Определение № 3904 от 19.08.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5337/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД срещу въззивно решение № 344/09.07.2023 г. по в.гр.д. № 836/2022 г. на Великотърновския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 449/07.11.2019 г. по гр.д. № 1268/2018 г. на Горнооряховския районен съд, с което са отхвърлени 1) установителни искове на Агенция за събиране на вземанията ЕАД, като цесионер на УниКредит кънсюмър Файненсинг ЕАД срещу О. Д. К., с правно основание чл.422, ал.1 вр. чл.415, ал.1 ГПК за установяване съществуването на вземането по договор за потребителски кредит в размер на 5 073.39 лева главница, ведно със законната лихва от 06.03.2018 г.; 3 744.04 лева възнаградителна лихва за периода от 21.01.2017 г. до 21.08.2017 г.; 991.49 лева лихва за забава за периода от 21.01.2017 г. до 06.03.2018 г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парични задължения по чл.410 ГПК на 06.03.2018 г.; 2) евентуални осъдителни искове на Агенция за събиране на вземанията ЕАД срещу О. Д. К., с правно основание чл.79, ал.1 и чл.86, ал.1 вр. чл.99 ЗЗД за същите суми. Въззивният съд е постановил решението си при ново разглеждане на делото след като с решение на ВКС по гр.д. № 3578/2020 г. на III г.о. е отменено първото въззивно решение. Ответната страна О. Д. К. в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване. Касационната жалба е допустима, тъй като е обжалвано решение по въззивно дело, за което не е предвидено ограничение за касационно обжалване, жалбата е подадена в срок от страна по делото, която има право и интерес да обжалва и е редовна. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел следното: ВКС е върнал делото за произнасяне по своевременно направено възражение за нищожност (за недействителност на договора поради неспазване на предвидената в закона форма) съгласно чл.10, ал.1 ЗПК (за по-малък от 12 размер на шрифта). За новото разглеждане са дадени задължителни указания: в случая въззивният съд е следвало и служебно да назначи съдебно-техническа експертиза за (установяване) на размера на шрифта на договора за потребителски кредит и приложенията към него. Служебно, с оглед новелата на чл.7, ал.3 ГПК (ДВ бр.100/19 г.), въззивният съд е бил длъжен да следи и за неравноправни клаузи в потребителския договор, като даде възможност на страните да изразят становище по тези въпроси. (в този смисъл ТР № 1/2022 г. на ОСГТК на ВКС и трайната практика на I т.о. на ВКС). Въззивният съд е изпълнил дадените му от ВКС указания – допуснал е, назначил и приел заключение на съдебно-техническа експертиза с поставената задача. Въззивният съд е приел, че от заключението на вещото лице безспорно се установява, че договорът и приложенията му са с шрифт с размер по-малък от 12. Не отговарят на изисквания на чл.10, ал.1 ЗПК. Следователно договорът е недействителен съгласно чл.22 вр. чл.10, ал.1 ЗПК. При това положение подадената въззивна жалба е неоснователна. Без да излага други самостоятелни мотиви въззивният съд е добавил, че напълно споделя мотивите на ГОРС и препраща към тях на основание чл.272 ГПК. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване: Жалбоподателят излага довод, че при изложените мотиви (при извод за недействителност на договора съгласно чл.22 вр. чл.10, ал.1 ЗПК) въззивният съд е следвало да присъди чистата стойност на кредита. Като не е необходимо такава претенция да се заяви самостоятелно и може да се присъди при разглеждането на исковете, предявени по реда на чл.422 ГПК въз основа на договора, тъй като нормата на чл.23 ЗПК е специална. Касационно обжалване на въззивното решение следва да бъде допуснато по първия поставен от жалбоподателя правен въпрос: допустимо ли е предявен по реда на чл.422 ГПК иск да бъде уважен на основание чл.23 ЗПК до размера на чистата стойност на кредитите, при положение, че съдът е достигнал до извод за недействителност на договора по чл.22 ЗПК, без да е необходимо вземането за чистата стойност да бъде предявено от кредитора с иск по чл.55 ЗЗД? Видно от мотивите на въззивния съд въпросът е обуславящ. При извод за недействителност на потребителския договор на основание чл.22 ЗПК и е отхвърлил установителните искове за главницата. Така въззивният съд е допуснал противоречие с посочените от жалбоподателя решение № 50174/26.10.2022 г. по гр.д. № 3855/2021 г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 60186/28.11.2022 г. по т.д. № 1023/2020 г. на І т.о. на ВКС и решение № 50259/12.01.2023 г. по гр.д. № 3620/2021 г. на ІІІ г.о. на ВКС, с които е даден отговор на въпроса. С тези решения, второто от които се позовава на първото, а третото – на първите две е прието, че: При недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл.23 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Ако тази недействителност се установи в производството по чл.422 ГПК, съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл.23 ЗПК е предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита. С това е осъществено основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Жалбоподателят обжалва цялото въззивно решение и следва да представи доказателства за платена по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане на касационната му жалба в размер на 201.36 лева по установителните искове по чл.422 ГПК (101.47 по иска за главницата, 74.89 по първия иск за лихви и 25 лева по втория иск за лихви) и 201.36 по осъдителните искове по чл.79 вр. чл.99 ГПК. Воден от изложеното съдът