Определение № 1929 от 09.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 1486/2023 г.

взе предвид следното.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ответника И. Н. срещу въззивно решение на Пловдивски окръжен съд.

Ищецът „Първа инвестиционна банка“ АД оспорва жалбата.

По допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

По предявените по реда на чл. 422 ГПК искове първоинстанционният съд е признал за установено, че ответникът дължи на ищеца просрочени вземания по договор за кредитна карта: 10 000 лв. главница, заедно със законната лихва от деня на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, 5276,16 лв. договорна лихва, 216, 67 лв. лихва за забава и 24 лв. разноски.

Произнасяйки се по жалба на ответника, въззивният съд е потвърдил решението, като по направеното възражение за изтекла погасителна давност е приел, че такава не е изтекла, доколкото, съобразно уговореното между страните според приетите от ответника общи условия на ищеца, по договора за кредитна карта с овърдрафт не е определена крайна дата и падеж, а същият се подновява ежегодно, при което от всяко подновяване започва да тече нов давностен срок, последният от които неизтекъл към момента на обявяване на кредита за предсрочно изискуем и деня на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК.

Допускане на касационно обжалване се иска на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради произнасяне на въззивния съд в противоречие с посочена практика на ВКС по въпросите:

• кой е началният момент, от който започва да тече давностният срок за вземания за главница по погасителни вноски по договор за банков кредит; и

• следва ли съдебното решение да съдържа обсъждане на всички доводи и възражения на страните, както и изрични и ясни мотиви при отхвърлянето им като неоснователни.

Не са налице основания за допускане на касационното обжалване.

Първият от поставените въпроси не отговаря на общото изискване на по чл. 280, ал. 1 ГПК да е обусловил правните изводи на въззивния съд. Така формулираният въпрос е относим към хипотезата на банков кредит, при който е уговорено погасяването да се извършва на части с отделни погасителни вноски, поради което същият се явява неотносим към посочените по-горе решаващи изводи на въззивния съд в хипотезата на уговорено подновяване на договора, т. е. продължаване на срока на договора респ. отделните плащания по него.

По втория въпрос е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК с оглед обоснованата от жалбоподателя значимост за спора чрез уточнението, че въззивният съд не е обсъдил от правна страна възраженията на жалбоподателя, че автоматичното подновяване на договора не е от естество да спре или да прекъсне погасителната давност. Не е налице обаче отклонение от трайно установената по този въпрос практика на ВКС, тъй като, макар и лаконично, въззивният съд е изложил мотиви за обосноваване на приетия извод за начален момент на давността от момента на всяко подновяване на срока на договора, с което е отрекъл основателността на изложените от жалбоподателя доводи в обратния смисъл. Поради това въззивното решение не се явява постановено в противоречие с установената по формулирания процесуален въпрос практика, а що се отнася до правилността на така изложените съображения, следва да се отбележи, че като отнасящи се по съществото на спора проверката им е извън предмета на настоящата фаза на касационното производство.

По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска, като на основание чл. 78, ал. 8 ГПК жалбоподателят следва да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лв.

С тези мотиви съдът