Определение № 50786 от 02.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1323/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Висшия съдебен съвет, чрез юрк. Р. Д., срещу въззивно решение № 1187 от 16.11.2021 г. по в. гр. д. № 1956/2021 г. на Апелативен съд – София, с което е отменено решение № 2919 от 19.04.2019 г. по гр. д. № 4278/2016 г. на Софийски градски съд в частта, с която И. А. П., действаща като ЕТ „С.-И. П.“ е осъдена да заплати на Висшия съдебен съвет сумата от 29 160 лв. – неустойка за периода от 11.11.2011г. до 20.02.2013г., както и в частта, с която И. А. П., действаща като ЕТ „С.-И. П.“ е осъдена да заплати на Висшия съдебен съвет разноски за сумата над 922,98 лв. и вместо него е постановено друго, с което е отхвърлен предявеният от Висшия съдебен съвет против И. А. П., действаща като ЕТ „С.-И. П.“ иск за заплащане на сумата от 29 160 лв. неустойка за периода от 11.11.2011г. до 20.02.2013г. за забавено плащане на наемни вноски за м.11.2011г. до м.04.2012г., дължима се съгласно чл. 14 от договор от 12.05.2009 г., на осн. чл. 422 ГПК, вр. чл. 92 ЗЗД. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1/ „Следва ли въззивният съд, при извършване на преценка относно действителността /нищожността/ на клаузата за неустойка, да обсъди в мотивите към решението си въпроса за еквивалентността на насрещните престации по договор, въз основа на който се претендира заплащане на неустойка, с оглед на обстоятелството, че след като съдът е служебно задължен да обсъди въпроса за действителността /нищожността/ на клаузата за неустойка, той има и служебното задължение да обсъди всички относими към този въпрос доводи, обстоятелства и въпроси, какъвто е въпросът за еквивалентността на насрещните престации, съгласно практиката на ВКС по дела със сходен предмет?“ – сочи се противоречие с разрешенията в ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г., ТР № 1 от 04.01.2001 г. по т. д. № 1/2000 г. на ОСГК и с приетото в решения на ВКС по чл. 290 ГПК – решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на II т.о., решение № 17/23.07.2014 г. по т. д. № 811/2012 г. на II т.о., решение № 111/03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на II т.о., решение № 136/06.11.2015 г. по т. д. № 2483/2014 г. на II т.о., решение № 180/11.01.2016 г. по т. д. № 1618/2014 г. на II т.о., решение № 94/13.09.2016 г. по т. д. № 3768/2014 г. на II т.о. и решение № 161/04.10.2016 г. по т. д. № 2220/2015 г. на II т.о.; 2/ „Законосъобразно ли е извършена преценката за действителността /нищожност/ на клаузата за неустойка от съда в обжалваното решение към момента на сключване на договора, в съответствие с постановеното в т. 3 от ТР № 1/2009 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, ако съдът е основал извода си за нейната нищожност на аргументи, свързани с прекомерността ѝ, в сравнение със законната лихва като обезщетение за забава, и с обогатяване на кредитора?“; 3/ „Какви са критериите, според които една неустойка следва да се приеме за определена в размер, надхвърлящ санкционната ѝ функция, и как се извършва тази преценка към момента на сключване на договора, при положение, че липсва яснота към този момент за евентуална забава на неизправната страна, в чиято тежест е уговорена неустойката? В посочения смисъл съобразени ли са мотивите на въззивния съд с критериите за свръхсанкционност на неустойката по процесния договор?“; 4/ „Представлява ли преценка за наличие или липса (отсъствие) на прекомерност сравняването на размера на уговорената неустойка с размера на дължимата лихва за забава, за един и същ период на просрочие? Ако е така, може ли чрез това сравнение да се обосновава извод за нищожност на клаузата за неустойка поради противоречие с добрите нрави, включително когато неизправната страна е търговец и неустойката се дължи по сделка, сключена от същата по занятие?“; 5/ „Законосъобразно и в съответствие с разрешението по т. 3 от ТР № 1/2009 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС ли е направена преценката за нищожност към момента на сключване на договора, ако решаващият състав обосновава тази преценка с прекомерност на неустойката?“; 6/ „Налице ли е липса на престация от страна на ищеца, която да обосновава извод за неравностойност, респ. нееквивалентност на престацията за неустойка?“; 7/ „Поведението на длъжника, чиято неизправност е обосновала претенцията за неустойка, следва ли да бъде съобразено от съда при преценка относно действителността, съответно недействителността (нищожността) на неустоечната клауза и противоречието ѝ с добрите нрави?“; 8/ „При преценка относно недействителността на клаузата за неустойка, в служебните правомощия на съда включена ли е преценката относно това дали конкретните уговорки между страните относно дължимостта на неустойката обуславят извод за преобладаващо санкционния ѝ характер?“ – спрямо въпроси от втори до осми се сочи общо наличието на противоречие с приетото в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, както и с решение № 1444/04.11.1999 г. по гр. д. № 753/1999 г. на ВКС, V г.о., решение № 46/22.06.2010 г. по т. д. № 563/2009 г. на ВКС, I т.о., решение № 107/25.06.2010 г. по т. д. № 818/2009 г. на ВКС, II т.о., решение № 24/09.02.2016 г. по гр. д. № 2419/2015 г. на ВКС, III г.о. и решение № 104/26.06.2017 г. по гр. д. № 2559/2016 г. на ВКС, IV г.о. По въпроси от втори до осми се поддържа също така наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдения относно значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона и развитието на правото, доколкото произнасянето по тях би довело до създаване на яснота и конкретност относно критериите за преценка нищожността на клаузата за неустойка. Във връзка с поставените в изложението въпроси се твърди, че е налице и очевидна неправилност на обжалвания акт. Ответната страна по делото ЕТ „С.-И. П.“, чрез адв. Н. Ц., писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел като безспорно по делото, че страните са били обвързани в облигационно правоотношение, породено от подписан договор за наем на 12.05.2009 г. с предмет - временното възмездно ползване на описаното в договора помещение. Установено е още, че наемателят - ответният ЕТ, е ползвал в договорения срок наетото помещение и съответно за него е породено задължение за заплащане на наемна цена. Посочено е, че според договореното наемната цена е 8100 лв. без ДДС или 9720 лв. – с ДДС. Съдът е установил като безспорно по делото още, че наемателят е бил в забава за плащането на наемните вноски за месеците от м.11.2011 г. до м.04.2012 г. включително. Отбелязал е като спорно обстоятелството дали за тази забава наемателят дължи договорената неустойка за забава. В тази връзка съдът е съобразил, че съгласно чл. 14 от процесния договор за наем наемателят дължи обезщетение за забавено плащане на наемната цена в предварително договорен размер. Договорената неустойка е в размер на 1% от дължимата сума дневно, но не повече от тройния размер на наемната цена. Според въззивния състав съобразно договореното между страните за всяка забавена наемна вноска наемателят дължи неустойка от 1% дневно, но не повече от тройния размер на наемната цена. Приел е, че за всеки ден забава след 10-то число на текущия месец ответникът - наемател дължи неустойка от 1% дневно до натрупване на сумата до 24 300 лв. Според въззивната инстанция при определяне на максималния размер на договорната неустойка за забава не следва върху договорния наем да се начислява и ДДС. Съобразено е, че за определяне на максималния размер на договорната неустойка е без значение задължението на страните към фиска, коя страна и кога следва да го заплати. Значение има договореният наем и неговият размер е 8100 лв. Въззивният съд е съобразил разясненията, дадени с ТР № 1/2009 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС и служебно е изследвал валидността на уговорената клауза за мораторна неустойка. Констатирал е, че в процесния случай е договорена неустойка за забавено изпълнение на парично задължение. По делото не се установявало вземането на ищеца да е гарантирано с други правни способи. Отчел е, че договорената неустойка се дължи ведно с реалното изпълнение на самото задължение и вземането за мораторна неустойка е акцесорно вземане, то не е главното задължение на длъжника по договорното отношение. Във връзка с горното, с оглед това, че се дължи заедно с изпълнението на главното задължение и че има акцесорен характер, въззивният състав е приел, че така както е уговорена процесната мораторна неустойка същата излиза извън функциите, които следва да изпълнява по закон. Приел е още, че така както е договорена неустойката за забава, същата няма задължение да стимулира длъжника към изпълнение, да обезщети вредите на кредитора-наемодател и да накаже неточното изпълнение на поетото парично задължение. Съдът е констатирал също така, че неустойката за забава е договорена по начин, че да надхвърля главното задължение, като то се явява само база за изчисляване на акцесорната неустойка. Недопустимо било едно акцесорно задължение, пък било и със санкционен характер, да се съизмерва със задължението, чието изпълнение обезпечава и обезщетява, основното договорно задължение да служи като база, чийто размер да се умножава, за да се определи размерът на акцесорното задължение. Въззивният съд е отбелязал освен това, че законната лихва за забавено изпълнение на парично задължение върху процесните главници определя като дължимо се обезщетение за забавеното изплащане на наемната цена сума, в пъти по-малка от претендираната. Колкото и да е санкционираща процесната мораторна неустойка, по начина, по който е договорена, е прието, че води до обогатяване на кредитора – наемодател. Поради тези причини въззивният съдебен състав е намерил, че така както е договорена, клаузата за мораторна неустойка е нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Поради приетата нищожност на неустойката за забава, съдът е установил, че страните не са обвързани от тази клауза на договора и същата не намира приложение при уреждане на техните отношения. С оглед изложеното, въззивният състав е приел, че предявеният иск за заплащане на обезщетение за забавено изпълнение на парично задължение в размер на договорена неустойка по чл. 14 от договора от 12.05.2009 г. е неоснователен и изцяло подлежащ на отхвърляне. Поради несъвпадане на крайните изводи на двете инстанции, въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение е неправилно и следва да бъде отменено в частта, с която е уважен предявеният иск за заплащане на мораторната неустойка, като вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният иск да се отхвърли. При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Условията и предпоставките, при наличието на които уговорена в търговски договор неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави по см. на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, са предмет на разглеждане в Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Според указанията в т. 3 от решението, неустойката следва да се приеме за нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД тогава, когато единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора при съблюдаване и на примерно изброените критерии като естество и размер на обезпеченото с неустойка задължение; обезпечаване на задължението с други, различни от неустойката, правни способи; вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена; съотношение между размера на неустойката и очакваните вреди от неизпълнението. В решението е признато служебно правомощие на съда да следи за съответствието на клаузата за неустойка с добрите нрави и принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения, предвид значимостта им за действителността на договора и на отделните негови клаузи. Въпросите, поставени от касатора в изложението, обобщено се свеждат до критериите за нищожност на неустоечната клауза поради накърняване на добрите нрави в хипотезата на неустойка за забава, уговорена на ден и с краен предел – трикратния размер на месечния наем, и относно задължението на съда да изложи мотиви въз основа на какви критерии преценява накърняването на пределите на нравствената допустимост отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като са обуславящи за решаващите изводи на въззивния съд. По отношение на тях не е налице допълнителната предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като въззивното решение не е постановено в противоречие с практиката на ВКС, цитирана от касатора, включително разрешението, дадено в т. 3 от ТР № 1/2009 г. от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. ОСТК приема, че автономията на волята на страните при сключването на договора е ограничена, като отделните клаузи не може да противоречат на повелителните норми на закона и на добрите нрави. Противоречието с императивни правни норми и добрите нрави е основание за нищожност както на гражданските, така и на търговските сделки. Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд се е съобразил напълно със задължителната съдебна практика и е извършил преценка на валидността на неустоечната клауза в процесния договор и я е прогласил за нищожна поради противоречието й с добрите нрави, като е взел предвид сочените в тълкувателното решение примерно изброени критерии: естеството и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи-поръчителство, залог, ипотека и др.; вид на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението /съществено или за незначителна негова част/; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди. Не отговаря на мотивите на въззивното решение твърдението на касатора, че неустоечната клауза е прогласена за нищожна само въз основа на нейния размер и преценяването й като прекомерна. Съдът е преценявал дали по начина на договаряне неустойката излиза извън присъщите й функции- обезпечителна, обезщетителна и санкционна, като изрично е посочил, че сама по себе си прекомерността на договорената неустойка не я прави а priori нищожна поради накърняване на добрите нрави, ако не излиза извън присъщите й функции. Решаващият съдебен състав е преценявал действителността на клаузата за неустойка към момента на сключване на договора, а не към момента на неизпълнението. Мотивите на съда не са бланкетни, а подробни и аргументирани, като са посочени конкретните факти и обстоятелства, обусловили извода, че неустойката излиза извън обезпечителната и обезщетителната си функции, като надхвърля значително предвидимите вреди от неизпълнение в срок на паричното задължение на ответния търговец, а присъждането й би довело до неоснователно обогатяване на ищеца- кредитор по договора за наем. Несъгласието на касатора с изводите на съда представлява оплакване за необоснованост и незаконосъобразност на въззивното решение- основание за отмяна по чл. 281, т. 3 ГПК, но не е основание за допускане на решението до касационен контрол по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. По-конкретно при формиране на извода за нищожност на клаузата за неустойка въззивният съд е изходил от задължителните указания в Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 15.06.2010 г. на ОСГТК на ВКС относно критериите, според които следва да се преценява дали уговорената в търговски договор неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави, и момента, към който следва да се извърши тази преценка. Въззивният съд е съобразил, че неустойката по договора е уговорена като санкция за забавено изпълнение на задълженията на ответника - наемател за плащане на наем и че нейният размер е 1 % от дължимата сума за всеки просрочен ден, но не повече от трикратния размер. На базата на тези обстоятелства съдът е преценил, че неустойката излиза извън присъщите й по закон обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, тъй като договарянето й има за цел от една страна неоправдано обременяване на наемателя, а от друга - гарантиране на доход за наемодателя, несъобразен с евентуалните вреди от несвоевременното плащане на наема от наемателя. Оттук е направен и извода, че уговорката за неустойка е нищожна, тъй като е несъвместима с принципите за справедливост и добросъвестност в търговските взаимоотношения, с принципа за предотвратяване на несправедливото облагодетелстване на договарящите страни. Като допълнителен аргумент за нищожността е посочено и обстоятелството, че размерът на неустойката е многократно по-висок от размера на законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, която неизправният наемател би заплатил за същия период на неизпълнението като законова санкция за вредите, претърпени от наемодателя поради неплащане в срок на наема. Ползването на разпоредбата на чл. 86 ЗЗД като критерий при преценката дали неустойката накърнява добрите нрави не противоречи на задължителната практика в Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 15.06.2010 г. Действително в мотивите липсва ясно изразен извод, че така договорената клауза противоречи и на изискването за еквивалентност на насрещните престации, но по разбиране на настоящия състав такава преценка е извършена от съда. Трайно и последователно в практиката си ВКС приема, че преценката дали нееквивалентността е значителна, съответно дали е нищожна сделката или неустоечната клауза, следва да се извършва при съобразяване на преследваната от страните цел / в случая целта на уговорката за неустойка/ и обстоятелството свързана ли е тя с удовлетворяването на значим, допустим от закона интерес. С оглед мотивите на съда и изложените по-горе съображения въззивният съд не се е отклонил от тези правни разрешения, доколкото, за да обоснове решаващите си изводи е извършил преценка на преследваната от страните цел при договаряне на клаузата и свързана ли е тя с удовлетворяването на значим, допустим от закона интерес. Израз на последната е именно извода му за нищожност на клаузата за неустойка поради очевидна несъразмерност между уговорената неустойка и предвидимите при сключване на договора вреди от несвоевременното плащане на наема, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Само за пълнота на мотивите следва да се посочи, че по отношение на формулираните въпроси не е налице и релевираното специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По принцип това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В процесния случай не са налице съображения в тази насока. Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Изложените от касатора доводи представляват оплаквания за допуснати от съда процесуални нарушения и нарушения на материалния закон, както и за необоснованост на изводите за нищожност на неустоечната клауза поради накърняване на добрите нрави, но не обосновават очевидна неправилност на въззивното решение. Предвид изхода разноски за касатора не се следват. В настоящия случай ответната страна е защитавана при условията на чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв. Следователно в тежест на касатора е да заплати на адв. Н. С. Ц. сумата 2575лв. – определено от съда адвокатско възнаграждение за осъществената пред настоящата инстанция безплатна правна помощ по реда на чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв. на ответната страна. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,