Определение № 141 от 26.03.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3171/2018 г.

Производството е с правно основание чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. В. А. срещу въззивно решение № 196 от 29.05.2018 г. по възз. гр. д. № 173 /2018 г. на Софийския окръжен съд, г.о., с което е потвърдено решение на РС Сливница в частта по допускане на делба относно делбените части за трети етаж от сграда близнак – 1 /6 ид.ч. за жалбоподателя и 5 /6 ид.ч. за К. В. А. и П. С. А.. Въззивният съд е приел, е в останалата част първоинстанционно решение не е обжалвано и е влязло в сила. Насрещните страни К. В. А. и П. С. А. в писмен отговор оспорват наличието на основания за допускане на касационно обжалване. Касационната жалба е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение по иск за съдебна делба, за което не е налице изключението по чл.280,ал.3 ГПК (предишна чл.280,ал.2 ГПК преди изменението с ДВ бр. 86 от 2017 г.). Производството е в първа фаза на съдебна делба, по иск на К. В. А. (жалбоподател в касационното производство) е допусната до делба триетажна жилищна сграда, състояща се от състояща се от първи, втори и трети етаж, всеки един от тях със застроена площ от 73 кв.м. В исковата молба на К. В. А. се твърди, че подпокривното пространство, като част от къщата, чиято делба се иска, е самостоятелен етаж, изграден без надлежно строително разрешение с площ 73 кв.м.; в допълнителна молба (л.23) по делото уточнява (на две места), че подпокривното пространство всъщност е самостоятелен етаж, изграден без надлежно строително разрешение. Ответниците не оспорват твърдението и иска за делба, освен в частта за квотите, като твърдят, че са придобили ид.ч. с договор за покупко-продажба. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено следното: Във въззивното производство спорът е само за квотите на допуснатия до делба трети етаж. Въззивният съд е изложил мотиви за неоснователност на довода на жалбоподателя К. А. за недействителност на уговорката в нотариалния акт от 2007 г. за покупко-продажба на 4 /6 ид.ч. от подпокривното пространство и е приел, че действителната воля на страните по сделката е била да прехвърлят собствеността върху 4 /6 ид.ч. от изградения в подпокривното пространство трети етаж. Въззивният съд е основал извода си за уговорката между страните по сделката на приетото заключение на съдебно-техническа експертиза, с което е установено, че още от момента на изграждането на сградата през 1983 г. подпокривното пространство е с параметри които дават възможност да се изградят обитаеми помещения и че в сградата са изградени втори и трети етаж като самостоятелни жилищни обекти – отделни апартаменти; на това, че между страните не се спори, че при извършване на прехвърлителната сделка през 2007 г. третият етаж е бил изграден и е съществувал и с оглед на приетите с ТР № 34 /15.08.1983 г. по гр.д. № 11 /83 на ОСГК на ВС на РБ разрешения, че подпокривно пространство като процесното, не е обща част нито по естеството си, нито по предназначението си, защото в него са изградени самостоятелни помещения (е изграден жилищен етаж) и може да бъде обект на прехвърлителни сделки. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.284,ал.3,т.1 ГПК във връзка с довод за неправилно тълкуване на отразена в нотариален акт уговорка за продажба на подпокривно пространство в сградата, за която жалбоподателят твърди, че е нищожна, жалбоподателят извежда следния материалноправен въпрос: допустимо ли е съдът чрез тълкуване на волята на страните да приеме, че е налице воля, различна от отразената в нотариалния акт, която води и до промяна в предмета на сделката и не води ли това до саниране на нищожна сделка? Въпросът не е обуславящ, защото въззивният съд не е приел, че е налице воля, различна от отразената в нотариалния акт, а е тълкувал уговорката в нотариалния акт с цел да установи каква е била действителната обща воля на страните (приложил е правилото, установено с разпоредбата на чл.20 ЗЗД). Също така, жалбоподателят не е посочил, нито е обосновал някое от предвидените в чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК допълнителни основания, които са предпоставка за допускане на касационно обжалване по изведения въпрос. Поради изложеното и с оглед приетите с ТР № 1 /2010 г. по т.д. № 1 /2009 г. ОСГТК на ВКС разрешения следва да се приеме, че не са осъществени основания за допускане на касационно обжалване. Жалбоподателят претендира разноски, но с оглед изхода от производството няма право на разноски. Ответниците по жалбата претендират разноски, представили са списък на разноски и договор за правна защита и съдействие, от който е видно, че са уговорили и заплатили 1 500 лева за процесуално представителство, поради което искането им е основателно и доказано и следва да бъде уважено. Воден от изложеното, съдът