната касационна жалба се навеждат доводи за неправилност на определението в посочената част, като допускането на касационен контрол е обосновано с произнасяне на въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси: 1. Следва ли да е уговорено заплащане на адвокатско възнаграждение за конкретното производство, като условие за присъждане на това възнаграждение като направени разноски в същото производство. 2. Задължително ли е да се докажат уговорките в договор за правна помощ относно размера и начина на плащане на адвокатското възнаграждение, като условие за присъждане на това възнаграждение като направени разноски в производството. Поддържа се, че определението е и очевидно неправилно. „Дъ бейкърс“ АД поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, евентуално, че жалбата се явява неоснователна. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, намира следното: Частните касационни жалби са подадени от надлежни страни, в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което са допустими. За да постанови обжалваното определение въззивният съд е установил, че с влязло в сила на 17.09.2020 г. определение образуваното по предявените срещу „Дъ Бейкърс“ АД кумулативно обективно съединени искове съдебно производство е било прекратено на основание чл.233 от ГПК, като в преклузивния срок по чл.248, ал.1 от ГПК ответникът е поискал да бъде допълнено прекратителното определение в частта му за разноските и тази молба е частично уважена с първоинстанционното определение. Приел е, че от представените към молбата по чл.248, ал.1 от ГПК документи - фактури и извлечения от банкови сметки на АД „Кинкин и партньори“, е видно, че е породено действително мандатно правоотношение, по което адвокатското дружество е поело правно задължение да извършва процесуални действия по настоящото исково производство, като по банков път е заплатено една част от процесното адвокатско възнаграждение за извършване на поръчката /процесуалното представителство по делото/ – по фактура №1177/13.03.2019 г. е заплатена сумата от 7954.99 лв., следователно, с плащането на тази сума дружеството е приело поканата на адвокатското дружество по смисъла на чл. 13 ЗЗД за сключване на процесния мандатен договор /договорът за поръчка е неформален, поради което макар и плащането по тази фактура да е извършено един ден преди нейното издаване, очевидно е, че този банков превод – с идентична сума по фактурата, е във връзка именно с процесното правоотношение/. Установил е и че по останалите фактури са обективирани суми, които са част от същото адвокатско възнаграждение /по т.д.№24/2018 г. по описа на СГС, VI-18 състав/, но не е доказано, че е извършено неговото изплащане – в извлечението от банковата сметка на адвокатското дружество не е посочено основанието на това безкасово плащане /фактура №989/16.07.2018 г. е издадена за сумата от 20 293.20 лв., но е представено доказателство, че безкасово е заплатена различна сума – 20 985.35 лв.; фактура №1259/09.05.2019 г. е издадена за сумата от 4919.82 лв., но е представено доказателство, че безкасово е заплатена различна сума – 8535.25 лв. и то 6 дни преди издаване на тази фактура – 03.05.2019 г.; фактура №1509/29.01.2020 г. е издадена за сумата от 610.22 лв., но е представено доказателство, че безкасово е заплатена различна сума – 7739.21 лв./. Посочил е, че не е спорно по делото, че поне по още едно съдебно производство двете страни в настоящото исково производство са участвали, като са заплащали адвокатско възнаграждение за осъществената адвокатска защита, но при съществените разлики между заплатените и уговорените във фактурите суми, респ. при предхождащото с няколко дни плащане преди издаване на съответните фактури /с изключение на фактура №1177/13.03.2019 г./, не може да се приеме, че тези плащания са в изпълнение на породеното правно задължение за заплащане на уговореното адвокатско възнаграждение именно по процесния мандатен договор. В този смисъл е достигнал до извод, че по несъмнен начин е доказано заплащане на уговореното адвокатско възнаграждение по процесния мандатен договор в размер на сумата от 7954.99 лв. - по фактура №1177/13.03.2019 г., който размер не е прекомерен с оглед на действителната правна и фактическа сложност на делото, респективно съдебните разноски, които трябва да се възложат на ищеца по реда на чл.78, ал.4 от ГПК, възлизат общо на сумата от 13 288.99 лв. /7954.99 лв. адвокатско възнаграждение + 5334 лв. заплатено възнаграждение за изготвяне и изслушване на множество съдебни експертизи по делото/. Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато. С поставените от частните касатори въпроси, израз на поддържаните от тях, но невъзприети от въззивния съд тези /съответно на „Дъ бейкърс“ АД – за наличие на връзка между преводите на парични суми, установени с банковите извлечения и фактурите, в които са обективирани суми, които са част от уговореното по делото адвокатско възнаграждение и на „Фикосота фуудс“ ЕАД – за липса на мандатно правоотношение между ответника и процесуалния му представител, респективно за липса на уговорено адвокатско възнаграждение в конкретен размер за осъщественото процесуално представителство/, всъщност се оспорва правилността на направените от съда изводи: 1. Че при непосочване на основанието за банковите преводи, при съществените разлики между заплатените и уговорените във фактурите суми и при предхождащото с няколко дни плащане преди издаване на съответните фактури /с изключение на фактура №1177/13.03.2019 г./, не може да се приеме, че тези плащания са в изпълнение на породеното правно задължение за заплащане на уговореното адвокатско възнаграждение именно по процесния мандатен договор и 2. Че в случая е породено действително мандатно правоотношение, по което адвокатското дружество е поело правно задължение да извършва процесуални действия по настоящото исково производство, като по банков път е заплатено една част от процесното адвокатско възнаграждение за извършване на поръчката /процесуалното представителство по делото/ – по фактура №1177/13.03.2019 г. е заплатена сумата от 7954.99 лв., следователно, с плащането на тази сума дружеството е приело поканата на адвокатското дружество по смисъла на чл.13 от ЗЗД за сключване на процесния мандатен договор. Правилността на изводите на въззивния съд обаче, извън въведеното с ал.2 на чл.280 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност, не е предмет на проверка в настоящия стадий по селектиране на частните касационни жалби, поради което и при липсата на общото основание по чл.280, ал.1 от ГПК, касационно обжалване по въпросите на частните касатори не може да бъде допуснато. Дори и да се приеме, че въпросите са обусловили правната воля на въззивния съд, то изводите в обжалваното определение са изцяло в съответствие с дадените в т.1 на ТР №6/2013 г. по т.д.№6/20102 г. на ОСГТК на ВКС разяснения /изключващи наличието на бланкетно поддържаното от частния касатор „Дъ бейкърс“ АД селективно основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК по отношение на въпроси от трети до шести вкл./, според които договорът за адвокатска услуга се сключва между клиент и адвокат, като писмената форма е за доказване, а в договора за правна помощ следва да бъде указан вида на плащане, освен когато по силата на нормативен акт е задължително заплащането да се осъществи по определен начин – например по банков път. Тогава, както и в случаите, при които е договорено такова заплащане, то следва да бъде документално установено със съответните банкови документи, удостоверяващи плащането. В случая въззивният съд, съобразявайки се с дадените разяснения и анализирайки доказателствата по делото, и конкретно установените от тях факти и обстоятелства, релевантни при преценката за наличие на сключен договор за процесуално представителство и за заплащане на уговореното по него адвокатско възнаграждение, е стигнал до направените в определението изводи за наличие на сключен договор и за заплащане на част от уговореното по него адвокатско възнаграждение. В този смисъл и тъй като при постановяване на определението на въззивния съд, не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява и твърдяната очевидна неправилност. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и/или процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. Мотивиран от горното Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,