Определение № 60723 от 20.10.2021 г. на ВКС по д. № 1764/2021 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на Прокуратура на РБ срещу въззивното решение на Апелативен съд Пловдив по гр.д. №627/20 г. и по допускане на обжалването. С обжалваното решение е уважен до размер от 8 000 лв. / и отхвърлен до предявения размер от 30 000 лв./ искът на С. К. срещу Прокуратура на РБ по чл.2, ал. 1, т.3 ЗОДОВ за обезщетяване на неимуществени вреди от обвинение в престъпления по чл.354 а, ал.2, пр.2, вр. с ал.1, пр.1, вр. с чл.26, ал.1, вр. с чл.20, ал.2, вр. с ал.1 НК и по чл.242, ал.2, вр. с чл.20, ал.2, вр. с ал.1 НК, по което ищецът е оправдан с влязла в сила присъда. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1, т.1 и ал.2 ГПК. Намира, че въззивното решение противоречи на цитираната практика на ВКС по поставените правни въпроси от предмета на спора и е вероятно недопустимо.Според касатора процесуалноправният въпрос: Длъжен ли е въззивният съд да прецени всички конкретни допустими и относими доказателства и то съвкупно, в тяхната взаимна връзка; в мотивите на решението съдът трябва ли да обсъди конкретните доказателства за всички правно релевантни факти, които се основават на установени факти, за да достигне до законосъобразно прилагане на принципа на справедливостта по см. на чл.52 ЗЗД? и материалноправният въпрос за обезщетението са разрешени в противоречие с ППВС №4/68 г., ТР №3/22.04.2005 г. и цитираните решения по чл.290 ГПК. Процесуалноправният въпрос: Необсъждането на правно значими фактически обстоятелства води ли до необоснованост на съдебния акт и допуснато ли е съществено нарушение на съдопроизводствени правила по см. на чл.281,т.3 ГПК?- е решен в противоречие с р. на ВКС по т.д. №587/18 г. на първо т.о. В противоречие с цитираните решения по чл.290 ГПК е решен и процесуалният въпрос: Несъответствието между мотиви и диспозитив в съдебния акт определя ли противоречия и празноти, които го характеризират като неправилен и това основание ли е за неговата отмяна? Според касатора има вероятност въззивното решение да е недопустимо, тъй като съдът е присъдил обезщетение за вредите, претърпени в резултат от повдигнато обвинение в извършване на престъпление, за което ищецът е оправдан, а в случая са му повдигнати обвинения в две престъпления, по които е оправдан. По допускане на обжалването ВКС намира следното: Въззивният съд е приел, че наказателното производство срещу ищеца е продължило от 8.04.14 г.- когато му у наложена мярка за неотклонение „задържане под стража” за 24 часа и след това – за 72 часа, впоследствие заменена с „домашен арест” - до 18.08.15 г., когато е влязла в сила оправдателната присъда по повдигнатите му две обвинения в извършването на тежки умишлени престъпления. За времето от 17.04.14 г. до 25.05.15 г., или за 13 м. и 8 дни ищецът е бил под домашен арест. На 23.01.15 г. му е наложена забрана да напуска страната. От доказателствата по делото – св. показания и психологична експертиза, се установява, че по време на наказателното производство ищецът, който е неосъждан, род. през 1957 г., изпитвал постоянно безпокойство и бил под стрес, който към момента е преработен и не е повлиял трайно на психическото му здраве. При отчитане на преживяната тревога от повдигнатите две обвинения в тежки умишлени престъпления и претърпените от ищеца ограничения в резултат на взетите срещу него мерки за процесуална принуда – „задържане под стража” и „домашен арест”, за общо 1 г.1 м. и 17 дни и забраната да напуска страна, въззивният съд е счел, че следва да определи обезщетение в размер на 8 000 лв. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са взети предвид конкретните обстоятелства на случая – тежестта на повдигнатите обвинения, взетите мерки за неотклонение, наложените други ограничения и отражението им върху психиката и личния живот на ищеца. Обстоятелствата на случая се установени след преценка на доказателствата по делото и обсъдени в мотивите на съда при определяне на размера на обезщетението. Затова по първия от въпросите въззивното решение не противоречи на сочените от касатора ППВС №4/68 г., т.11, в което е указано, че справедливостта не е абстрактно понятие, а се извежда от конкретните обстоятелства на случая, които съдът следва да обсъди в мотивите на решението и ТР №3/2005 г. относно подлежащите на обезщетяване вреди от незаконното обвинение. Следвана е и формираната въз основа на указанията в постановлението и тълкувателното решение трайна практика по чл.290 ГПК при определяне на размера на обезщетенията по чл.2, ал.1,т.3 ЗОДОВ, част от която е цитирана в изложението на касатора. Вторият въпрос/ както и третият в частта за характеризирането на въззивното решение като неправилно/ се отнасят до наличието на касационно основание по чл.281,т.3 ГПК, за което ВКС не се произнася в това производство, както е посочено и в цитираното от касатора р. по т.д. №587/18 г. на първо т.о. на ВКС. В ТР №1/19.02.2010 г. е прието, че основанията по чл.280, ал.1 са различни от тези по чл.281,т.3 ГПК и са разграничени предпоставките и приложното поле на двете групи основания. Третият въпрос също не обосновава допускане на касационно обжалване – с първоинстанционното и след това – с въззивното решение на ищеца е присъдено обезщетение за незаконно обвинение в извършване на две престъпления/ по чл.354а, ал.2, пр.2 и по чл.242, ал.2 НК/, по което ищецът е оправдан с една влязла в сила присъда. Произнасянето съответства на искането в исковата молба, с която се претендира обезщетение за обвинението в две престъпления, по което ищецът е оправдан с цитираната влязла в сила присъда. В доклада по делото, приет без възражения от страните, също е посочено, че обезщетението се претендира за воденото срещу ищеца наказателно производство, приключило с оправдателна за ищеца присъда №67/24.07.15 г., вл. в сила на 8.08.15 г. по нохд №378/15 г. на ПОС. Въззивното решение не е вероятно недопустимо и не се установява противоречие между мотивите и диспозитива му, което да сочи на очевидна фактическа грешка, според приетото в посочената от касатора практика на ВКС – р. по гр.д. №5934/14 г. на четвърто г.о., р. по гр.д. №572/11 г. на четвърто г.о. на ВКС и др. Формираната истинска воля на съда съответства на външното й изразяване във въззивното решение, разбираема е и е изградена въз основа на обстоятелствата и по искането, изложени в исковата молба. Поради изложеното не са налице основания за допускане на обжалването и ВКС на РБ, трето г.о.