Определение № 2437 от 20.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3932/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. Щ. Ж. чрез адвокат В. Ч. срещу въззивно решение № 424 от 15.03.2023г. по гр.д. № 1448/2022г. на Бургаски окръжен съд, с което е отменено решение № 1567 от 19.07.2022г. по гр.д. № 7131/2021г. на Бургаски районен съд и е постановено друго, с което е осъден Е. Щ. Ж. да заплати на Т. К. Р. и Ш. Р. Р. на основание чл.31 ал. 2 ЗС сумата от 8 200лв., представляваща обезщетение за лишаването им от възможността да ползват през периода от 26.04.2018г. до 11.10.2021г. собствените си, в режим на съпружеска имуществена общност, 99.366/100ид.ч. от следния недвижим имот: 1/2 ид.част от дворно място от 410 кв.м., съставляващо неурегулиран поземлен имот № * в кв.144 по плана на [населено място], за който имот по неприложена дворищна регулация е бил отреден УПИ *-* кв.144 по плана на [населено място], целият с площ 415 кв.м., с неуредени регулационни сметки за 5 кв.м., заедно с първи жилищен етаж от двуетажна масивна жилищна сграда, със застроена площ от 118 кв.м., ведно с две помещения - килер и кухня с южно изложение от приземния етаж - маза, заедно с 1/2 ид.ч. от тавана с реално ползване на южната половина, както и гараж със застроена площ 18 кв.м. Присъдена е и законната лихва върху сумата, считано от предявяване на иска - 11.10.2021г. до окончателното изплащане, както и 240лв. лихва за забава върху обезщетението, начислена за периода от 26.04.2018г. до 11.10.2021г. Касаторът твърди, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Като основание за допускане на касационно обжалване сочи хипотезите на чл. 280, ал.1, т.1, т.3 ГПК като е формулирал следните въпроси: 1/ при какви конклудентни действия следва да се приеме, че между две страни е сключен заем за послужване за недвижим имот; 2/ кои са страните по сключения с конклудентни действия заем за послужване върху съсобствен недвижим имот, когато нито един от съсобствениците не се е противопоставил срещу фактическата власт на лицето, ползващо недвижимия имот; 3/ следва ли да се приеме, че между две страни е сключен договор за заем за послужване върху недвижим имот, ако лицето ползващо имота не упражнява фактическа власт върху него, а търпими действия; 4/ в случай, че между две страни липсва изразена воля за заем за послужване относно определени идеални части от недвижим имот, следва ли да се приеме, че лицето ползващо целия недвижим имот държи идеалните части, предоставени му по силата на договор за наем, а за останалите извършва търпими действия; 5/ в случай, че съсобственикът, който не притежава повече от половината от съсобствената вещ, я отдаде под наем, без съгласието на другия съсобственик, то от кого има право да получи обезщетение другия съсобственик - от съсобственика - наемодател или третото лице - наемател и на какво основание - чл. 59, ал. 1 ЗЗД или чл. 31, ал. 2 ЗС; 6/ следва ли да се приеме, че между две лица е сключен заем за послужване с предмет идеални части от недвижим имот, ако липсва обективирана воля за сключването и действието на подобен договор, но лицето /т.нар. заемател/, ползва целия недвижим имот, като една малка част от имота, непозволяваща извършване на разпределение на ползването, е предоставена за ползване на същото лице по силата на договор за наем, сключен между същите лица; 7/ в случай, че заем за послужване върху недвижим имот не е обективиран писмено и липсват доказателства за устни договорки между страните за сключването на такъв договор, от кои конклудентни действия или поведение между страните може да се направи извод за валидността на такъв договор. Твърди се, че въпросите са разрешени в противоречие с практика на Върховния касационен съд - решение № 50046 от 27.02.2023г. по гр.д. № 3024/2022г. на ВКС, IV г.о.; решение № 122 от 03.12.2020г. по гр.д. № 3549/2019г. на ВКС, I г.о. и решение № 179 от 23.07.2015г. по гр.д. № 3104/2014г. на ВКС, IV г.о., а шести и седми въпрос са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Касаторът обосновава и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност по отношение приетото от въззивния съд, че между Е. Ж. и К. Т. е действал заем за послужване относно притежаваната от ищците част от имота. Писмен отговор е депозиран от ищеца Т. Р. и Ш. Р. чрез адв. В. М.. Оспорва се наличието на предпоставки за допускане на касационен контрол. Претендират се разноски за адвокатско възнаграждение. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срок срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Ищците Т. Р. и Ш. Р. са предявили против ответника Е. Ж. иск за заплащане на 8 200 лева обезщетение за лишаването им от възможността да ползват собствените си в режим на съпружеска имуществена общност 99.366/100 ид.ч. от недвижим имот - 1/2 ид.ч. от дворно място, заедно с етаж от къща, сервизни и складови помещения и гараж за периода от 26.04.2018г. до 11.10.2021г. Безспорно е от фактическа страна, че ищците са собственици на 99.366/100 ид.ч. от имота, а ответникът Е. Ж. е придобил с постановление за възлагане от 31.01.2017г. 0.634/100 ид.ч. от имота. На 21.04.2017г. ответникът е сключил договор за наем на своята идеална част с К. Т. Е., като я е допуснал да ползва и останалите идеални части, извън неговата квота в съсобствеността. Преди завеждане на настоящия иск ищците са искали да бъде разпределено ползването на съсобствения имот, но искът им е бил отхвърлен от съда с мотиви, че е невъзможно да бъдат обособени дялове за ползване на всеки от съсобствениците поради изключително малката квота на ответника Ж.. На 25.04.2018г. ищците са отправили покана до ответника с искане за заплащане на обезщетение за лишаването от ползване. От страна на ищците е предявен и иск за делба на съсобствения имот, като е влязло в сила решение делбата е допусната при посочените квоти. Установено е от свидетелските показания, че наемателката К. Т. ползва целия имот и е осуетявала опитите на ищците през 2018г. и 2019г. да ползват имота и да настанят наематели в него. При тези факти въззивният съд е приел, че заедно със сключения договор за наем за своята идеална част от съсобствения имот, ответникът е сключил с К. Т. договор за безвъзмездно ползване (заем за послужване) на идеалната част от имота, която е собственост на ищците. Тъй като е собственик на твърде малка част - 0.634/100 ид.ч. ответникът не би могъл да отдаде под наем конкретна част от имота, която да може да се ползва за жилищни нужди, съответстваща на квотата му в съсобствеността. С оглед на това е явно, че е сключен наред с наема и устен договор за безвъзмездно ползване (заем за послужване) на останалата идеална част от процесния имот, която е собственост на ищците. Без такава уговорка би било обективно невъзможно да се ползва процесния имот по предназначението му за жилищни нужди. Изводът за наличието на такава уговорка между ответника и К. Т. се подкрепя и от това, че след получаване на поканата и предявяване на иска за разпределение на ползване ответникът не е предоставил на ищците възможност да ползват собствената си идеална част от имота. Напротив, К. Т. е продължила да ползва целия съсобствен имот и е пречила на ищците да настанят свои наематели в него. По тези съображения въззивният съд е счел, че за исковия период от 25.04.2018г. (датата на връчване на поканата) до 11.10.2021г. (датата на предявяване на иска) ответникът Ж. е ползвал изцяло чрез трето за съсобствеността лице - К. Т. съсобствения недвижим имот, а ищците са били лишени от възможността да го ползват съобразно квотата им в съсобствеността. Затова ищците имат право на основание чл. 31 ал. 2 ЗС да получат обезщетение от съсобственика си Е. Ж., тъй като той е осъществявал лично ползването на целия съсобствен имот чрез третото лице К. Т., на което е предоставил безвъзмездно ползването на идеалната част от имота, собственост на ищците, равняваща се на 99.366/100 ид.ч. Съдът е посочил, че са налице посочените в Тълкувателно решение № 7/2012г. на ОСГК предпоставки, а именно: ползването на имота се осъществява от съсобственика чрез допуснато от него на безвъзмездно основание трето лице. Поради това искът е уважен изцяло, доколкото размерът на обезщетението, изчислен от експертизата на базата на средния месечен пазарен наем, надхвърля претендираната сума. Възражението за изтекла погасителна давност за вземането съдът е приел за неоснователно, доколкото давностният срок не е тригодишен, както счита ответника по иска, тъй като не се дължи наем, а обезщетение за лишаване от ползване, което вземане се погасява с общата петгодишна давност. Настоящият състав на Върховния касационен съд при преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване счита, че такива не са налице. Формулираните правни въпроси (с изключение на петият) се отнасят до договора за заем за послужване - до неговия неформален характер, възможността да се сключи с конклудентни действия, доказването, че е сключен и разграничаването му от търпимите действия. Въпросите имат отношение към решаващите изводи на съда. Разяснения по тези въпроси се съдържат в посочената от касатора практика. Решение № 50046 от 27.02.2023г. по гр.д. № 3024/2022г. на ІV г.о. сочи, че договорът за заем за послужване е неформален; сключването му не е подчинено на изискване за форма за действителност и може да бъде осъществено и чрез конклудентни действия, стига те недвусмислено да сочат волята на съконтрахентите за обвързването им с този договор. За да е налице валидно сключен договор за заем за послужване, е необходимо страните по него да постигнат съгласие относно съществените му условия, а именно заемодателят да се съгласи да предостави безвъзмездно определена вещ за временно ползване от заемателя, а заемателят да се задължи да я върне на уговорения срок или след уговореното ползване; с оглед реалният характер на договора за заем за послужване, е необходимо и въз основа на постигнатото съгласие заетата вещ да бъде предадена. Решение № 122 от 03.12.2020г. по гр.д. № 3549/2019г. на І г.о. дава отговор на въпроса: представляват ли „държане“ по смисъла на чл.76 ЗС, фактически състояния, при които се упражнява власт върху вещ, но които не произтичат от договор между собственика или владелеца, а се извършват с тяхно съгласие или това са търпими действия. Приема, че са търпими всички онези действия, които представляват според обстоятелствата незначително безпокойство за собственика или владелеца на един недвижим имот, които се извършват с изричното или предполагаемо съгласие на владелеца и за които може да се допусне, че той би търпял да се извършват само поради това от обикновена любезност, добронамереност, гостоприемство, по силата на лични отношения и поради това да се смятат за извършени с неговото съгласие. За да се определи дали действието, което едно трето лице упражнява върху един чужд имот е търпимо, следва да се има предвид както волята на лицето, което упражнява действието, така и волята на собственика/владелеца. Ако волята на лицата е да уредят отношенията си чрез правна сделка и са налице съвпадащи волеизявления относно съществени елементи на сделката, то е налице държане въз основа на възникнало облигационно отношение. Ако волята /изрична или предполагаема/ е свързана единствено с междуличностните отношения, то не възниква облигационна връзка, а са налице единствено търпими действия. Решение № 179 от 23.07.2015г. по гр.д. № 3104/2014г. на ІV г.о. е по въпроса за действието на наемен договор, сключен от единия съсобственик с трето лице, спрямо другия съсобственик. Дава разрешение, че съсобствениците, които притежават повече от половината от общата вещ, са властни да вземат решение за отдаването й под наем и това решение ще обвърже всички съсобственици, като имуществените отношения между съсобствениците в този случай уреждат по чл. 31, ал. 2 ЗС. Когато сделката не обвързва съсобствениците, те могат да търсят обезщетение за това, че са лишени от възможността да ползват своя дял от общия имот. Припомнят се разясненията в Тълкувателно решение № 7/2012 г. на ОСГК, че лично ползване по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС се осъществява и когато съсобственик е предоставил безвъзмездно на трето лице общата вещ. При съобразяване на горепосочената практика и на цитираното в нея Тълкувателно решение е видно, че обжалваното въззивно решение на Бургаски окръжен съд не е в противоречие, а в съответствие с практиката. След като ответникът по иска (сега касатор) е предоставил на възмездно основание (договор за наем) само своята незначителна идеална част от имота, а фактически е предал на третото лице (наемател) ползването на цялата вещ, вкл. идеалната част на ищците на безвъзмездно основание - договор за заем за послужване, то негова е отговорността по чл. 31, ал.2 ЗС да обезщети съсобствениците си за правото на ползване, от което са лишени посредством неговите действия. Изводите на съда за сключването на договора за заем за послужване с конклудентни действия са базирани на конкретните фактически обстоятелства, тълкуване волята на страните и също кореспондират с практиката на Върховния касационен съд, касаеща този договор. В случая действията на третото лице по ползване на вещта категорично не могат да бъдат окачествени като търпими спрямо ищците, които не са изразили съгласие, а напротив, противопоставили са се на ползването на третото лице - наемател на ответника. Поради това липсва основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по посочените въпроси. Петият правен въпрос се свежда до това дали отговаря по чл. 31, ал.2 ЗС съсобственик, който не притежава повече от половината от съсобствената вещ, но я е отдал под наем без съгласието на другия съсобственик. Въпросът не кореспондира напълно с фактическата обстановка по делото. В настоящия случай е установено, че съсобственикът е отдал под наем само своята идеална част, по-малка от 50%, но е предал ползването на цялата вещ. Именно такава хипотеза е посочена в Тълкувателно решение № 7/2012г. като един от начините на лично ползване на съсобствената вещ, който поражда задължение за плащане на обезщетение по чл. 31, ал.2 ЗС. Следователно и този въпрос не обуславя достъп до касационен контрол. Липсва и основанието очевидна неправилност. Изводът на въззивния съд, че за притежаваната от ищците идеална част от вещта ответникът е сключил договор за заем за послужване, е напълно обоснован и е логическо следствие от волята на страните и техните фактически действия в създадената ситуация. При този изход в полза на ответниците по жалбата следва да се присъдят направените от тях разноски за адвокатско възнаграждение в настоящето производство в размер на 2000лв. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.